Паяците ми те следват

Отваряш очи и виждаш, че паяците ми те следват. Плетат пухкави паяжини около краката ти и те запазват жива за мен, за да те изям. А аз обичам да го правя бавно, макар че знам - обичаш да си жива. Обичаш да летиш и да мечтаеш за още по-високи върхове. Обичаш да ме гледаш, но обичаш и да си сама. И тогава пращам паяците, за да те уловят и върнат при мен. Знам, че те убивам, но го правя. Знам, че е грешно, но не спирам. Защо ли? Може би защото ми липсваш прекалено много, а аз съм слаб, за да се противопоставя на чувството. Затова тази година, докато духам свещичките на тортата няма да си пожелавам куче - както всеки път; ще си пожелая да съм силен, ще си пожелая да те правя щастлива, защото виждам колко нещастна се чувстваш. Дори ще избия паяците, ще спра да ги храня и ще гледам как умират бавно в малките си бурканчета, за да виждам как ти тържешствуваш в смъртта им.
Защото ти си всичко за мен и всичко е малка дума, за да опише каквото и да е.
Чудя се дали да не убия и себе си заедно с паяците, дали ако ме няма ще си по-щастлива. Май не искам да разбирам, защото ако отговорът не ми хареса, ще ме съсипе. Липсваш ми. Всяко движение и полъх, всеки гъдел, който съм изпитал. Къде си? Извинявай. Ела си вкъщи.
Гласът ти ме вика, но това е гласът от главата ми, вдигам телефона и ти се обаждам. Тогава истинският ти глас ме пъди, иска да се махна. Лабиринт, загубих се, не знам накъде да вървя, не знам и какво да говоря, не знам и защо мълча. Но ме чуй, усети ме. Погледни слънцето и се сети за мен, виж как се раждаш. Умът ми е край, търся си начало и намирам теб, взираща се в небето, търсиш си слънце. Изпий кръвта ми, усмихни се, мамка му. Чувствата са наполовина, смешките не предизвикват смях, говорим глупости и се отегчаваме, за да мине проклетия ден. Искам те нацяло, искам да спра да те убивам, искам да спра да умирам.
Надолу по пътя лежиш и човъркаш фото-апарата си, нещо не изкарвал правилното изображение. Аз сядам отстрани и те наблюдавам как се опитваш да го настроиш. Не ме виждаш, не ме и усещаш, а за мен картинката е пълна. Диаманти и злато не ми трябват, трябваш ми ти в моята картинка. А на теб ти трябва правилно изображение. Ядосваш се и се разплакваш, като дете, на което не са му угодили. Усмихвам се, защото знам, че след малко ще измислиш решението. Гледам те как се тръшкаш и въргаляш по земята. Бориш се с яда си, бориш се със себе си. После се изправяш, избърсваш сълзите си, натискаш няколко бутона на машинката и се обръщаш към мен. Снимаш ме и се усмихваш. Оказва се, че винаги си знаела, че съм зад теб, но си ме заблуждавала. Поглеждаш в дисплея и усмивката ти се уголемява. Постигнала си каквото си искала. Аз също се усмихвам. Постигнах каквото исках. Паяците ми са мъртви, ръцете ми летят. Страхът от високо съм закачил на клоните на високото дърво и смятам да те заведа, до най-високия връх.