събота, 21 август 2010 г.

надолу по пътя..

Не знам къде ще ме отведе тялото ми днес, знам само откъде тръгва умът ми, а той винаги започва отначало. Чувствата са наполовина, лицето ми е белязано, а ръцете ми - цветни. Опитвам се да прогледна, но виждам единствено себе си -  висящ на въже под моста. Обесен на собственото си хвърчило, се клатя и чакам някой да ме свали.  Няма никой, кой да чуе глухите стонове на мъртвеца, кой да измие срама от лицето му? Нищо не е правилно, нищо не е вече себе си. Изчезна както изчезна и кибрита от джоба ми. Горящ и светещ в тъмното, остави миризлива следа и избяга. Къде започва началото и свършва ли краят? Мислите ми висят от дърво и потъват дълбоко в почвата, завързани на възел за корените се пенят сякаш се топят от дъжда. Всичко свършва с позната мелодия, опитвам се да се сетя откъде е, но се сещам само за глупави шеги, от онези които се повтарят до безкрай и никой път не са смешни. Не можеш да отречеш, че кислородът не ми достига, но и не ми позволяваш още една доза. Продължавам да се клатя под моста. Кръвта капе от разбития ми череп и оцветява водата под краката ми, кап-кап, всичко е червено, даже камерата с която е заснето всичко е с филтър, който откроява червеното. Изпаренията от заводите са червени, дори птиците акат червено. Има местенце за мен някъде там, сред червеното. Знам, че щом се настаня, всичко ще стане зелено. Обичам зеленото, обичам, и шумоленето на реката, обичам да стоя нависоко с теб, обичам и да тичам без да се изморявам, но не знам къде свършва умът ми. Надничам през пощенската кутия, чакам ли нещо? Не чакам, а и пощальонът не идва, няма да дойде днес, и утре няма да дойде, защото е болен. Боли го главата и кръста, и пръста дори. Лекарите му предписаха лекарства. Сестрите се грижат за него. Чистачките му чистят. Готвачките му готвят. Но той не яде, а аз надничам през кутията. Къде ли свършва всичко, ако е кръг значи никъде, а дали е квадрат? Движим се по противоположни криви и намираме ли се? -Не! Търсим се и само се помирисваме, особено висящ на собственото си хвърчило, едва успявам да усетя аромата ти, пък и съм мъртъв, а чувствата - наполовина. Смехът е чужд приятел, а в устата ти изглежда като вентилатор към когото викаш с всичка сила "ааа". Хриптене от дъното на ада, лице от восък и кротнал се хипопотам. Шекспир веднъж ми каза, че децата са най-великите писатели. Бях дете, но порастнах и от писателя остана само писането, което вече не струва и да си обършеш устата след KFC с него...
Дървото и корените са цяло, свързани с друго цяло, образуващи три половини  от които аз не съм част и всичко някак има смисъл. Всички идваме от небето, само че щъркелите са пияни и носят зайци по телевизора. Гледай ти. Горила.
Не знам къде ще ме отведе тялото ми днес, но ти ще ми помогнеш, за да завържа ръцете си и да скоча от моста. Умът ми започва отначало и разглежда всички грешки, сканира ги внимателно и анализира възможните причини и евентуалните изходни ситуации, после разпределя всичко и ето ти готов живот за унищожаване.
Добро утро, геймър.
Стани човек...

Няма коментари:

Публикуване на коментар