събота, 21 август 2010 г.

Балон

Летим с дирижабъл в отвъдното. Търсим приключение. Но къде ще го намерим в страната във която всички спят?
Облечени сме в надежда, но нямаме изненади в цилиндрите, нито фокуси в ръкавите си. Правим се на смели, но всъщност нямаме идея какво ни очаква. Изправяме се сами пред непознатото, както когато се раждаме. Скоро усещаме присъствието, а те май усещат нашето.
Разбуждат се за да ни посрещнат, но изглеждат разочаровани. Никой не ни е очаквал толкова рано, а предците ни гледат сякаш сме провал. Все пак сме част от поколението на самоубийците. Където е модерно да носиш бръснарско ножче на врата си, да разширяваш дупките на ушите си, да драскаш по кожата си и да се свиваш на топка в трудните моменти, посягайки към наркотика. Но все пак ни приемат, тук не съществува отхвърляне, защото просто няма къде другаде да отидеш. Може би ще ни пуснат по бързата процедура към някое прераждане. Но ние знаем, че дори така, скоро пак ще сме тук. Вечните пътници, тайм травълърс, летящите между световете, жадни за още и още, наричат ни с всякакви имена, но какво значение имат те, щом нямаме лица? Самоличностите ни са забулени в тайна, дотолкова дълбока и тъмна, че дори самите ние не знаем кои сме. Съзнанията ни са гладки и чисти, нужно ни е просто да се носим сред канелените планини и да чакаме. И всичко е толкова достатъчно... Затова до следващото пътуване ще се радваме на полетата и цветята, на облаците изрязани като от картинка. И цветовете, които са толкова бледи, но в същото време засищащи всички твои желания. Как да не се зарадваш и на липсата на време. Тук всичко е спряло, дори мъртвите часовникари са щастливи, че са се отърсили от него. Защото смъртта е черна дупка, а минавайки през нея, загубваш всяка част от душата си, която брои, отмерва или има нуждата да знае. Една голяма черна точка на стената, в която си се втренчил с векове. Това е смъртта. Може би затова толкова много обичам да съм мъртъв. Защото не е нужно нищо, никой не изисква нищо, а всичко е мир и покой. Пространство, левитация и топлина.
Но ето, че сенките ми започнаха да бледнеят, скоро пак ще пътувам и ще се събудя в нов свят. Без да помня нищо, без да знам кой съм. За да почакам до следващото пътуване. За да забавлявам създателя.
Да почувстваш себе си е невроятно, сякаш откриваш кой си всъщност, за 1 път. Само когато умирам, мога да се намеря. А само чрез болката мога да умра наистина. Как да се откажа от този живот, след като болката е най-прекрасното нещо, което съм срещал. Убива те и в същото време те кара да се чувстваш по-жив от всякога. Дава ти край, но ти дава и надежда за ново начало. А аз се качвам на тези криле и отлитам, докато намеря нов бряг, където ще градя наново. Или просто се качвам на дирижабъла за да си отворя очите за малко и да погледам черната точка...
Без болката няма живот, а от болката се ражда изкуството. Само заради това изречение си струва да живея още 100 години. Не защото е правилно, а защото ме събужда.


12 през нощта удари, а аз отново пиша ли пиша, ли пиша. Но в крайна сметка имам чувството, че просто мислите си издишам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар