петък, 30 август 2013 г.

Без сигнал

“Хората трябва да сложат край на войните, или войните ще сложат край на хората.“
Не си спомням кой е казал тези думи, но със сигурност не са толкова преувеличени, колкото някои хора твърдят, особено когато в днешно време има десетки хиляди ядрени глави на различни точки по света, чакащи да бъдат насочени и изстреляни. Иран е в процес на произвеждане на ядрено оръжие и експерти твърдят, че до година-две те ще имат готов резултат. Всички знаят за военната мощ на Русия и САЩ. Северна Корея вече прави първите си опити. Светът все повече заприличва на бомба с часовников механизъм(де да беше портокал), на която й трябва една малка искрица, за да се детонира.
И разсъждавайки над това се сетих за историята на един познат. Прочетете я. Ако не друго, поне ще се научите как да си направите бомбоубежище.
Този мой познат се казва... да речем Анди, защото ако има лица и събития в разказа, които се доближават до истински такива в реалносста, то това е абсолютна случайност. Спомням си, че се запознах с Анди в един бар. Приятелката му, по онова време, беше чела блога ми. Беше споделила няколко мнения за мои разкази и оттам на сетне, вече бях длъжен да я поздравявам всеки път като я видя. Та тя ме запозна с него. Това е епитафията, разказвала съм ти за него. Той поклати глава, направи се, че се сеща за какво става въпрос и ми подаде ръка. Не изглеждаше впечатлен, дори напротив, вниманието му постоянно беше отнемано от телефона му. Не исках да надничам, но беше невъзможно, тъй като размахваше апарата си наляво и надясно. Прекарваше вечерта си в туитър. Стана ми любопитно какво толкова има там и когато го издирих в сайта и го последвах, видях, че пише статусчета за хората които го заобикалят. Пикантерийки. Не ми стана интересно, затова и не обръщах внимание на постовете му. Анди беше криейтив директор в столична рекламна агенция. Някои не знаят какво е това, други си представят някакви дъртаци на тази длъжност, но не. Анди беше на 29 и вече 5 години си скъсваше задника от бачкане, за проклетата фирма. Първо започна като копирайтър, но креативността и работохолизма му го издигнаха бързо в кариерата. В общи линии се занимаваше с реклами, не ми се обяснява, защото все някой ще ме изкара некомпетентен, затова продължавам нататък.
По онова време още си търсих поле за изява. Търсих си подходяща работа и след като не успях да си намеря такава по специалността, не можах да се реализирам, като сценарист, реших, че имам достатъчно идеи, за да бъда копирайтър. Пробвах в няколко рекламни агенции, но не ми мина номерът, затова веднага щом приятелката на Анди ми разказа с какво се занимава, реших че трябва да действам и да вляза в полезрението му - да ме вземе в агенцията си. Отидох при него, пуснах някакви тънки шеги и се залафихме. Остави телефона си за малко. Не ми беше особено интересно, защото дългите години в агенцията му бяха изпилили мозъка, но се правих, че ми е фън. Явно реши, че го харесвам, като човек, защото още на следващия ден ме добави във фейсбук. Оказа се, че местата за копирайтъри в агенцията им са заети и аз се сдобих с още един досадник във фейсбук, без да имам никаква изгода от него. Но пък, ако не беше той, нямаше да я има тази история, която започва сега...
Един ден Анди се събуди и започна с нормалните за него неща - сутрин. Отиде до кухнята, направи си кафе, сръбна го на бързо, дръпна половин цигара на бързо и изтича до тоалетната, за да пусне едно .. на бързо. Излезе освежен от банята и пусна киндъла си. Той автоматично го отведе в приложенията на няколко новинарски вестника, където Анди се запозна с новостите по света и у нас. Пореден ден на протест, пореден гаф на правителството, все поредности, за които на него му беше писнало да чете. Една новина му привлече вниманието. САЩ обмисля възможността да удари Сирия, Франция подкрепя подобно развитие, Сирия възнамерява да отвърне на удара. По всичко изглежда, че щатите възнамеряват да си колонизират още една държава, или поне така си помисли Анди. Отвори следващата новина и видя, че българското правителство няма нищо против да даде достъп до летището в Сарафово, за бази на НАТО. Това щяла да бъде най-близката точка на НАТО до Сирия. Анди се замисли. Извади телефона си и влезе в гугъл. Разстоянието от България до Сирия е 1961км. Обсегът на ракетите земя-земя достига до над 5500км. Като тези със среден обсег достигат до 4800км. Тоест една средно-скъпа ракета би ни видяла сметката. Според Анди ние щяхме да бъдем първата мишена на Сирия, след като сме най-близката точка на НАТО до нейната територия. Трябваше да се действа бързо. Войната дебнеше зад ъгъла. Той се обади на приятелката си, после на роднините за които го беше грижа, но всички му се изсмяха, очаквано. Никой не вярваше, че такова нещо може да се случи тук. Той им даде за пример атентата в Сарафово преди година, но те му отговориха, че няма страшно, тъй като не са еврейчета. Никой не искал да убива българи. Били сме незначими. Колкото и да беше съгласен с думите им, нещо отвътре му подсказваше, че ще ни се случи случка. Започна да предупреждава и с постовете си в туитър, но постепенно, хората го изоставиха и спряха да го следят, като маркираха статусите му със спам. Анди остана сам, но не и безсилен. Реши, че като не му вярват, ще страдат. Влезе в интернет и се опита да намери някакъв самоучител за бомбоубежища. Нещо което можеше да направи бързо и евтино. Всички варианти, до един изглеждаха трудоемки и скъпи. Накрая се спря на един. Трябваха му само лопата, брадва, кирка и желание за работа.
Анди не изключи възможността да греши, затова продължи да ходи на работа. Пред колегите си се опитваше да пази самообладание и да не се издава, защото трябваше да задържи работата си, каквото и да стане. Спазваше всички срокове, ходеше навреме и си тръгваше в секундата, в която работния му ден свърши. Тогава се отдаваше на новото си занимание. Връщаше се вкъщи и започваше да копае. Всяка вечер от 18:30 до 23:00ч. Анди прекарваше в градината на майка си. Първоначално избра най-отдалеченото място от къщата им, за да не се срути върху убежището. Чудеше се колко голяма трябва да е дупката, защото навсякъде в самоучителите пишеше, че колкото е по-дълбока, толкова по-добре. След няколко дни имаше дупка голяма приблизително 3 на 3 метра. Реши, че тези размери го устройват и мина нататък по плана. Трябваше да намери дървени трупи, за да покрие дупката с тях. Качи се в колата и отиде в близкия парк през нощта. Там с брадвата свали няколко млади дървета, които поизчисти и натовари върху колата. Върна се обратно и нареди трупите върху дупката, така че да имат опора от поне половин метър от всяка страна. Тоест частта от дървото, която стъпва на земята, беше половин метър дълга. Прозинките между трупите запуши с листа и парцали, а накрая изсипа изкопаната пръст отгоре. Опита се да я натрупа на поне метър височина, заглади отгоре и обърса морно челото си. Бомбоубежището беше готово. Сега трябваше да помисли за някакви глезотийки, като легло, провизии и интересни занимания, защото понякога бомбандировките траеха часове. Анди отиде до близката бакалия и купи консерви, бисквити и всичко, което не се разваля, ако го държиш извън хладилника. Върна се и ги струпа в дупката. Сети се нещо и ги извади. Бутна малко пръст вътре и с лопатата оформи купчината като легло. Влезе в къщата и се върна с няколко одеяла, които постели вместо матрак. Хвърли обратно провизиите и помисли за някакво забавление. Телефонът му иззвъня. Имаше нов последовател в туитър. Измисли го. Щеше да се занимава с интернет. Това чудо нямаше как да свърши – има го навсякъде в големи количества. Анди беше доволен. Възвърна си старото добро настроение, започна да излиза с приятели, виждаше се всеки ден и с приятелката си.
Междувременно САЩ нахлу в Сирия, естествено не по земя, а по въздух. Самолетите излизатаха от базата в Сарафово, пускаха по няколко бомби над предварително подбрани обекти и се връщаха обратно. Русия и Китай осъдиха военните действия, единствено защото, САЩ щяха да увеличат влиянието си, в близост до тях. Бяхме ли близо до трета световна? Не знам, но Анди се опитваше да накара някой от близките си да му повярва. У нас протестите продължаваха. Всички се чудеха как да свалят Орешарски и бомбите хич не ги интересуваха.
