бих искал да се изразя. Нали може? Не може.
Всъщност сълзите текат от самосебе си и вече ги събирам в бутилка от Кока-Кола, от онези стъклените, които дават само по заведенията. Трудно е да кажа, дали това хоби ми допада, но със сигурност е разнообразие, защото всъщност не правя много неща в деня си. Пълня бутилки и ги затварям, после варя съдържанието за 2-3 часа и ги изкарвам на терасата за да изстинат. После пеперуди идват и отнасят бутилките. Оставят ми купчина с жълтици и аз съм доволен. Веднъж ми казаха че използват съдържанието, за да правят амброзия за боговете. По-скоро бих повярвал, че насекомите могат да говорят отколкото на това. Бях загубен.
После се появи шоколадовият лист от който не мога да спра да ям и сега виждам света озарен от друга светлина. Беше трудно да отворя очи, а да ги затворя, след това беше естественото продължение. Изглеждаше, че винаги съм стъпка назад, така и не можах да се преборя с вътрешните си съмнения и накрая загубих шоколадовия лист. Отново бях сляп за света, а сълзите продължаваха да отлитат в неизвестното. Седя с отворени ръце с надеждата да попадне нещо в тях, но нищо не идва. Последвах душата си и тя се разпадна щом ме усети зад себе си. Изкривих си врата, за да намеря посоката и накрая стигнах до кочина с прасета, те ми казаха, че по-ниско не мога да падна, а стопанинът им се опита да ме изгони. Заплаши, че вместо прасе ще заколи мен за Коледа, аз побягнах в обратната посока на гласа му и след няколко метра се строполих на земята. Усетих, че някой ми диша в лицето, после проговори, каза ми че e червей, измся се и спомена, че не мога да падна по-ниско. Каза ми, че съм нежелан и се изпърдя в лицето ми. Миризмата не можа да достигне до носа ми, защото той беше запушен с кал. Станах и се поотупах, тръгнах с протегнати ръце напред и прегърнах дърво. Почувствах се сякаш бях отново в прегръдките на майка ми, която сякаш преди минути ме е родила и ме поема в обятията си, нежно и внимателно. Имам нужда от момент за да се почувствам роден отново. За да изпитам онези 8 букви образуващи 2 думи в сърцето си, за да ги чуя. И тогава ще летя по-високо от слънцето. Не искам да пускам дървото, защото то е моята посока, въпреки, че стои на едно място. Сигурността ме държи здраво на земята, а с риска мога, да се върна отново при прасетата и червея. А толкова искам да мога да летя...
Всъщност сълзите текат от самосебе си и вече ги събирам в бутилка от Кока-Кола, от онези стъклените, които дават само по заведенията. Трудно е да кажа, дали това хоби ми допада, но със сигурност е разнообразие, защото всъщност не правя много неща в деня си. Пълня бутилки и ги затварям, после варя съдържанието за 2-3 часа и ги изкарвам на терасата за да изстинат. После пеперуди идват и отнасят бутилките. Оставят ми купчина с жълтици и аз съм доволен. Веднъж ми казаха че използват съдържанието, за да правят амброзия за боговете. По-скоро бих повярвал, че насекомите могат да говорят отколкото на това. Бях загубен.
После се появи шоколадовият лист от който не мога да спра да ям и сега виждам света озарен от друга светлина. Беше трудно да отворя очи, а да ги затворя, след това беше естественото продължение. Изглеждаше, че винаги съм стъпка назад, така и не можах да се преборя с вътрешните си съмнения и накрая загубих шоколадовия лист. Отново бях сляп за света, а сълзите продължаваха да отлитат в неизвестното. Седя с отворени ръце с надеждата да попадне нещо в тях, но нищо не идва. Последвах душата си и тя се разпадна щом ме усети зад себе си. Изкривих си врата, за да намеря посоката и накрая стигнах до кочина с прасета, те ми казаха, че по-ниско не мога да падна, а стопанинът им се опита да ме изгони. Заплаши, че вместо прасе ще заколи мен за Коледа, аз побягнах в обратната посока на гласа му и след няколко метра се строполих на земята. Усетих, че някой ми диша в лицето, после проговори, каза ми че e червей, измся се и спомена, че не мога да падна по-ниско. Каза ми, че съм нежелан и се изпърдя в лицето ми. Миризмата не можа да достигне до носа ми, защото той беше запушен с кал. Станах и се поотупах, тръгнах с протегнати ръце напред и прегърнах дърво. Почувствах се сякаш бях отново в прегръдките на майка ми, която сякаш преди минути ме е родила и ме поема в обятията си, нежно и внимателно. Имам нужда от момент за да се почувствам роден отново. За да изпитам онези 8 букви образуващи 2 думи в сърцето си, за да ги чуя. И тогава ще летя по-високо от слънцето. Не искам да пускам дървото, защото то е моята посока, въпреки, че стои на едно място. Сигурността ме държи здраво на земята, а с риска мога, да се върна отново при прасетата и червея. А толкова искам да мога да летя...
Няма коментари:
Публикуване на коментар