четвъртък, 24 февруари 2011 г.

Не вярвам в любовта!




За какво са ми цветя? За какво са ми хартиени целувки? Глупави моменти през нощта и вехнещи тела? Не потъвам без тях, плавни движения и вино, кожа, самота. Поглеждам нагоре и заспивам. Не ми трябват разправии и бебешко розово. Не искам да съм в ничия глава, не искам да изглеждам като принц-мечта. Не ми трябва да го премислям два пъти – не вярвам в любовта!
В звезден рейнджър превърни ме, за да се отдам на борбата с лошите, за да забравя за жените. Да, супер-героите също се влюбват, също в неподходящите, но обещавам да внимавам, обещавам да се пазя. Любовта е слабост.
Защо не се родих квадрат или кърваво червен домат, за да обичам единствено лятото. Защо трябва да е толкова трудно, да е оградено от въпроси, да си губя вечерите в писане на простотии? После нямало значение кой си. Е, много ясно, че има.
Разтълкувай ми мокрите си сънища, чуй и моите, разкажи ми за първите си стъпки и се върни на сънищата. Любов моя, някой ден ще умреш и аз ще съм там, за да гледам, за да те заровя. Раят и адът ще се сблъскат и обединят срещу мен, ако надникнат в тъмните краища на ума ми. Единствено далекоглед би разкрил кръгозора ти, но къде отиде, къде е гладът за който спомена, къде е страхът ми от кучешките ти зъби? Откога лодкарите са таксиджии и искат по 2 монети, за да те преведат през река Стикс, ето вземи, давам ти 2 лева на монети и не се връщай. Обещавам да не слизам долу да те търся, обещавам, ако все пак сляза, да не се обръщам, като Орфей. Заешки дупки, заешки опашки, паралелни вселени и диаманти, златни пломби и кроасани. Ще ми се да живея в Илинойс и да забивам дървени стълбове в земята, за да има къде да закачат телефонните жици. Сълзи на прах и консерва от грах, опитвам – солено.
После есента си отива, после идва зима и земята е красива, но студена. Няма ли кой да ме стопли в леглото ми? Няма. Няма ли някой, който вместо да ми дава тялото си, да ми даде любовта си, за разнообразие? Няма. Има ли някой изобщо? Няма.
Омръзна ми да си отговарям сам, излизам да пия бира с най-добрите ми приятели. Оказва се обаче, че и те са в главата ми. Реалните ги избягвам, прекалено много говорят за себе си, а аз обичам да ме слушат, колкото и да мълча, колкото и да създавам тишина. Кого ли залъгвам, липсваш ми, кого ли залъгвам, кого...
Не вярвам в любовта, може би ако го повторя още няколко пъти ще си повярвам. Не вярвам в любовта, даже ще озаглавя това така, за да се събудя утре и да не вярвам в любовта.
Дано Ерик Клептън не разбере как ме кара да се чувствам, но съм почти убеден, че никога няма да влезе в тоя блог. Пък и да влезе, пука ми...
Не вярвам и не вярвайки се превръщам в теб, мое дървено човече, висящо там някъде, от тялото ми. Вглеждам се в миналото си и не мога да видя лицата им, виждам само тела, сякаш никого не съм обичал, сякаш съм им давал просто тялото си, те са давали техните. Мечтая си за кисело мляко с бисквити, сякаш само храната ми носи някаква утеха. Знам само, че принадлежа на закони, които сме се научили да следваме. И цял живот хората са се опитвали да ме научат на още, а аз съм си затварял очите. После съм се заблуждавал, че пиша някакви любовни поемки, за някакви усмихнати момичета. Всъщност съм писал за любовта вътре в мен. Но каква любов? Любов няма, тръгна си и ме остави да нося света на гърба си. Някога ми казваха Атлас, днес си нямам и име, усмихвам се на пеперудите, тъпча гъсениците, за да съм противоречива личност. Поне съм личност, поне съм нещо цяло. Айфеловата кула ми убива на гърба, няма ли да дойде Херакъл и да поноси малко вместо мен? Няма.
Любовта е мираж, любовта е копнеж, любовта е да си направиш коктейл от бира и мляко, поотделно са две очарователни напитки, но заедно могат да ти сговнясат ежедневието. А беше толкова хубаво, просто да си лежиш до мен, като идея, която съм оставил в съзнанието си, за да се развие. Не, ще си пия коктейла поотделно. Cause you don't make me feel like I'm the only man in the world. Даже, за да бъдем екзактни е обратното.
Не! Боядисай ме в черно и ме зарови, защото след тази минута няма причина да оставам.

