Трябва ли да сънуваш звезди, за да се гмурнеш в небесата? Трябва ли да чуваш щурци, за да забележиш тъмнината? Наистина ли ти трябва крава, за да пиеш мляко или можеш просто да си купиш от магазина?
А аз исках просто нещо нормално и получих нещо...
И се чудих дали това нещо се побира в отпределението "нормално". Ти ми каза, че всичко е наред, че всичко произлиза от мен и не може да ми се случи нищо, което сам не съм предизвикал. И тогава се почувствах сигурен и на топло. Поисках да изляза от укреплението си и то се срути. Оказа се, че не всичко зависи от мен.
Забравих за случката и ти простих. После забравих, че съм ти простил и преобърнах света, за да те намеря и убия. Лъжците заслужават смъртта.
Лимоните са кисели, а захарта не ми е сладка вече. Високите тополи падат плавно, изгарят и отлитат в мойте спомени. Градя си пълен хаос и изпразвам нищото, но най-красивото е сянка в ъгъла. Образувам си поле от жито и посявам суетата си на друго място. Горя от ужас и гася надеждата, за да умра и утре. Усещам гъдел зад ушите, но се почесвам след месец. Искам смисъл и си намирам търнокоп. Не разбирам живота и ми казват, че съм още малък. "Не си готов за този урок." Но тогава защо ме изпитвате?
Лимоните са кисели, а планините - май зелени. Никак не понасям кестени, не желая да съм супа и когато авто-писането ми омръзне, ще си легна.
Започвам да губя равновесие, а съм легнал на земята. Търкалям се към дъното и редя на ум нещата. Виждам утрото за себе си, но за тебе друго гледам. Писна ми от мислите на чужди спомени. Вълнуват ме вълнения от неизживяно детство и се вплитам в дряновата клонка. Клепачите ми се затварят, но очите на тила ми наблюдават как избиваш тишината ми. Надявам се да доживея, за да видя себе си невинен. Пет вятъра да ме изчистят от лишеите по склона ми. Гадая или не...
Трябва ли да бъда птица, за да гледам отвисоко или мога да живея в клетка?
Трябва ли да вярвам в Бог, за да се пречистя? Трябва ли да се покатеря на цветята, за да помириша дъгата?
Няма коментари:
Публикуване на коментар