В почивния си ден Анди се събуди от мяученето на котката. Избърса плюнката от устата си и погледна навън. Преобладаваха облаци, а сивотата никак не отиваше на почивните сутрини. Анди се намуси в отговор на небето. Отиде до кухнята, сложи храна в купата на котката, направи си кафе, изпуши цигарата си до половина и изтича до тоалетната. В този момент сирените завиха силно. Някакъв механичен глас съобщаваше, че това не е учение, не бяха проби на системите, беше си военно положение. Анди вдигна гащите си и изтича до телевизора. Вървяха извънредни емисии по всички канали. Срещу България летеше ракета и нищо не беше в състояние да я спре. Военните се опитали да я взривят в онези ракети, с които разбиват облаците, когато има опасност от градушка, но акцията нямала успех. Единствената надежда била в противоракетните установки в няколко военни бази. Водещите на новините призоваваха всички граждани да се скрият в мазетата си. Анди взе телефона, опита се да се свърже с родителите си, но всички линии бяха заети. Цяла България звънеше и говореше. Накрая успя да се свърже. Баща му му каза, че съжалява, че не го е послушал. Анди му отвърна, че това няма значение. Каза му да се скрие в мазето на сградата, в която се намираше офиса му. Баща му го увери, че майка му е наред. Тя беше учителка в едно от столичните СОУ-та и щеше да се скрие заедно с учениците в училищното бомбоубежище. На Анди му стана една идея по-спокойно. Каза на баща си, че трябва да говори с приятелката си и затвори. Новинарите съобщиха, че остават три минути докато ракетата удари земята, те напуснаха столовете си и кадърът остана някак празен. Никой не говореше, на екрана имаше просто картина, висяща в нищото, чакаща да бъде прекъсната от взрива. Анди се насочи към творението си. Звъня няколко пъти, докато се свърже.
Признавам, приятелката му беше вкъщи и покрай заниманията ни, замалко да пропуснем цялото нещо, но сирените ни прекъснаха. На няколко пъти му се подигравахме какъв кретен е, но пичът се оказа прав. И сега тя му плачеше колко е уплашена и самотна. Той я пита дали е наблизо, а тя му каза, че няма как да стигне за 3 минути, защото си е у тях. Той я посъветва да слезе в мазето, а аз хванах телефона и я задърпах по стълбите.
Анди се скри в убежището, което сам беше издигнал и се опита да запази спокойствие. Беше сигурен, че ще оцелее, но не беше сигурен за близките си. Отдалечи се от мислите, които щяха да взривят главата му и се сля с тишината. За пръв път я забеляза, а тя цареше вече няколко минути. Никога не беше чувал такова нещо. То нямаше и нищо за чуване, но никога не беше ставал свидетел на подобна тишина. Чакане нещо да се случи, сякаш всички са се предали, не са могли да измислят по-добър вариант и просто са се скрили. Може би накрая само това ти остава. Анди се огледа, намери фенерчето и го включи. Всъщност му беше доста удобно. Беше си направил и система за вентилация, с която въздухът му да циркулира. Легна върху одеялата и внезапно тишината беше прекъсната от силен тътен. Нещо пресветна и в продължение на няколко секунди Анди усети адска жега. Тътенът утихваше, но започнаха да се чуват падащи дървета, хвърчащи предмети, аларми на коли. Това, което го изненада беше, че не чу нито един писък.
След няколко минути, когато всичко свърши, Анди вече не издържаше, искаше да излезе и да намери всички, за които го беше грижа, но беше прочел, че не трябва да се показва поне час след взрива, защото все още падат предмети и части от сгради и може да пострада от най-малкото нещо. Реши да изчака и отвори единия пакет с бисквити. Захрупа първата и след няколко минути вече го беше преполовил. Сети се за телефона си и се опита да се обади на някого, но нямаше сигнал, нямаше и интернет. Опита се да се свърже към домашната си мрежа, но телефонът му изобщо не намираше такава, не намираше нищо, сякаш всичко над главата му се беше изпарило. В гърдите му затуптя някаква болезнена буца. Нямаше значение, дали е безопасно, трябваше да излезе, за да се увери, че всички са добре. Махна капака на входа, показа се и се втрещи. Повечето дървета бяха повалени, от къщата им бяха останали само носещите стени, колите наоколо бяха обърнати по таван и нищо не помръдваше. Чуваше се само вятърът. Анди сметна, че е безопасно да излезе и в този момент се чу някакво пукане и скърцане, къщата на съседите му рухна право в скривалището му. Образувало се беше нещо като свлачище, защото в стремежа си да бъде по-далеч от дома му, Анди беше изкопал дупката в близост до къщата на съседите си. Инстинктът му беше спасил живота. Извади телефона си и тръгна да дири обхват или поне малко интернет. По пътя не можа да разпознае нищо, лицето на квартала, който познаваше от малък, се беше променило. Не срещна и никой оцелял, нито пък се чуваха писъци, сякаш всички бяха изпепелени от взрива. След малко над главата му мина военен хеликоптер. Той започна да крещи, да маха с ръце, но машината продължи по пътя си. Всички стълбове от електропреносната система, бяха или на земята или изкривени от ударната вълна. Нямаше как да има и електричество. Анди не знаеше какво да прави. Първо помисли да намери родителите си, но те не бяха сами щяха да се оправят, а и са големи хора. Реши да тръгне към дома на приятелката си, тъй като помисли, че тя е там, сама. Трябваше да постъпи джентълменски, да бъде рицар. Откровено беше сбъркал, тъй като тя беше у нас. Кофти начин да разбереш за изневярата на любимия човек.