Use your самоснимачка! /a.k.a. shootyourself a.k.a. тряаше да науча по-добре английския/


Бащата е син, майката – жълта, а детето – зелено. Всички летят и се превръщат във вкусни кексчета, умират в устата ми. Топят се, а аз горя мазнини, горя ги с отрицателни калории. Тъпча ябълки и после ги чакам на изхода, за да ми разкажат как е минала мисията. А някои хора в това време са недоволни. Оплакват се във фейсбук и по блогове от живота, започвам да се чудя, тези хора нямат ли самоснимачка на телефоните си, че се занимават с глупости. Снимайте се, тук и там, качвайте изображения, обиколете света и после съберете всичко в една папка, похвалете се, покажете какво можете. Аз като съм бесен на нещо и започвам да духам свещи, някак си въздухът който поемам и след това изхвърлям от дробовете си рязко, изчиства негативната енергия и някак вкарва нова - позитивна. След определено време, прекарано в духане, се чувствам като надрусан. Ама тая думичка „духане“ защо звучи толкова мръсно. Вече и детето ти да дойде и да ти покаже една от ония вятърни въртележки и да ти каже „духай“ и ще си на косъм от това да му шибнеш един шамар или най-малкото да му се обидиш. Както и да е.
Преди малко си мислих за обяда, бях гладен и хапнах, но след това се видях с една приятелка, а заедно видяхме един от популярните,напоследък, български актьори. Аз реших да му махна, щото ми е колега, ние театралите се знаем по физиономия, а той ме погледна и си сложи очилата и качулката. Простак. Надувка.
А като се замисля няма нищо лошо в това, да не забелязваш другите, даже е някак пречистващо. Поне за мен. Сигурно много хора ми се сърдят, че не ги поздравявам по коридорите, но нека ме прощават, аз съм в облаците, надрусан по рождение. Някога виждал ли си ме с нормален поглед?
Та онзи театрал, дето според мен играе всички персонажи по един и същ начин, някак не го изнасям много. Не обичам да гледам Дон Жуан, еди си кой от Крал Лир и ония затворник от „Полет над кукувиче гнездо“ без нито една разлика в характеристиките на персонажа, тоест ти не гледаш тях, гледаш актьора. Бля. Да не говорим за сестра Рачид, която беше забравила да излезе от роля от пиесата предния ден, демек „Пигмалион“.
Та след всичката тая каша в главата ми, дето нямаше нужда да я споделям, щото аз не съм никакъв авторитет в театъра, отивам днес в някакво кафе и гледам сервитьорът е актьор от един бг сериал, по BTV. Гледам го и се чудя, защо един актьор, който играе в популярен сериал, е сервитьор. Отговорът е, защото е барман. Всъщност не. Това не е никакъв отговор, но ме привлече разликата в това, което показа, като сервитьор и това, което съм виждал от него в сериала. В заключение на днещното ми голословие ще кажа, че един актьор трябва да може да се преобразява във всякакви роли, а не да играе себе си в дадена ситуация. Да, аз не съм Станиславски, нито Димитрина Гюрова, но е 2 през нощта и ми се спи.
Та, благодаря, банановият шейк беше чудесен.

вторник, 22 февруари 2011 г.

