Lost

Lost. Винаги когато бързам за някъде пропускам себе си, пропускам мислите си, обличам се и излизам. Тръгвам към метрото и мисля как трябва да стигна до там, дали ще успея да го хвана или ще чакам поредните загубени осем минути? Дали ще стигна на време или ще чакам някого? Дали ми се ходи изобщо? После моментът настъпва, изтърпял съм всичко, изчакал съм останалото и идва моментът с връщането. На връщане имам време. На връщане съм себе си. На връщане наблюдавам, изследвам и мисля. Обикновено на връщане се вдъхновявам.
Стоя си на перона. Заобикалят ме непознати. Красиви момичета, момчета, възрастни дами, лачени джентълмени, старци и деца. Непознати. Обръщам се и посрещам поредния с поглед. Той ми отвръща, но ме гледа в обувките. Забравихме да се вглеждаме в очите си. На червения килим, също първо питат „какво носиш?“, вместо „как си?“. Не намирам смисъл да се вглеждам в призраци. Прекарвам осем минути втренчен в бетона на станцията, в железопътната линия, която се е вкопчила в него, във всичката ламарина, която ни заобикаля и телевизорите с тъмни екрани. Нито дума. Нито дума за никого. Дрехите ни говорят достатъчно. Няма нищо лошо в живота.
Забравих накъде съм тръгнал, а си отивах вкъщи. Изгубен съм във влака, изгубен в тунела изгубих желание да продължа. Непознатите около мен се опознават. Момчето пуска ръка по гърба на момичето, стига до задника й и спира. Отстрани двама мъже се смеят, разказват си някакъв филм. Пенсионерката разказва за внуците си в чужбина. Всички изглеждат сякаш са намерили липсващите парченца. Едни са влюбени, други самотни, а трети са загубили личността си някъде по пътя. Аз стоя облегнат до вратата и си чакам спирката. Нямам място, но по всичко изглежда, че съществувам, защото виждам отражението си в стъклото. Те са щастливи, защото се осъзнават, а аз съм игра на светлината. Влакът пристига на спирката ми. Гледам напред и виждам стотиците хора, които подминаваме. Стотици съдби, които се прибират към вкъщи или отиват някъде, които бързат или са на връщане. Спирачките изсвирват. Вратите се отварят. Отражението ми изчезва и се появява пътят. Намерих се на пътя точно тогава, когато изчезнах. Lost.