петък, 29 март 2013 г.

играчка-пачка



Вятър. Дълга поляна с изгоряла от слънцето трева. Няколко бръмбарчета се борят едно с друго, търкалят малко топче изпражнение. Крачето на едното насекомо влиза в меката кафява повърхност и се заклещва, то започва да се търкаля заедно с гуаното. Останалите го подгонват. Чува се тропот. После бос човешки крак стъпва върху забързаните насекоми. Отминава. Виждаме Финк – русоляво момче, със зелени очи, на около 10 години, облечено в скъсани шорти и гол до кръста. Финк бяга през поляната, по тялото си има кръв, в ръцете носи лък и стрели, на главата има завързана лента, а в лентата има втъкнато бяло перо. Прескача камъни, счупени клони на дървета, скелети на отдавна мъртви животни, бяга сякаш от собствената си сянка, с всички сили се опитва да увеличи скоростта си. Над него прелита сокол, а над сокола тъмнеят облаци. Финк се изкачва по някакво хълмче, а под него се показва палатков лагер от десетки деца. Финк стои над тях, на фона на скриващото се слънце. Те го поглеждат, премрежили поглед. Виждат тъмен силует, но го разпознават, изправят се бавно. Финк вдига ръце, победоносно. Останалите го приветстват. В този момент соколът каца на лъка му. Отново щяха да вечерят, защото Финк беше ловецът на племето. А върнеше ли се ловецът, значи беше дошъл, за да донесе добри новини. Понякога залагаше капани и се връщаше с дребен дивеч, но друг път успяваше да убие бизон или елен, тогава се нуждаеше от помощта на останалите, за да го пренесе до лагера. Ловуваше сам, защото беше прекалено опасно да излизат повече деца в прерията. Можеше да попаднат на някого от другото племе и тогава със сигурност щеше да стане война. Определено между двете племена липсваше разбирателство. А при липса на разбирателство се получават войни. Истината е, че никой не помни как са се родили тези деца. Нямаха майки и бащи, нямаха къщи от бетон, нито топли дрехи. Никой не знае откъде са дошли. Никой, защото те не познаваха никого, защото никой друг не ги беше срещал. Те живееха в гората на две отделни племена, воюващи помежду си. Наброяваха около 30 човека и всеки от тях беше на възраст не по-голяма от 11-12 години, на пръв поглед. От години бяха все така, не помнеха нищо друго освен сегашния си живот и си живееха така, отцепени от света, точно както са живели първите хора, след динозаврите.
Чу се мелодия от телефон. Децата се обърнаха в посока на жуженето. Пред погледа им се появи панелната конструкция на жилищен блок. Премигна и изчезна, заедно с мелодията от телефона.
Никой не обърна внимание на случилото се. Беше нещо като масова халюцинация, която никой не разбра. Финк поиска помощта им, беше убил голям благороден елен и трябваше да го изтеглят от гората до тук. В този момент на небето се появиха буреносни облаци. Задуха силен вятър, който запрати няколко клона от поляната, в небето. Децата се предпазиха да не бъдат ударени, след което решиха, че е по-добре да изчакат да премине бурята. Скриха се в палатките си и зачакаха. През това време Шаманът, хлапе с впити черни панталони и червен суичър, изпробваше новото си заклинание за добър късмет. Танцуваше и подскачаше в дъжда, пееше на някакъв несъществуващ език – бейбе, бейбе, бейбе, оо! И после пак…
Всичко изглеждаше сякаш се опитва да ядоса още повече небето, така и звучеше, но усмивката върху лицето на хлапето така и не слезе от там, въпреки тоновете вода, които се изляха отгоре му, въпреки гръмотевиците, които падаха наоколо. Накрая всичко приключва. Дори и лошото време има край, затова и никой не се изненада на дъгата, която се появи. Слънцето отново се качи на небето, а децата бяха готови да си приберат вечерята. Финк тръгна заедно със Шамана, Вожда и Кин към мястото, където беше убил благородния елен. Вождът, както всички се досещат, беше вожда на племето. Той беше най-голямото и най-едро дете от всички и като първороден беше заслужил правото да управлява. Кин пък беше точно обратното. Той беше дребно хлапе, понякога страхливо и нерешително, но пък беше част от групата и всички го уважаваха, заради знанията, които притежава. Четиримата вървяха и точно преди да пресекат голямото блато с плаващите пясъци, чуха клаксон на кола. Обърнаха се и я видяха, картината беше като от телевизор с лош сигнал. Голямо червено Мондео връхлиташе точно към тях. Децата отскочиха встрани. За малко да ги сгази. Подобно на предната халюцинация и този път никой не обърна внимание на станалото. Просто продължиха напред. След няколко минути Финк спря останалите. Беше вперил поглед точно напред. Усещаше нещо гнило. Приклекна и разпозна чуждите следи в калната поляна. Някой друг беше минал оттук сравнително скоро и всички се досещаха кои можеха да го направят. Шаманът извади магическата си пръчка, от нея висяха лисичи опашки, заешки крачета и пера от гарван, приготви всичките си заклинания. Вождът приготви нунджакото си, а Кин вкара отровна стреличка в тръбичка от папур. Финк опъна тетивата на лъка си. Острия край на стрелата му, хвърляше светлинно зайче на близките дървета. Така четиримата се придвижваха бавно към своя елен. Скриха се в храстите. Финк им посочи, къде трябва да е еленът. Всички погледнаха натам. На няколко метра от храстите лежеше мъртвото животно. В това време някакво момче с изрусена коса и червило режеше рогата му с ножовка. Около него стояха още няколко подобни персонажи кой от кой по-странен. Единият беше намазан с бебешко олио и светеше, като Сребърният сърфист, вторият изгорял от солариум кафевееше, а третият, явно техния шаман, беше с перука и нарисувани мустачки. Горкото животно остана само с един рог. Другите не чакаха втора покана, трябваше да изгонят натрапниците. Хвърлиха се на бой. Странно-изглеждащите хлапета само това и чакаха, приготвиха се за секунда и тръгнаха срещу тях. Миг преди да се сблъскат. Децата се спряха едни срещу други, наредени в бойни редици. Оглеждаха се с явна неприязън. Започнаха да спорят за елена. Кой го е убил, на кого принадлежи и кой трябва да си го прибере. И двете групи имаха право. Постепенно спорът премина на друга тема. Кой е по-велик изпълнител, Джъстин Бийбър или Азис? Странно-изглеждащите запяха песен на Азис, а пред тях излезе едно от децата и заразказва, танцувайки, част от страшната съдба на изпълнителя, колко беден е бил и как се е изкачил до върха. В този момент пред останалите деца излезе Кин. Беше време да покаже, че е най-начетен, все пак първи беше прочел и двете автобиографии на Бийбър. Кин разказваше толкова увлекателно, че странно-изглеждащите млъкнаха и го слушаха с интерес. Мина известно време преди Вождът им да се осъзнае първи, извика с бойния си вик, останалите се съвзеха и тръгнаха срещу Кин. Момчето се стресна, лапна папурената си фуния и издуха с всичка сила. Една от стреличките му се заби в лицето на дългокосото момче с мустачките. То падна на земята отровено и умря. Другарите му се разбягаха. Финк, Кин, Шамана и Вожда заподскачаха победоносно, бяха победили в спора, бяха спечелили и елена. Тогава се чуха крясъци. Момчето с дългата коса крещеше. Стреличката беше попаднала в окото му. След малко се появиха родителите му, а с тях дойдоха панелните блокове, асфалтовите площадки и хипермаркетите. Хванаха Кин за ухото, вдигнаха детето си на ръце и тръгнаха нанякъде. Обвиниха децата си, за собствените си грешки. Наказаха ги. Опитаха се да пречупят мечтите им. А в крайна сметка, възрастните ги бяха научили да строят стени, вместо мостове.
Ние, другите, страничните наблюдатели, не можем да виним бащите им, защото те се постараха, направиха каквото можаха, бяха стигнали лимита си. Не можем да виним и идолите им, защото те постигнаха най-доброто от себе си.