красива мизерия



Изглеждал съм уверен в себе си, бил съм красив, изглеждал съм...
Перото вече виси на стената ми, а очите ми си спомнят, визуализират образа ти, когато ми го подаряваше с пристигането си. Помоли ме за нещо просто - нещо което не успях да обещая, което не изпълних. Крещиш в ушите ми, а не си отворила устата си. Големи черни точки, втренчени в лицето ми, вибрации блъскащи се в гърдите ми. Задушаваме се само с погледи, събличаме се, но само в главите си. Иначе стоим на масата и се крием зад големи халби бира, разказваме за себе си и празниците си. Поиска да ме познаваш и аз ти дадох очевидното, а ти го прие сякаш е истина, не се осъмни и за миг, аз бях перфектен, но нищо повече. А има толкова още зад очевидното... Защо ме молиш да не те целувам? Душата ти го иска! Обичаш него, а си на масата с мен. Ако обичам някога жена, тя ще бъде в главата ми и няма да бягам с мисли и действия, няма да се крия от нея. Ако обичам някога, отново, ще чакам тук и ще си пея „не съм избягал“, но не за да се върне. Ще чакам, защото ми приляга. Защото когато се облегна на стената всички ме гледат, влизат в шапката ми, те са мои. После се чудя как може единият ми джоб да е с дупка, а другият, дори такава да няма.
Паля от ония миризливи клечки, които ми подари, а аз ти казах, че ми миришат на турски сапун. Всъщност, сега мирише още по-зле – на изгорял турски сапун. Въобще не се сетих, че от тия клечки остава пепел и когато изгоря бях изненадан да видя бъркотията. После чистих и през цялото време мислих за теб, за усмивката ти и как би ми помогнала, ако можеше. Имам нужда да разбера толкова неща. Как може с часове да лежа на пода и да се взирам в тавана, а да осъзнавам само, че таванът е бял? Уау! Какво чудо! Той е бял. Зарежи... Аз съм зле подреден и в главата ми излежават присъда мозъчни клетки затворници и бунтовници, осъдени заради мързела си.
Истината е, че се прибираш вечер и изяждаш 10 кила сланина, а докато дъвчеш ти се стича по брадата. Виж се, капе по земята. И излиташ, от срам, от страх, че си ме преодоляла. Подлагаш се на изпитания, за да си докажеш колко си слаба. Плачеш и изчезваш. Красива мизерия, погнуса, която ме предпазва от това да те убия. Погнусата ме държи далеч от решетки. Крясък, бъркане в ушите, хипертрофия на майчиния инстинкт.
Лъжеш ме в лицето, лъжеш ме с усмивка.
Харесвам се в запотеното огледало, в банята. После си лягам и си пея приспивни песнички и заспивам, но само наум. Наужким съм измислен, но де факто съм реален и съществувам някъде в чуждите съзнания. Един ден, когато всички ме забравят ще изчезна. Ще отида при моя бог, ще отида някъде, където хората ще ме виждат такъв какъвто съм, където ще ме познават, където всъщност няма да има хора :))

неделя, 20 февруари 2011 г.

Паметта на кашкавала


Ако всяко нещо има памет, както хората, животните, цветята. Представете си какво се случва в магазина. Един кашкавал е произведен в фабриката и му е дадена цена, на която той се продава на търговците. Кашкавалът се чувства добре оценен, а още по-добре се чувства когато го преоценят в магазина и му сложат двойна цена. Изведнъж надутия от самочувствие кашкавал застава сред останалите млечни продукти, кой от кой по-скъп. Кашкавалът се оказва по-евтин от останалите кашкавали и самочувствието му е забито в земята. Той се чувства зле, съответно и вкусът му не е добър. Влизат потребителите и избират най-евтиното, по възможност качествено нещо. Това нещо се оказва кашкавалът. Той се харчи най-много от всички други видове и самочувствието му отново започва да расте. И представете си какво ядем. Ние ядем кашкавал, чието самочувствие е било надуто, след това свалено и в крайна сметка отново вдигнато. На това аз му викам гадост. А представете си как стоят нещата по време на промоция. Нещо стои на щанда в продължение на месеци, харесва се на такава доволна цена и изведнъж идва управителя на магазина и му лепва40-50 процентово намаление. Ако аз съм на мястото на този продукт ще полудея. Тениска за 60 лева, се продава за 30, ами нали този който я облече ще изглежда зле. Всички ще виждат разочарованата тениска на гърдите му. Не искам да живея в свят в който всичко има памет.

петък, 18 февруари 2011 г.

Дамски чанти и походки странни


Печката гори, горя и аз, но всичко е пирамида. Реката се прекатурва през себе си и излиза от коритото, за да прокара нови пътища, докато аз се чудя дали от солетите се дебелее или колко дълга е станала брадата ми. Радио главата ми става все по-обхватна и цяла, вижда и чува вселени, помни години, разсейва се и се превръща в себе си. Осъзнах, че не мога да съм себе си, мисълта ме изплаши и побягнах. Няма страшно. Несъзнатото ме подгонва, но егото ми го стопира. И отварям очи, а навън са младежите, които носят застарели дрехи и дълги бради, навън са родителите ни, които се обличат цветно и скачат с парашути. Живеем с главата надолу и се наричаме модерни, къпем се в ръждясало от еднообразие ежедневие и се усмихваме на плача си. Не намираме себе си, а търсим любовта. Как да открием другата си половинка, когато ние не познаваме парченцето, което е в самите нас. Продължаваме с усмивките, с маските, защото героите ни носят маски, защото идолизираме нормални хора, човеци с пороци и несъвършенства. Дамски чанти и походки странни.
И един ден либидото ми ме заблуждава и й давам семената си. Тя пуска цвят и ражда плод, който няма кой да откъсне. Плодът пада на земята и изгнива, но нищо не отива на вятъра, защото енергиите се запечатват във вселената, във времето. А семената от плода влизат в почвата и раждат ново дърво.
Бонибон.
Сянката ми на тавана, колко е огромна. Преди обичах да си лягам и да пускам нощната лампа, за да си правя фигурки, тогава бях дете, сега съм нещо друго и продължавам да го правя. Елени, птици, гущери, всичко оживяваше и беше толкова истинско колкото сме ти и аз, колкото са истниски синините по лицето ми, мазолите по кокалчетата. Бутилките се търкалят по стълбите, отскачат и изригват.
Спокойствие. Ааааа.
Бира пред народния и поет, който пие мляко, за да скандализира. Аз пия мляко, защото ми харесва и не нося дамска чанта. Всичко е във въображението или пък наистино, но понякога буквите излизат, като плод на някакво разочарование, дали любовно или нещо друго - няма значение. Важното е, че си имам химикал, благодаря ти, Ники!

сряда, 16 февруари 2011 г.

Търкул!


Главата ми се търкаля по земята, докато се чудя към кого да насоча следващата стрела. Усмихвам се на снимки и си плюя в пазвата, а хората от снимките си мият зъбите и лягат. После си отварям очите, а тя е гола пред мен и се маже с мед. Красиво е и е сладко, но на кой му пука, нали всичко е измислица? Ще й покажа пъпа си, ако обещае да го пази в тайна. Гъдел, но и още нещо. Вихърът ми, кестеняв, ме забули в тъмното. Аз прочетох паметта й, и помислих, че е влюбена в мен. Накрая се оказа, че съм симпатичен на хората, но за любов и дума не може да става. Има там няколко мадамки, които повдигат бедър щом ме видят, но те са случайни и просто принцовете им закъсняват, дано не закъснеят и гостите от Червен бряг.
Тук ще си отдъхна, за да си поема дъх.
После си плащам наема и осъзнавам, че всъщност парите въртят света, а парното, което плащам, изобщо не съм го изразходил. Казват ми, че накрая ще ми върнат парите. Аз пък не им вярвам. Мутренска държава. Аз съм мутра, аз съм член, аз съм пастите с крем.
Честит нерожден ден на мен, усмивка и щастие в кръг и звездичка. Светиите Валентин и Трифон се натискат в ъгъла, докато човеците се карат, дали първо да се напият или да правят секс. Снимка за спомен и със 100 километра в час изчезвам, дим да ме няма. Играя игри на разсъмване, та чак до свечеряване и след това.
Мечтаех за плочки на корема, но ме удряха в главата плочките в Мол-а. Исках мускули, за да ме харесват жените, а те ме харесваха и без мускули. Следващия.
Яж сега или гориш.
Добрее. Днес се изсипах в магазина и си намерих Бургаско. Бях супер щастлив, защото за 1 път видях Бургаско извън Бургас. Прибрах се вкъщи, отворих го и имаше вкус на разредена бира с... няма да споменавам какво, защото котешкото общество ще се засегне. Та изпих я и сега си лежа, а главата ми е в краката, защото явно не е била толкова разредена, или просто е трябвало да хапна повечко днес, но истината е, че я виждам - главата ми се търкаля из стаята, а аз от време на време я ритам към стената. Някой играл ли е на „стеничка“?
Тялото й излизаше от морето, докато умът й все още беше в неговия. Обичам морето, бе! Жалко, че то толкова ме мрази и иска да ми отнеме живота. Досега се е опитвало няколко пъти, мисля, че ще опита и още няколко, докато накрая успее, така че един ден, ако прочетете епитафия на епитафията, то не се учудвайте, даже се усмихнете. Морето е изпълнило своето.
Харесва ли ти слънчогледа ми?
Понякога хората се усмихват, когато го видят. Друг път се чудят как да го тълкуват. Трети го тълкуват, като вид опълчване срещу обществото, но той е просто радостта от слънцето и факта, че съм жив, жив човек. А главата ми се търкаля ли търкаля. Почти като житенета питка. Либидото ми избяга в съседния блок. Върни се, либидо. Жалко, сега ще живея без него.
Лека нощ. Надявам се гълъбите да ме оставят сутринта да се наспя, имат навика да ми чукат по прозореца. Не знам защо толкова ме харесват, че искат да влязат при мен. Не разбирам животните, никога не съм имал домашен любимец, освен един див папагал, който умря от самота след седмица в клетката. Предполагам сега съдбата ме наказва и отлично познавам как се е чувствал папагала, само дето той не е имал бира. Добре, че имам бира. И чипс. И бисквити с фъстъчен крем, но най вече обичам шоколадите милка, дето са по 2 за 3 лева, не знам каква е офертата, щото нямам идея колко струва един шоколад, но щом пише, че има оферта, значи може би е така. Та утре отивам на интервю за сценарист и ако случайно ме харесат, в което дълбоко се съмнявам, ще трябва да купувам риза и дънки на брат ми. Не знам кое е по-добрия вариант, да не ме вземат или да му купувам някви неща. Май ше си легна и ще изчакам да видя какво ще се случи, а пък ако не стана сценарист може скоро да ме слушате по радио Витоша и да казвате, а пък аз на тоя съм му чел блог-а. Всъщност не вярвам, че ще си намеря работа, но силно се надявам. Нямам пари, а ми омръзна да цедя мама и татко, затова хора стискайте палци, защото ви обичам. Търкул.Търкул.

