Където и да спиш, ще си си същата и както и да го въртиш - оставаш в къщата. Там зад стените и юрганите, гориш, но не успяваш да ме стоплиш. И тялото ти бе утеха, за мен и за въздишките, но тръгнаха по другата пътека и ти си вече само с мишките. Не искам глупавият ти секс, нито преструвките, нито счупените моменти, нито мълчанието ти... добре де, искам малко секс, но нищо повече.
Полет от омраза към повече омраза и аз те обичам, но бягам от лудост и се държа като супермен с лоис лейн, понякога умирам. Вятърът те успокоява, а мен ме шиба през лицето. Тебе те вълнуват височини, на мен ми подкосяват краката. Различни сме били и сякаш все повече се стремиш да сме различни и да бягаш от мен. ПОсле мен ме няма и ти ме искаш обратно и пак и пак и пак, но стига вече повторения. Гледал съм това филмче, не обичам да повтарям...
Вълна от безразличие и смях на парцали. "Ти започваш от начало и цялото ми тяло сега усеща, че си тук." Обаче този хаос свърши и близото е далеч и всичко е една фантазна идея на бръчките по челото ми. Исках да кажа просто, че ще чакам да се сетиш отново за гарата и малките неща, но не знам дали ще искам да те изслушам. Усещам, че си близо, хаха всъщност те усещам толкова далечм, че тая песен ми звучи все по-смешно и невярно. И ме мързи да мисля, ето какво е казал Дамян Дамянов...
"Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?"
Няма коментари:
Публикуване на коментар