понеделник, 25 март 2013 г.

лично писмо

Здрасти, събудих се най-сетне! Спах около 14 часа. Имах нужда да се пречистя от предния ден, от всичко преживяно и изказано. Сега е някъде около 7 сутринта, закусих милинки с боза и си направих чай. Липсва ми онзи ликьор. Да, вече мисля да пия чая с ликьор. Мисля, че ми носи късмет, защото ми донесе теб. Да, знам какво ще кажеш, всъщност ще издишаш тежко, защото те е страх да ме нараниш. Мен не ме е страх да се самонаранявам. Цялото ми тяло е в дупки. Май стигнахме до извода, че съм мазохист. А ти си от хората, които трябва да бъдат издигани на пиедестал. Рядко срещам истински човек. Рядко срещам хора, в които мога да се влюбя. Но се влюбих в теб и въпреки, че не си го признах, когато ме попита, е истина. На онзи купон от вчера, всички останали бяха влюбени в теб. Ти завладяваш хората, а си толкова обикновена, че като се замисля, се усмихвам. Не те заслужавам. Не трябва да си само моя. Затова разбирам съдбата, че те отнема от мен. Не й се сърдя, не мога да се сърдя и на теб. Ти трябва да си свободна, за да се влюбват всички останали, да разбират какво е любов. Аз знам какво е. Аз вече знам на какво да се усмихвам.

събота, 23 март 2013 г.

колко струва да си човек



Момчето лежеше на брега на морето, завит в черен суичър с качулка и износени дънки. До него пукаше огън, а на няколко метра встрани вълните се разбиваха в острите скали, които той наричаше свой дом. Беше застанал така, че няколкото му руси кичура, подаващи се от качулката, бяха постоянно огрявани от парещата светлина на огъня, а морската пяна, която се доближаваше плахо, галеше босите му крака и се оттегляше. Лежеше, загледан в небето и не обръщаше внимание на нищо друго. Съществуваха само звездите и тяхната майка – Луната. Някой поет беше измислил, това тъпо определение, или поне така си мислеше той. Спомни си как, когато беше малък, след дълга игра на футбол, лежеше по подобен начин по поляните със своите приятели и гледаха облаците. Чудеха се дали съществуват извънземни, а суеверната му малка главичка си мислеше, че ако гледа прекалено дълго струпването на водни пари в атмосферата и си мисли за извънземни, то те ще пристигнат веднага, за да го отвлекат, сякаш е нещо специално, сякаш е богоизбран. Затова отвръщаше погледа си. Опитваше се да бъде смел, но не можеше да гледа облаците за повече от пет секунди. Постепенно, докато порастваше, чувството за богоизбраност изчезна. Виждаше колко е обикновен, осъзнаваше, че не е важен за никого. Дори родителите му не успяха да се привържат към него. Затова избра да изчезне, да избяга от всички и всичко. Премести се в нов град, където никой не го познава. Избра морето, защото винаги е изпитвал някаква теглителна сила към морската шир, а и климатът тук е доста по-мек, можеш да си бездомен целогодишно. Приятелите си забрави бързо. Беше свикнал да се разделя с хората, не му представляваше проблем да се откъсне. Някои го предупреждаваха, че самотата може да бъде опасна, но той не я познаваше. В главата му живееха хиляди спомени, персонажи, хиляди гласове крещяха, пееха и не го оставяха нито за секунда сам. Всички в града го наричаха Пещерняка, защото си беше направил къща от една скала, близо до брега на морето. Дойде на колело само с една раница, извади малко геоложко чукче и си издълба заслон, след няколко дни, вече можеше да легне в дупката, а след още 2-3 месеца имаше място да прибере колелото си. Направи си кабинет с бюро и стол, голяма библиотека, където трупаше книгите, които хората забравяха или изхвърляха. На бюрото остави старата пишеща машина, която беше намерил до кофите за боклук. Нямаше мастило, нямаше и хартия, но пък изглеждаше добре. Беше само за снимка разположена върху каменния плот, огрявана от няколко свещи. На следващия ден момчето се замисли за трапезария. Разполагаше с неограничени възможности, защото скалата беше огромна. Можеше да си направи палат, но не искаше чак толкова много. Не чувстваше глад, защото се хранеше по седем пъти на ден, винаги намираше каквото му трябва из боклуците на хората, а и с тази "висяща мода", се чувстваше като крал. Трябваше само да мине покрай някое кафене, за да го догони сервитьорката и да му връчи чаша кафе с думите „висящо е“. Първоначално не знаеше какво означава това, но му се наслади, а когато към кафето започнаха да идват и сандвичи, спря да минава покрай подобен тип заведения, чувстваше се гузен, помисли си, че хората прекаляват със своята благотворителност. Ако искаше сандвичи щеше да се хване на работа, щеше да живее нормален живот, като всички останали. В крайна сметка, нито беше болен, нито стар, просто нямаше нужда от всичкия лукс, който предоставя онзи начин на живот. Имаше си всичко необходимо. Когато се уморяваше, просто спираше и си почиваше, четеше книги, разсъждаваше върху смисъла на живота, после отричаше всичко, понякога се чудеше дали да не се върне назад и да започне отначало, като всички останали. Да си купи нормална къща, кола, да се ожени и да има потомство. Гледаше небето и осъзнаваше колко е щастлив така. Не му трябваше нищо друго, нищо друго освен смисъл да продължи. Един щастлив край на "Into the wild". Другият живот поне си имаше смисъл, а сега, за какво е всичко това? За да е различен? За да е самостоятелен, независим? Омръзна му онази задоволеност, тя е скучна и банална. Искаше нещо ново, нещо интересно, за пръв път искаше да сподели живота си с някого. Но как? Кой щеше да се влюби в аскетизма заради него? Със сигурност не и някой нормален. Съществуваше някаква възможност, но нека бъдем трезви. Повечето жени искат сигурност, а той можеше да й предложи пещера до морето, която има вероятност да се напълни с вода във всеки един момент. Или пък разходка с колело? Всички се забавляваме безумно много, когато ни возят на колело по улиците, но не бихме избягали от къщи заради това, не бихме се отказали от фейсбук, от приятелите си, от топлата вечеря на мама, заради красиво звучащи думи и мокър студ вечер. Трябваше да вземе решение, да бъде себе си - това което е постигнал или това, което иска да бъде? Цялото му тяло го болеше от всичките въпроси в главата му. Отчаяно искаше да намери щастие, защото си самовнуши, че е нещастен. Сви се на топка и така заспа. Съдбата му помогна с избора. Приливът наводни пещерата. Изми цялата светлина, пишещата машина и всичко. Наводни трапезарията, кабинета и едва не го удави. На сутринта момчето събра каквото беше останало от вещите си в една раница, вдигна колелото си на рамене, занесе го към асфалтовата настилка и го подкара към дома, там където се беше родил. Тръгна с колело само с една раница, а родителите му толкова се зарадваха, сякаш бяха видели възкръсналия си син. Беше сгрешил за тях. Вероятно беше сгрешил и за всичко останало. Той се огледа в старата си нова среда. След няколко месеца стана студент, запозна се с нови хора, започна да излиза, намери си работа. Всичко изглеждаше сякаш ще свърши добре. Тогава я видя за първи път. Беше излязъл с приятели и докато седяха на бара, тя мина точно покрай него. Погледна го право в очите и сякаш се спря така, заедно с времето. Остана няколко минути гледайки го, нещо в него се промени, сякаш беше преминал през силно магнитно поле, коремът го сви, искаше да се сгъне на топка, а очите й го изпиваха, не знаеше какво става, после тя продължи. Около нея се носеха чайки, тя беше самото море, подът на бара се наводни, а вълни се блъскаха в столовете, пяната й го погали по краката. Тогава усети онази теглителна сила. Всъщност не беше минала и секунда. Беше чел за любовта от пръв поглед, знаеше, че се случва чак на третия път. Нямаше търпение да я види още два пъти, нямаше търпение да се влюби.

