четвъртък, 10 февруари 2011 г.

няма смисъл


Цветята са красиви, когато са свежи, а когато изсъхнат са спомен за онази красота. Както когато затвориш очи в тъмното и видиш светлината. Някак си вътре в нас е заложена надеждата-спомен. И музиката на Луната те привлича към себе си и всичко е влюбено и някак ежедневно, но приказно и редуващо се със сияния и морски вълни. Някъде там има русалки, които ни наблюдават, принцеси, които си сплитат косите, рицари полиращи броните си и няколко камъка, просто, за да запълним картината. Всички те очакват съдбата си, когато тя дойде ще я посрещнат с лицеви опори под слънцето. Но как да вярваш на болен човек, когато дъгата излиза от носа му? Гръм и мълнии се разнасят под мравките, докато стъпват тежко с крачета, жилят пчелите, които смучат от памуковите облаци. Къде е всичко? Там.
А там съм аз, до усмивката й, състояща се от 34 зъба. Тракам докато се храни и надничам в сливиците й. Обичам да я гледам. Обичам и да я обичам. Но докато вечерям, обичам просто да се храня. Очите й, особено едното, ме гледат сякаш съм безгрешен, но аз си знам поканите от Дявола. По клоните му няма плодове, но поклоните му брулят хълмове. И всички мои врагове са няколко от дните ми. Не знам защо летя напразно, когато горе няма нищо. Всичко е тук долу и трябва просто да си взема металотърсачка и да обикалям плажовете, за загубени дрънкулки. Ще събери всички забравени съкровища на света и ще ги претопя. Ще си направя замък от скъпоценности и ще живея охолно, докато смъртта ни раздели. После ще ям шоколад и от време на време таратор. Когато висулките запеят ще си разхождам кучетата, а линеарните писма ще оставям зад себе си. Грозно е да си сам и да дъвчеш, без да има чаша вода. Грозно е да крадеш търпение и да ринеш с лопата отгоре си. Малко е тясно, но е красиво да живееш наоколо и всичко е бомбастично, докато трепериш над вълците. Лилаво деколте, лилави са ушите й, но как и накъде да тръгна без посока. Гринуич ме привлича и май натам ще тръгна.
Живей с лешници в устата и гради безбрачие. Какво ли ще намерим в себе си, когато бръкнем в гащеризоните, развейте гащи, мъжки прашки, бицепси юнашки, пражка пролет е и ми се пее. Никакво значение, никъде в нищото, или пък на юг от никъде. Време за мъже по пладне и смърт за телевизора, купи ми турски сериал, па ми гледай чипса и сеира. Искам джип, бе тате. Искам лимузина. Смърт до покривите и цветя по броните.
Ликвидирах се и се оставям на цунамито. Ох.

Няма коментари:

Публикуване на коментар