неделя, 13 февруари 2011 г.

Порно



Вие, които лежите удобно в креслата си, сложили табли с прибори на колената си и хранещи се с всевъзможни завъртяни ястия, скръстили ръце пред лъскавите си лаптопи, хрупащи чипс и заливащи се с бира, разхождащи се с усмивка до уши в слънчевите дни, или скрити зад черните стъкла на черните си джипове, мислите си, че сте толкова далеч, мислите си, че сте на сигурно място, недосегаеми, гушкате плюшените си играчки и разхождате мини-кученцата си. Оформяте изрусените си коси, слагате тонове грим, за да скриете себе си. Хвърляте куп пари на вятъра и после се смеете само защото можете да си го позволите. Но войната ще дойде и при вас, ще вземе роднините ви, децата ви, дори някои крайници. Ще лазите в локвите кал и ще отваряте треперещите си устни, ще молите за помощ, дори за троха хляб, но тогава няма да има на кого да се обадите, няма да има на кого да платите, за да ви измъкне от кашата, няма да има и слънце, и Луна, и десерт, и копринени чорапи. Ще виждате тъмните облаци, напоени със сажди, ще вкусвате собствената си кръв и ще се търкаляте по надолнището към купчината с трупове. Да, тогава ще се запознаете с надеждата, защото през целия ви изминал живот, сте били толкова задоволени, че не сте имали нужда да се надявате. Щом се ударите в трупа на някого от умрелите ще осъзнаете ужасяващата истина, че няма да оцелеете, освен ако не изядете нещо. А единственото нещо, което става за ядене по време на война е човешката плът. Ще късате със зъби от телата на другарите си, ще дъвчете и единственото, което ще пиете ще бъдат изригващите сълзи от очите ви. Солено, а?
Дъвчете, дъвчете, като кучета, защото това заслужавате и това заслужават родителите ви, задето са ви превърнали в неблагодарниците, които сте. Усетете всяка кожичка между зъбите си, всяко косъмче, дано имате проблеми със сухожилията, дано ви приседне. После ще сте сити, но сити канибали. Ще си спомняте как сте се обличали и ще се сравнявате със сегашните си дрипи. Ще продължавате да лазите и ще си спомняте как сте вървели по центъра, на града и хората са се обръщали назад, за да ви гледат. Почитали са ви, като Богове, но вече не. Вече сте нищо и никои, и не отивате на никъде. Лежите по гръб в калта, облени в надежда, мислите си, че всичко скоро ще свърши, но пилотът на бомбардировача тепърва започва работния си ден. Точно след няколко минути ще мине и ще почисти земята от твари, като вас. Жалко, че чистката е самата война. Жалко, че 99% от жертвите на войните са невинни хора, поддали се на манипулациите на управляващите, защото ако БГ влезе във война, капитанът последен ще напусне кораба, Бойко ще влезе в боя след всички останали. И не искам следващия път, когато отида на изложба 20% от снимките да са с неговата мутра.
Самолетът се чува, механизмът се отваря и бомбата полита надолу. Докосва земята и образува гъба. Това е гъба за нас. Вас ви няма, няма и никой друг. Светът е измама. Ние сме мравки. Комплекс за малоценност.
Порно.

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

няма смисъл


Цветята са красиви, когато са свежи, а когато изсъхнат са спомен за онази красота. Както когато затвориш очи в тъмното и видиш светлината. Някак си вътре в нас е заложена надеждата-спомен. И музиката на Луната те привлича към себе си и всичко е влюбено и някак ежедневно, но приказно и редуващо се със сияния и морски вълни. Някъде там има русалки, които ни наблюдават, принцеси, които си сплитат косите, рицари полиращи броните си и няколко камъка, просто, за да запълним картината. Всички те очакват съдбата си, когато тя дойде ще я посрещнат с лицеви опори под слънцето. Но как да вярваш на болен човек, когато дъгата излиза от носа му? Гръм и мълнии се разнасят под мравките, докато стъпват тежко с крачета, жилят пчелите, които смучат от памуковите облаци. Къде е всичко? Там.
А там съм аз, до усмивката й, състояща се от 34 зъба. Тракам докато се храни и надничам в сливиците й. Обичам да я гледам. Обичам и да я обичам. Но докато вечерям, обичам просто да се храня. Очите й, особено едното, ме гледат сякаш съм безгрешен, но аз си знам поканите от Дявола. По клоните му няма плодове, но поклоните му брулят хълмове. И всички мои врагове са няколко от дните ми. Не знам защо летя напразно, когато горе няма нищо. Всичко е тук долу и трябва просто да си взема металотърсачка и да обикалям плажовете, за загубени дрънкулки. Ще събери всички забравени съкровища на света и ще ги претопя. Ще си направя замък от скъпоценности и ще живея охолно, докато смъртта ни раздели. После ще ям шоколад и от време на време таратор. Когато висулките запеят ще си разхождам кучетата, а линеарните писма ще оставям зад себе си. Грозно е да си сам и да дъвчеш, без да има чаша вода. Грозно е да крадеш търпение и да ринеш с лопата отгоре си. Малко е тясно, но е красиво да живееш наоколо и всичко е бомбастично, докато трепериш над вълците. Лилаво деколте, лилави са ушите й, но как и накъде да тръгна без посока. Гринуич ме привлича и май натам ще тръгна.
Живей с лешници в устата и гради безбрачие. Какво ли ще намерим в себе си, когато бръкнем в гащеризоните, развейте гащи, мъжки прашки, бицепси юнашки, пражка пролет е и ми се пее. Никакво значение, никъде в нищото, или пък на юг от никъде. Време за мъже по пладне и смърт за телевизора, купи ми турски сериал, па ми гледай чипса и сеира. Искам джип, бе тате. Искам лимузина. Смърт до покривите и цветя по броните.
Ликвидирах се и се оставям на цунамито. Ох.

сряда, 9 февруари 2011 г.

Поредната боза


Като тромба, която подскача на меката си част и цвили, докато не й завържеш тръбата от където излиза звука. Облепяш я хубаво с тиксо и изпитваш облекчение. Вече можеш да седнеш и да изпиеш едно кафе. Но защо ти е кафе, когато си лимон, при това сив и дори не си плодът с най-много витамин C. Може би трябва да се облегнеш на леглото, да бръкнеш в нощното шкафче, да вдигнеш пистолета към челото, да вдигнеш ударника и да натиснеш спусъка. И после пак облекчение, но за някой друг. Всички крещят слез на земята, но тук горе е толкова хубаво. Хората са по-дребни от мравки, а смачкаш ли някой е далече от грях. Чувстваш се сякаш можеш да направиш всичко, захващаш се с неща, с които никога преди не си се захващал. Не, не искам да слизам долу и да дишам от това, което дишат и другите. Няма да пия водата им, няма да се превръщам в обикновена, ежедневна спица, част от колелото, безспирен въртеж и все си прикован към оста. Защото всичко е част от играта, такава е ролята. Аз се търкулвам навън, а хората разсъждават, но те са мои още щом съм привлякъл вниманието им. И се започва с едни думички, определения, чиито смисъл едва ли и самите те знаят, но са чували в тълпата. Трима дебели германци.
Толкова е забавно, да се надсмиваш на хората, които не познаваш и да си казваш той е такъв и ще му се смея, защото той е такъв и заслужава да му се смея, а всъщност той не е нито такъв, нито онакъв. Всичко е една заблуда. Аз мога да съм всичко, във всеки един момент мога да сменя ролята, да играя друг персонаж и най-близките ми да не могат да ме познаят. Това се отнася за всички и донякъде е грешно твърдението, че човек не се променя. Да, той не се променя от гледна точка на това, че винаги е съдържал в себе си потенциала да бъде примерно убиец, но в един късен етап от развитието си е решил да го извади на показ, следователно се е променил. Искам да кажа, че никой не познава и най-близките си хора и в това се убедих за пореден път тази вечер. Може би, защото всички сме толкова големи егоисти, че в надеждата си другите да са, все пак, малко по-малки егоисти, започваме да заблуждаваме себе си и да виждаме измислиците си. Един замах на пеперудата се превръща в ураган и неусетно си се влюбил в кошче за боклук. Обсипваш го с чувства и внимание, а то иска обелка от банан или хартиена чашка за кафе, или откъде да знам. И идва ден, в който минава онзи камион и прибира кошчето. И вълкът сит и агнето цяло.
Но на вълка му се яде, още.
Днес съм цял ден на отрицателни калории и един боб. Мисля, че трябва някой да ме съжали. Сръч. Мерси.
Достатъчно хора ме харесват. Наистина не е нужно всеки ден някой да ми напомня, че съм земен жител и че съм, като всички останали и да сляза на земята и бла бла. Също, много обичам конструктивна критика, а не, фрази от сорта на „автора в концлагер“, което ми е любимито. Много добре знам, че не съм Джъстин Тимбърлейк и като се ходя навън стъпвам по земята, а не летя, спокойно. Грижете се за собственото си здраве, има грип в момента, пазете се. А, да и дръвник може да викаш на някой твой роднина(към тя си знае). Благодаря, че прочетохте поредната 15 минутка в живота ми (т.е. поредната боза).

понеделник, 7 февруари 2011 г.

Сандвич-артистите правят култура.




Странно е колко са развълнувани всички в общия чат, сякаш са на сцената и трябва да се докажат пред публиката. Хората са страхотни артисти, дори само да лъжат, мога да се удивя от способностите им. Не знам какво е да си артист, но изглежда, че на всички около мен им е пределно ясно. Изглежда, че всеки, който прави нещо и уважава себе си прекалено много се смята за артист. Дори сандвич-артистите в събуей, вече си мислят, че правят култура. Думата идва от италиански и буквално може да се преведе, като майсторлък, тоест, за да отговаряш на думата артист трябва да си най-малкото майстор. Аз лично ставам свидетел на купчина хора, които се обявяват за майстори без дори да са хващали инструмент в ръце, без да са чиракували, без да са имали и един работен ден. Те са просто рошави с бради, жените с мустаци, къпят се рядко и се обличат, като прощляци не защото нямат пари, а защото е по-арт.
Стъпка едно, намираме си кумир и започваме да му се възхищаваме. Отваряме си клубче, четем съвременна поезия, която е изкопирана от стените в тоалетните на гарата в Чепеларе или Долни Богров. Пием евтино червено вино, крадено от няколко изложби, които сме обиколили. Ядем стари хапки и обсъждаме поезията. Естествено обсъждането си е чисто възхищаване, защото никой нищо не разбира, главно един-двама говорят, а останалите клатят глава. Ако някой си позволи да критикува бива порицан и изгонен.
Стъпка две. Копираме прическата на кумира, независимо през кой век е живял. Копираме и начина му на обличане. Разучаваме с колко жени е спал и започваме да се борим, да достигнем цифрата до нашата смърт. Малко е трудно, след като си се постарал дори да миришеш, като кумира си, който ако е от 16 век или по-назад е много възможно да си намериш мястото само в обора с овцете. Затова по възможност си избирайте кумири от 20 век, може и 19 но тогава ще изпитвате трудности в намирането на оригинален абсент. Също е твърде вероятно след смес от няколко вида алкохол и най-различни опиати да се оттеглите в покоите си с шизофрения и на другия ден да ви намерят обесен в ъгъла или посредата на стаята, в зависимост от персоналните ви желания.
Стъпка три. Популяризиране на кумира тип, ае знаеш ли кой е тоя, ае мн си тъп задето не знаеш. Той е такъв и такъв, имал е нобелова награда, и даже се е самоубил. Бил е с брада и е спал с 120 девствени момичета, имал е 23 деца, като не се е грижел за никое от тях. Много готин тип ти казвам.
Стъпка четири. След като кумирът е придобил необходимата популярност събирате „кръга мисъл“ и си правите клубни книжки, събирате членски внос и накрая с парите организирате литературен конкурс на името на кумира. Четете си поетичните напъни, рошите косите си, напивате се с крадено вино, чешете си гъза, ръгате хапки в несвяст и се чудите къде има фъстъци. Ама фъстъци няма, щото на много малко изложби и премиери черпят с фъстъци.
Стъпка пет. Вече можете да наречете себе си артисти, но всъщност няма смисъл, защото вие се наричате така още от стъпка едно. А това, което правите е пoмия. Да си приписваш чужди заслуги, да претендираш с поведението си, да вдигаш чашата, да цитираш и да се смееш, само защото някой друг го е правил преди теб не е велико. Велико е да успяваш да бъдеш себе си във всяка ситуация. Да се поучаваш от собствените си грешки и да си сърбаш надробеното. А вие жени си обръснете мустаците и си оскубете веждите и не ми се правете на Фрида, щото Фрида е една и повече Фриди няма да има.
п.с. Ако се чувствате естествени и красиви с мустаци и една вежда си стойте с тях. Все пак идеята беше да сме си себе си.
п.с.2 Всяка прилика с действителни имена, лица и събития е напълно случайна и нямам предвид никой, още по-малко четящите това, които биха се засегнали.
п.с.3 Също е много тъпо да се обличаш, като любимия си актьор, да си направиш същите татуировки, като неговите и да се появяваш в рекламни клипове все едно е той. Джони, за теб става дума. Шизофреник.
Звездички звезделеят във фейсбука.

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

XX вместо очи



Имам хиксчета вместо очи и кръвта ми е блърната до неузнаваемост. Някои му викат цензура, но и с 99 имена да го наречеш, вече и Педя човек не може да ме познае. Всяка вечер се срещахме около 8, за да ми затвори очите, но сега просто ме подминава. И аз се разхождам буден до 4 сутринта, глезя се със сухи пасти и мляко с какао. Вълнувам времето с няколко сериала и после умората ме прибира. Мозъкът ми пуска кадри, които не разпознавам, въртя ги напред -назад и не мога да разбера какви са, докато се събудя и всичко вече е безсмислено. Започва новият ден. Всъщност е някъде към 12 наобяд и денят за нормалните отдавна е започнал. Аз не съм от тях.
След леглото се гмурвам в морето. Не ти трябва баня, когато живееш на брега, а верандата ти е от пясък. Една сутрин след поредното гмуркане реших, че трябва да поплувам навътре. Но, когато човек няма цел и единственото, което си поставя за задача е посоката то той често надминава очакванията. Аз не искам да надминавам очакванията си, затова си завързах шамандура на 200 метра от брега. Шамандурата е моята цел. Всяка сутрин отивам до нея, целувам я за късмет и се връщам. А когато се върна се опитвам да я видя. Ако подскача от вълните и се мята насам-натам, значи е щастлива, ако ли не, значи морето е прекалено спокойно и тя пак е щастлива. Всъщност щастието на моята шамандура е от особена важност, защото освен, че определя състоянието на морето, то влияе и на емоциите ми. Ако тя е щастлива, значи и аз ще съм щастлив. Именно затова, в главата си, като условие не съм й задал възможност, тя да бъде нещастна. Намигване. Хитър съм. Всъщност нищо от това няма значение. Усмивка.
Вълни. Знаете вълните на Айнщайн и теориите му, дето те карат да настръхнеш, но като се замислиш виждаш само една голяма питанка. И всъщност едно нищо. Но аз предпочитам морските вълни, някак по-видими са. Да, аз съм фен на нещата, които виждам. Обичам гърди. Т'ва е друга тема. За много сърфисти най-важни са вълните, ако Айнщайн беше сърфист, сигурно щеше да каже .. всъщност щеше да е нещо на немски, а аз немски не знам. Връщам се при пясъка, на брега при нормалните хора.