вторник, 5 март 2013 г.

Lost



Lost. Винаги когато бързам за някъде пропускам себе си, пропускам мислите си, обличам се и излизам. Тръгвам към метрото и мисля как трябва да стигна до там, дали ще успея да го хвана или ще чакам поредните загубени осем минути? Дали ще стигна на време или ще чакам някого? Дали ми се ходи изобщо? После моментът настъпва, изтърпял съм всичко, изчакал съм останалото и идва моментът с връщането. На връщане имам време. На връщане съм себе си. На връщане наблюдавам, изследвам и мисля. Обикновено на връщане се вдъхновявам.
Стоя си на перона. Заобикалят ме непознати. Красиви момичета, момчета, възрастни дами, лачени джентълмени, старци и деца. Непознати. Обръщам се и посрещам поредния с поглед. Той ми отвръща, но ме гледа в обувките. Забравихме да се вглеждаме в очите си. На червения килим, също първо питат „какво носиш?“, вместо „как си?“. Не намирам смисъл да се вглеждам в призраци. Прекарвам осем минути втренчен в бетона на станцията, в железопътната линия, която се е вкопчила в него, във всичката ламарина, която ни заобикаля и телевизорите с тъмни екрани. Нито дума. Нито дума за никого. Дрехите ни говорят достатъчно. Няма нищо лошо в живота.
Забравих накъде съм тръгнал, а си отивах вкъщи. Изгубен съм във влака, изгубен в тунела изгубих желание да продължа. Непознатите около мен се опознават. Момчето пуска ръка по гърба на момичето, стига до задника й и спира. Отстрани двама мъже се смеят, разказват си някакъв филм. Пенсионерката разказва за внуците си в чужбина. Всички изглеждат сякаш са намерили липсващите парченца. Едни са влюбени, други самотни, а трети са загубили личността си някъде по пътя. Аз стоя облегнат до вратата и си чакам спирката. Нямам място, но по всичко изглежда, че съществувам, защото виждам отражението си в стъклото. Те са щастливи, защото се осъзнават, а аз съм игра на светлината. Влакът пристига на спирката ми. Гледам напред и виждам стотиците хора, които подминаваме. Стотици съдби, които се прибират към вкъщи или отиват някъде, които бързат или са на връщане. Спирачките изсвирват. Вратите се отварят. Отражението ми изчезва и се появява пътят. Намерих се на пътя точно тогава, когато изчезнах. Lost.