След час пеша, Анди вече беше на жълтите павета, мина покрай народното събрание, или поне каквото беше останало от него, а там Орешарски стоеше на дървен престол рамбоподобно, с разкъсан костюм, обгоряла на места коса, с петна кръв по лицето, но цял и жив. Дори бомбата не беше успяла да го свали от властта. Анди продължи нататък и след малко вече беше пред сградата, където живее приятелката му. Тя беше напълно разрушена, а да се рови в останките, за да я намери беше немислимо. Хрумна му да се разкрещи и да започне да хвърля камъни, докато се укроти и клекне в развалините. Да се разплаче и да закрещи с вдигнати ръце към небето. Но това не беше филм, беше наистина, пък и не я обичаше толкова. Разрови няколко камъка с крак, без да влага особено усилия и нещо привлече вниманието му. Всеки път, когато приятелката му излизаше, тя скриваше ключа си в чифт скъсани обувки, които седяха пред входната им врата. Така беше сигурна, че няма да ги изгуби никъде. Точно този чифт беше изровил Анди, или поне лявата маратонка. Той я повдигна замислен и откри ключовете й вътре. Пусна маратонката на земята и направи последен опит да открие интернет. За него вече беше ясно какво става. Отиде на градинката на Кристал, седна на една от пейките. В краката му се търкаляше разцепената глава на Стамболов, а Анди сърчваше ли сърчваше без никакъв резултат. Няма интернет, няма любов, няма свят. Не знаеше какво да прави, беше свикнал да открива всички отговори в гугъл. Той му помогна да разбере за войната, той му помогна да си построи бомбоубежище, а фейсбук го беше запознал с приятелката му. Без интернет Анди загуби мотивацията си да живее, отказа се, не защото се беше предал, а защото не знаеше какво следва, какво трябва да направи. Нямаше самоучител в развалините, нямаше и сигнал.


сряда, 14 август 2013 г.

Friend of the Night

Изписах върху себе си хиляди неща и пак всичко е измислено, фалшиво и пресилено.
Опитах се да бъда Галахад, от просяк да се превърна в крал, от момче в мъж, но няма как да те коронясат, докато яздиш дървена тояга, освен ако не искаш бодлив венец, освен ако не искаш да си краля на глупаците. Това го може всеки - всеки ден. Не ми е отредено да пазя Граала, да се докосна до него, да го видя дори. Не вярвам в него, и във виното не вярвам. Нищо не остана, мога да мечтая.
Помня само разстоянието между зъбите й, помня големината на гърдите й, помня че й обещах жираф за някой от рождените ѝ дни. Не изпълнявам обещания. Мисля, че това е нещото, което трябваше да напиша върху себе си, първо. Човек трябва да се запознава с хората с предупреждение, а не с името си. Например „Внимание, опасност, аз изневерявам“ или „Приятно ми е, пускам тихи, но много миризливи газове.“ Така няма да има разочаровани, няма да има наранени, нито неприятни изненади. Такова предупреждение трябва да си сложа на оградата, точно до надписа „Високо напрежение“.
Какво да се прави, не можах да я спася от бедност, не мога да се грижа за брат си, даже на моменти се получава обратното. Не можах и да осигуря спокойни старини на родителите си, защото всеки ден от някъде се появява някой, който да ми каже, че не съм прав, да ме спъне или просто да ми застане на пътя. Не можело да се живее в измислен свят, не можело да се живее по собствени правила, не можело да не се съобразяваш с другите. Като гравитацията, искаш или не, се съобразяваш с нея, защото в противен случай ще си разбиеш главата.
Един ден ще им се извиня на всички, ще се приближа до тях, ще ги погледна в очите, за да поискам прошка, че съм им попречил за каквото и да е, после ще ги бутна от високо, за да станат на кайма, за да изпитат на гърба си капка от собствената им гравитация, за която постоянно говорят. Дотогава ще стискам зъби и ще си пускам асансьорна музика, когато са пред очите ми. Абсолютен контрол.
Никой досега не ми е помагал да се влюбя. Винаги е било по собствена инициатива. Като се замисля даже, повечето хора са ми пречили. Особено като те сметнат за специален и тогава супер много искат да се влюбиш в тях, да се помислят и те за специални. Обаче мама и татко са ми казвали никога да не се качвам в колите на непознати, освен ако преди това някой от тях двамата не ми е позволил. И тогава на онези им давам избор. Показвам им къщата, в която живея и чакам да вземат решение - ще останат навън, ще си тръгнат или ще влязат вътре. Ще изберат да ми бъдат приятели, непознати, или кучето в колибката на двора. Май всички избори са изначално грешни. Като испаноезичните филми – звучат някак сбъркано.
Ето това ми е в главата в един през нощта. Лягам да сънувам.