УСмивката ти е банан, а очите ти - домати, и когато ги затвориш заприличват на онези неща от тесто, които се варят като макарони и имат пълнеж от месо или някакво сирене. Та идеята ми е, че всичко това е толкова нормално и в същото време свръхестествено за мен, че чак ми става едно такова топло сякаш съм се надвесил над горяща свещ. Толкова е близо, няма значение колко далеч всъщност, но когато погледна те няма, а преди това си била тук. Вярвам в себе си, но си мисля че полудявам, защото нормалните неща ми се струват ненормални и нечовешки и как да кажа леко свръх моментни за мен самия като човек. Вярвам но не помагам на никой и когато ми протегнеш ръка се чудя дали да те издърпам от врящия казан или ти е кеф да седиш вътре. Ще се почудя още малко...
Чукам на вратата на рая и никой не отваря. И как да вярвам и как да паля свещи, когато щом повикам Бог не чувам отговор, а Дяволът не ме оставя дори за миг сам? На чия страна да бъда? Да съм в агитката на този който не съм виждал и чувал с риск да ме помислят за луд или да остана при онзи който е във всяка глава. Толкова е близко и познато и топло и червено а защо не и зелено. Нищо друго няма значение, важното е да не си сам, а аз не съм, щом Дяволът е с мен. И тук не говорим за някой фен на ac/dc който си е сложил онези комични рогца, светещи в тъмното, а съвсем реален убиващ и изнасилващ Дявол. Само, че никой не го познава. И всички искат да са като него, всички искат да са му приятели. И убиват и изнасилват, но всъщност не правят нищо правилно. Защото когато Дяволът убива, жертвата се чувства прекрасно, когато Дяволът изнасилва жертвата изпитва 154 оргазма наведнъж, когато Дяволът мами някого, той му дава десеторно повече. А подражателите правят всичко наполовина. А полочинчатите работи знаем, че не вървят...
И после всичко става мрак и тъга. Мразят го, защото е с кофти репутация, а той стои самотен в ъгъла и дори не се опитва да се оправдае. Рисуват го с грешни цветове, с грозни форми. Боже, та той е по-красив от яйце, от цвете, от волята за живот и всичко останало. Как искам да го освободя, за да живее и да раздава щастие по земята. За да изляза на улицата и да си кажа, да хората са щастливи, да хората вече знаят истината. Непростимо е да го оставяме да страда, непростимо е да не се възползваме от талантите му.
Лежи до мен, лежим на тревата и гледаме звездите. Завива ни се свят и ставаме. Зад вратата чака следващият. Лежи до мен, лежим на тревата и гледаме звездите. Завива ни се свят и ставаме. Зад вратата чака следващият. Лежи до мен, лежим в локва от смола и гледаме как хлебарките си търсят храна. Опитваме се да станем, но сме залепнали здраво. Лежи до мен, лежим в локвата от смола и се опитваме да станем. После се отказахме, защото няма смисъл. Разказах му за дявола, той се изплаши и съблече дрехите си, за да се измъкне по-лесно, после избяга. Аз се разсмях, защото дяволът беше вече в очите му. После умря от рак на тестисите. Дяволът се върна и му споделих, че съм написал името си в смолата. Той се зарадва, каза че ще остане за поколенията, а аз му отвърнах, че искам да съм известен. Той ме попита защо и аз му обясних. Името ми е създадено, за да е известно. Звучи и изглежда доста добре. И няма значение кой го казва, на какъв език е преведено и с какво ще се занимавам, просто трябва да съм известен. И ще бъда.
А Джеймс Хетфийлд с мустаци е смешен. Някой гледал ли е "Нетърпимост" на Д.У.Грифит? хаха
Веднъж бях себе си и паднах. Оказа се, че съм инвалид. После спрях да бъда себе си и се научих да ходя, даже ходих по вода, казаха, че е чудо, но не им повярвах. Та аз съм обикновен дърводелец, после им повярвах и продължих с чудесата, дори ги нахраних и напих, а те за благодарност ме намразиха и ме разпънаха на кръст. После умрях и майка ми плачеше, докато кръвта ми цапаше челото й. После възкръснах, но за малко. После се оказа, че живея в книга с черни корици, а на мен този цвят не ми отива. Искам да съм в бяло, за да е добро началото. Просто ще обърна бузата...
Или да обърна страницата? И сега пътувам по друга магистрала, вече 2 години търся жената, която ще ме направи щастлив и имам чувството, че знам коя е тя. Влизам в ресторанта и я виждам да вечеря, но не мога да я опитомя, тя избухва и изтича през ключалката. Има времена в които успявам да я докосна и да усетя топлината й, но винаги успява да ми избяга. И ето ме пак на пътя, пак яхнал палеца, чакам някой да спре и да ме отведе при нея. Музиката свири, но успявам само да й се насладя, не и да я чуя. Въздухът звъни в дробовете ми и вече не помня какво ми каза тя. Ето я. Виждам я, но и тя ме вижда, казва ми да се разкарам. Страх я е от мен, виждам го в очите й, но аз не паря, нито хапя. Аз съм просто човек и живея, а тя е тази, която избухва и има претенции за живот. И започвам отначало и тя е до мен и й се усмихвам и идва дяволът и той се усмихва и заспиваме заедно и сънуваме ангели, бели как пеят за слънцето песен и летим и летим и летим. Бяхме обречени, но не бяхме изживели живота си, затова му се насладихме до последно... Ето ме, отново на пътя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар