четвъртък, 31 март 2011 г.

смърт има

Може би това е мястото ми, помислих си, след като ме сложиха в ковчега. Не бях отварял очи от месеци. Лежах на мекото легло и дотолкова бях успокоил и забавил дишането си, че никой не можеше да долови пулса на сърцето ми.
Първите дни близките ми се шашнаха и си помислиха, че съм се депресирал, но след месец вече бяха сигурни, че е нещо повече. Затова извикаха психолог, но след като той видя, че и дума няма да изкара от мен се отказа и си тръгна. Продължавах да лежа така и изпадах във все по-дълбока медитация. Гмурнах се в съзнанието си и останах там, докато не дойдоха врачките, които ми ляха куршуми, премятаха ме през глава, през рамо и през кръст. И това не продължи особено дълго. Чудих се на родителите си защо дават куп пари за глупости, за нещо, което ако свършат само бих бил по-нещастен. Защо им е да ме будят? Когато сънуваш светът е много по-лесен за живеене, лесен за описване и лесен за разкрасяване. Измисляш си кока-кола – пиеш кока-кола. След врачките дойдоха лекарите, казаха, че съм в кома и ме сложиха на системи. Толкова бях уморен. Исках да спя, а постоянно някакви хора щъкаха около мен. Исках да отворя очи, да ги погледна страшно и да им се разкрещя, но нямах сили. Поспах, а когато се събудих стаята беше празна, бях се научил да различавам със слух празната от пълна стая. Не мина много време, когато лекарите обявиха мозъчната ми смърт, препоръчаха на родителите ми да ме изключат от машинките, за да умра спокойно. Каква ти мозъчна смърт, та аз ги чувах как си говорят, чакайте малко, още не съм написал епитафията си, не съм се сбогувал с любимото ми цвете, не съм вкусил от живота, а вие ми го отнемате. Чувах как майка ми плачеше, как баща ми се скри от света, а малкото ми братче каза първата си дума – пиш. Дойдоха някакви хора, казаха, че са от траурната агенция и ме покриха с чаршаф. Лежах на леглото си, сякаш съм на масата в някаква морга. Едва тогава осъзнах, че през цялото време съм стоял някъде отстрани и съм се наблюдавал. Луната надничаше през прозореца и ме осветяваше, сякаш съм се завил през глава и съм забравил телевизора включен. Те наистина ме мислиха за мъртъв. Може би е редно да бъде така, все пак малко хора оживяват след сблъсък с автобус. Пресичах улицата, близо до училище и не го видях, мисля, че той също пропусна да ме види, но за сметка на това не пропусна да ме уцели. Залепих се за решетката му като комар, а шофьорът натисна толкова силно спирачката, че няколко от пътниците излетяха през предното стъкло. Аз тупнах заедно с тях на земята. Едва тогава усетих болката. Не знам как успях да се изправя и да се добера до вкъщи. Помня само адската умора, помня кръвта от носа си, помня и звездите, които не спираха да се въртят в светогледа ми, около 12 наобяд. Избърсах кръвта и си легнах, а сега с право ме мислят за мъртъв и ме гледат в ковчега. Може би ако мръдна това пръстче ще разберат, че съм жив. Как да го мръдна, когато съм на 2 метра от тялото си. Във въздуха се носи миризма на разлагащ се труп и тамян. Всички дъвчат жито, убиха ме, вместо да ме оставят да се наспя ме изритаха от собственото ми тяло. А ако ми бяха осигурили спокойствие, сега умората щеше да е отминала, вътрешните кръвоизливи щяха да са си отишли и може би вече щях да се усмихвам на някой. Подяволите, защо винаги, когато имаш нужда от спокойствие, никой не те оставя на мира? В крайна сметка светът на безвремието победи, а тук не можеш да се измъкнеш от спокойствие. То е отзад, отпред и отгоре, дори дишаш спокойствие, а на вкус е като пилешка супа с бульонче маги. Жалко, че не ме кремираха, сега ще чакам второто пришествие.

понеделник, 28 март 2011 г.

Едно напълно обикновено хлапе, прeяждащо с плодово мляко, има извънредно странна мечта

Ники влезе през автомачните врати на супермаркета и стъпи на една от стълбите на ескалатора. Докато се движеше надолу се чудеше какво да си вземе, за да вечеря. Денят му беше минал навън и единственото, което беше сложил в устата си беше сандвич, който толкова бързо беше обработен от организма му, че вече тялото му се чувстваше сякаш работи на някакъв резервен запас, натрупан по Коледа, докато Ники е бил при баба си. Застана пред щанда с плодове, но се сети, че разполага едва с няколко лева и няма смисъл да се харчи за нещо, което едва ли ще го засити. Замисли се дали има хляб вкъщи и заключи, че може би ще се намерят няколко филийки. Стрелна се към един от фризерите и извади едно парче кайма за принцеси, обичаше ги с лютеница, затова изтича няколко крачки встрани, за да намери там желаното бурканче. Хорото не е като едно време, но вкусът май наподобяваше миналото. Докато вървеше към касата, мина през щанда с млечни продукти и видя, че продават някакво плодово мляко в разфасовка от половин литър за 2 лева. Изкуши се и го взе, за да го пробва. Застана на касата, а сметката му беше 5.47 лв. Ники подаде 5.50 на касиерката и пое рестото с касовата бележка. Излезе от магазина и след няколко минути беше вече вкъщи. Отвори млякото и остана изненадан, когато го опита. Очакваше да е гнусно и лошо на вкус, но всъщност консистенцията му беше доста приятна, а вътре наистина се намираха плодове, което правеше вкусът задоволителен. Работата е там, че когато ядем плодови млекца, никога не ни стига, защото са в малки опаковки, по 100-200мл. В случая говорихме за половин литър и на Ники му призля, май бяха използвали доста захар в приготвянето на сместа. Изяде млякото и хвърли кофичката, в онзи миг осъзна, че не му се ядат принцеси, От дългия глад стомахът му се беше свил на топка и сега трудно би понесъл някоя тежка филия с кайма и лютеница. Ники прибра продуктите в хладилника и се върна в стаята си. Излегна се на леглото и отвори дебел учебник, най-отгоре на страницата пишеше квантова физика, а отдолу естествено беше номерирана страницата - 178.
Сещате се за онези филми, в които на едни супер амбициозни родители им се раждат едни такива по-мързеливички дечица. И когато порастнат родителите са ад за детето, а детето е ад за родителите си. Малкият иска да се занимава с изкуство или просто да не се занимава с нищо, разказва колко е щастлив, докато рисува или пише, а баща му го заплашва с военно училище. Не че в реалния живот не е пълно с такива истории, но в нашия случай изобщо не е така. Родителите на Ники са музиканти, дали са му абсолютна свобода да избира приоритетите си, с какво ще се занимава и какво ще учи. Мечтата на Ники е да говори със звездите, някой ден да се качи при тях. Един от начините това да стане е да открие ново съзвездие и да го кръсти на себе си - доста романтично, но всъщност безкрайно егоистично. Едно напълно обикновено хлапе, преяждащо с плодово мляко, има извънредно странна мечта. Родителите му са си дали живота, за да го отгледат от парче месо, а то им се подиграва чрез звездите и физическите закони. Срам и позор. Не ми се пише повече…

неделя, 27 март 2011 г.

Нека



Трябва да ме мразиш. Трябва, когато ме видиш да ти се обръщат червата, да ти се повръща и да искаш да ми изкараш езика през задника, да го завържеш на възел, така че да не може да се върне обратно. Да се смееш, докато ме гледаш как вървя така. Трябва да пируваш, когато съм нещастен и да ме обстрелваш с негативна енергия. Да се молиш, да не виждам бял ден и да се провалям във всичко, с което се захвана. Един куршум и съм долу. Ръчна граната или най-обикновена мина би свършила чудеса. Самоубийствените подтици и самоунищожението са ми приятели, а ти не се възползваш. Събуди заспалите демони и ги насъскай срещу мен, нека ме разкъсат, като побеснели песове. Нека лами с хиляда глави, да изядат и малкото останало от мен. Искам река от кръв да потече щом орлите ти ми изкълват очите. Преди да заспиш си представяй как се давя с фъстък или умирам, падайки по стълбите. Докато четеш книга ме постави на мястото на персонажа, който умира първи и се наслаждавай на убийството му. Сложи ме, в ролята на „смисъл” в стихотворение на Карбовски, за да не съществувам изобщо. Изтрий ме от живота, сънищата и мечтите си. Накарай ме да се гордея с творението си. Накарай ме да съжалявам, че съм те създал. Нека смъртта ми да е жалка, нека никой не дойде на погребението ми, а скитници да оберат гроба ми. На надгробната ми плоча да пише просто, че съм те създал, за да се погубя. Също както сам погубих собствените си създатели, както ги морих безпощадно и ги унижавах в продължение на години. Материализирай най-мрачните си и зловещи мисли, нека ме погълнат и обземат. Искам да отида другаде.
Любопитен съм докъде ще стигнеш. Дали си способен да ме унищожиш, дали би посегнал на собственото си Аз. Искам да видя какво ще се случи, когато съзнанието унищожи подсъзнанието и се опита да се гмурне отведнъж в така нареченото супер Его. Дали мозъчето ти ще го понесе, дали няма да избухне и пихтиестата тъкан да се разнесе из въздуха. Не би посмял. Страхливец. Никога няма да бъдеш, това за което си роден, никога няма да имаш смелостта да постигнеш отреденото ти. Винаги ще си отзад, мнението ти няма да струва и стотинка. Ще си гол и обикновен на фона на тълпата, която ще се скъсва от смях. А аз ще броя овце, за да заспя.
Aко убиеш заради мен, аз ще дам живота си за теб.

вторник, 22 март 2011 г.

светът няма значение

Обичаше да пуска радиото на плейъра си. По този начин намираше някаква свобода. Въпреки че някой друг му подбираше песните, той вървеше по тъмните улички на София и се радваше, че нищо не зависи от него, дори песните в mp3-та. Имаше нужда да остане сам, да се наслади на нощта и звездите. Беше студено, но какво от това? Важни бяха мислите в главата.
И ето го, стъпва някъде надолу, загубен в депресията си, но поне мислите си бяха неговите. Поне носеше любимите си кецове, любимата раница, а в нея любимата тетрадка, в която записваше всякакви глупости, които развличаха деня му. Вървеше така известно време, докато намери най-идеалната пейка за случая. Беше на гърба на едно ниско дърво, а точно над дървото имаше лампа. Да се чуди човек, какво прави там това осветително тяло, след като короната на дървото хвърля сянка на цялата област, която трябва да бъде осветена. Въпреки това някакви малки струйки светлина проникваха през клоните и осветяваха пейката и асфалта. Той се наведе и седна, извади тетрадката си и я сложи, така че парченцата светлина да я осветяват достатъчно. Извади химикал и затрака по белия лист. Въпреки идеалната нощ, въпреки вдъхновяващото небе, той чак сега осъзна, че главата му е празна. С осъзнаването на този факт, тя някак му натежа и се наложи да я облегне на ръката си. Изведнъж почувства врата си толкова слаб, а главата толкова огромна, че му се прииска да легне. Вдигна краката си на пейката, изпъна се и сложи раницата под главата си. Гледаше лампата през клоните и се чудеше дали е единственият сам човек. Представи си всичките си приятели, които най-вероятно се забавляваха някъде. Представи си момичето, което обичаше, да целува някой друг, да го държи за ръка и да го подърпва нежно по косата. Искаше да спре да мисли за това, искаше да спре да мисли за каквото и да е. Беше го постигнал допреди няколко минути. После се сети, че когато си сам и нямаш никой, никой не може да те нарани. Един вид си неуязвим. Изправи се, вратът му изпука, но си записа тези мисли в тетрадката. Беше доволен, вечерта нямаше да бъде употребена напразно, защото вече имаше цяло изречение. Излегна се обратно и се сети за изпитите си. Бяха го скъсали и студентсвото му си беше отишло, поне тази година. Майната му. И без това ги учиха да бъдат безгрешни роботи, а това е невъзможно. Има и по важни неща от следването, например излежаването на пейка. И точно, когато тази мисъл му мина през главата някой го срита. Изправи се бързо и очите му бяха заслепени от мощен фенер. Обля го паника, а после се чу онзи студен глас, който му казваше, че не може да спи в парка. Полицаят му обясни, че ако няма къде да отиде могат да го приберат за една вечер. Той обясни, че случаят не е такъв, после събра нещата си, прибра ги в раницата и тръгна към най-тъмното. Имаше къде да спи, беше си наел прекрасна квартира, която споделяше с няколко приятели, но нощта му се стори по-добрата идея, пред това да се напият за поредна вечер с евтино вино.
Изведнъж осъзна, че е прекалено студено, за да продължи пеша. Тръгна към Попа. По пътя не спираше да гледа нагоре. Осъзна, че вижда звездите, после си помисли, че намира някаква магическа красота в тях, а накрая се сети, че е зодия лъв. Почуди се малко как може някакви небесни тела да обясняват същността му, да го познават по-добре от околните и в същото време да са толкова далеч. Преди няколко дни беше прочел характеристиката на зодиакалния си знак и тези мисли го сполитаха често. Замисли се, че всъщност, когато се отпусне пред приятели, той е типичният лъв, но иначе, когато е под влиянието на егото си, когато обмисля всяко свое действие, той дори не се доближава до образа на лъва. Стигна Попа и зачака автобуса. Беше някъде около 10:30 вечерта, предположи, че ще чака дълго, но не, ето го и автобуса. Качи се на този странен номер 9тм, като не знаеше какво значат буквите. Отиде до шофьора, за да си купи билет, подаде му левче и се втренчи в ръката подаваща му късче скъпа хартия, цялата беше омазана в масло. Взе билета, продупчи го и седна. Представяше си как шофьорът ремонтира големия двигател на 30 годишния автобус при всеки курс. Това го накара да осъзнае нещо, което явно все още не се беше оформило в главата му. Защото ако се опиташе да го изкаже с думи, нямаше да успее. Беше от онези неща, за които си казваш „ааа, ясно“, но въпреки това не можеш да обясниш. Слезе на спирката и се прибра в квартирата си. Съкварирантите му се бяха напили с вино, а той просто мина покрай тях и се затвори в стаята си. Искаше му се да заспи, но не му се спеше. Отвори някаква книга и зачете. Осъзна, че беше прочел няколко страници, но нищо не беше останало в главата му и затвори книгата. Върна я на мястото й и се втренчи в тавана, после си включи компютъра. Отвори браузера и на екрана се появи фейсбук, защото беше последната му отваряна страница. Имаше няколко предложения за приятелство от непознати. Помисли си, че са поредните бездумници сред така наречението му приятели, които никога няма да го поздравят на улицата или да му се усмихнат, но упорито ще харесват клиповете, които поства и дори ще го поздравят за рождения му ден. Прие предложенията и затвори браузера. Пльок. Пльок. Скайпа. Някой му пишеше дали ще ходи на Ману Чао. Изсумтя нещо и си легна. Светът нямаше значение.

сряда, 16 март 2011 г.

пагане



Алекс гледаше екрана на компютъра си и не можеше да схване - как така хлапета на 13-14 години се влюбват и усещат голямата любов. Как едно вчерашно лайно чувства, че момичето срещу него е специално и целувката с нея е мисията на живота му. Естествено, че холивудските бози не са най-точният пример за живота, но филмът беше инспириран от книга, при това книга на европейски автор. Това, някак си, накара Алекс да повярва, че подобна ситуация съществува. Филмът беше свършил и момчето легна на леглото си. Наскоро беше навършил 21, но лежеше на леглото в стаята си и се опитваше да си спомни какво е правил на 14. В главата му изникваха картини с бивши съученици, учители и някакъв екстериор. Спомни си, че и той, подобно на персонажа от филма, харесваше някакво момиче, но то не беше важно за него. Просто му харесваше да я наблюдава, да й се подиграва, за да привлече вниманието й и да прави повечко финтове, докато играят футбол с момчетата, а тя ги гледа. Но Алекс не е искал никога да я целува, абсурд пък нещо повече. Самата мисъл го ужасяваше. Просто искаше тя да мисли за него, тя да го харесва, да сменят ролите.
Завъртя се в леглото и се взря в тъмнината. Невероятно беше колко много неща може да види човек в тъмното.
Алекс си спомни, че всяка следваща любов му се струваше все по-истинска, каза си, че децата от филма ще пораснат, като него и ще се чувстват по същия начин. Че следващите им връзки ще са по-истински от заснетата. Но защо по дяволите разсъждаваше върху измислени образи? Замисли се над това и престана. По-скоро му стана тъжно, че лежи сам в леглото си.
Момичетата с които е бил? Спомни си лицата им, не можеше да се сети от първия път за имената на всички, но щом се замисли – успя. Не бяха много, просто той имаше онзи проблем с имената. Спомни си как излизаше с Даниела и не й обръщаше внимание, а щом тя го заряза той осъзна грешката си и я поиска обратно, но беше твърде късно. Страда около година за нея, но после се появи Мария и Алекс реши, че чувствата му към предната са били детска глупост. С Мария изкара около година, след което отново беше отхвърлен. Болка, сълзи, сополи, неприлични за едно момче, но има и емоционални индивиди. След година отново намери спасение в следващата. Валя беше обсебена от него, но за сметка на това той се интересуваше от нея точно 2 седмици, след което намери за интересна Милена. След месец отново се върна на Валя, а Милена нямаше значение. Накрая всички се завртяха в нещо като вортекс и изчезнаха. Самотата присъстваше неизменно до Алекс, независимо дали беше влюбен, дали спеше до някоя или отново го зарязваха. Алекс нямаше сянка, тази роля за него вършеше самотата, понякога го дебнеше отзад, друг път заставаше точно срещу него, а в някои вечери изникваше от всички страни, сякаш залива света му. Постепенно той заобича тази сянка и започна да я търси в момичетата, с които излизаше. За жалост много малко хора намират самотата за нещо приятно, затова често я изхвърлят от себе си. Тези факти превърнаха търсенето на партньор за Алекс в нещо грозно и непоносимо. Той предпочиташе да лежи в леглото си вечер, отдаден на самотата си, вместо да забива еднодневки в някой бар. Работата, която можеха да му свършат, той я свършваше с ръцете си, а увереността, която можеха да му вдъхнат, той си я имаше по рождение. Липсваше му единствено онова чувство, което описват с израза „пеперуди в стомаха“. И ето, че един ден се появи тя - най-голямото природно бедствие, а именно – любовта. И когато той се запозна с нея, всичко беше, като в тъпите филми. Видя я за 1 път на забавен каданс, влюби се в нея, докато вятърът развяваше косите й, а щом отпиваше от бутилката с вода, изглеждаше сякаш всичко е част от някакъв рекламен клип. В нея отвсякъде струеше отговорът на неговото уравнение, тя беше решението на задачата му. И той се възползва, взе я и там му беше най-голямата грешка, защото това момиче беше самотата в човешки облик. Алекс лягаше с мисълта за нея, сънуваше я, после ставаше със същите мисли. По цял ден я припознаваше по улиците. Рисуваше картини с храната си, вместо да я яде. И още куп глупави неща, които човек ако види на филм или прочете в книга ще си каже „дааааеее, повярвах ти“. Ама повярвайте ми, така беше! И през цялото това време той се чувстваше сам.
Всъщност Алекс лежеше на леглото си, а нея отдавна я нямаше. Беше предпочела компанията на някой друг или компанията на много други, вече нямаше значение. Самотата му го погълна, сети се за това момиче, защото телефонът му изпищя, за да му напомни, че тя има рожден ден днес. Спомни си как всъщност, тя не искаше да му каже рождената си дата и как бяха заедно от 3-4 месеца, а той не знаеше кога е родена. Тя се опасяваше, че Алекс ще забрави да й честити, затова за по-сигурно му беше спестила онази информация. После той успя да измъкне информацията превърнала се в свещено знание и не забрави да й честити. И после всичко свърши, до проклетото изпищяване на телефона. Разделиха се по общо съгласие, защото си пречеха, защото не можеха да бъдат заедно, въпреки, че бяха създадени един за друг. Любовта им ги съсипа. Минаха месеци и тя му каза, че откакто не са заедно е адски щастлива, той се побърка, но отвърна с усмивка. Алекс се прибра вкъщи и я изтри от живота си, от телефона си, от интернетските програми. Все пак тя му беше казала, че така е щастлива.
Сега Алекс лежи на леглото. Не може да й честити рождения ден, защото не е сигурен, че иска и защото е изтрил всякакви нейни контакти. Алекс взе дистанционното на HI-FI системата и увеличи звука. Дейвид Бауи е велик, а в комбинация с Мейнард усещането е все едно ядеш палачинки с банан и шоколад. И самотата е хубава тогава. А любовта, отново му се струва, като нещо, което никога не е изпитвал, като нещо, което тепърва му предстои, като това от филма, който преди малко беше свършил.

вторник, 15 март 2011 г.

всичко дотук



Всичко дотук е някак пресилено. Сякаш измислено дишаме и творим, и разбираме. Сякаш да си човек е лъжата на няколко автора, опитващи се да създадат перфектния роман. Но перфектни неща не съществуват, съществува само мига, в който си казваш „разбирам“, а не разбираш и дума. Вървиш надолу, все по-надолу и стигаш единствено себе си. Гъделичкаш подмишниците си, а тялото ти изпада в паника, сякаш е нападнато от стадо гарвани. Тенекиеният човек се притичва на помощ и сплашва птиците, на тяхно място се появяват летящи маймуни. Всъщност Дороти отдавна е в Канзас, а лъвът е получил сърцето си. Всичко дотук е поредния сюжет вкарващ те в клетката под формата на следващия стъклен мол, в който ще наблюдаваме твоята съдба и съдбата на родословното ти дърво.
Фокусираме се върху каквото и да е и намираме смисъл да продължим, докато животът ни отвори на photoshop и ни blur-не картинката, после blur more и пак загубваме себе си. Затваряме се в тъмните си стаи, пускаме си Мейнард и се възхищаваме на думите, звучащи от колонките. Затваряме очи и като деца се молим всичко да е изчезнало, когато ги отворим. После идва ред на отчаянието, страшното е още тук, страшното е под леглото или в гардероба, в скрина. „Съвземи се“, „бъди смел“ и скачаме в огъня сякаш цял живот сме били герои. Като малък исках да съм Батман, да поемам куршумите насочени срещу любимите ми момичета, но как не се намери някой да стреля по тях, дори да ги заплаши с нож. И героят нямаше кого да спасява. Самота.
А родителите ни обещаха по-щастлив край. Излъгаха ли ни или ни натриха в капещата надежда? Все едно, всичко дотук е миражът в който се къпем, илюзията която сме били или реалността, която ще бъдем.

понеделник, 14 март 2011 г.

три звездички, спейс, две звездички, спейс, шест звездички, удивителен


Късно е, но дали е късно за поправка?
Защото седейки на прозореца ги наблюдавам и се чудя техният свят ли е толкова различен или моят? Какви са проблемите им, какво си мислят, докато вървят към следващата локация, мислят ли изобщо или се носят по някаква измислена мелодия стържеща от фалшивите им слушалки на фалшивите им плейъри. Спомням си,сякаш беше вчера, когато всичко имаше смисъл, когато ставахме сутрин и знаехме какво трябва да правим, защо трябва да го правим и до какви последствия ще доведе то. Сега се сблъскваме с последиците и се изненадваме, ама ние не мислихме, че ще стане така.
Много ясно, че земетресението в Япония накара много хора да се замислят, но жалко, че повечето си останаха немислещи, заблуждаващи се, че на тях такова нещо не може да им се случи. Твърде е възможно да доживеете до 80 и да не усетите земетресение. Пожелавам ви го, но такъв живот ли си избирате? Живейте си го, дано да се научите на нещо.
В момента съм в такава възраст, на която повечето велики личности са отстоявали великото си мнение и след 20 години са заставали на противоположна позиция. Страх ме е да се изказвам. Страх ме е защото не искам да се завъртя като тях, но нали всички сме хора. В крайна сметка, поставим ли „човек“ преди името си, всички грешки ни се опрощават. И все пак е малко дразнещо великият учител, от който всеки ден черпиш знания, да е всъщност предател на самия себе си. Взимаш каквото можеш и обръщаш гръб, егоист си, но си верен на себе си. Това е някакъв самотен живот и осъзнаваш, че колкото по-самотен ставаш, толкова по-интересен си за погледите на хората. Гледат те с надежда да ги заговориш, да им обърнеш внимание, но не. Подминавам. Никой не говори за теб, когато си сам. Чуваш колко били добри тези и онези, колко били готини и талантливи. Ти си последен, никой не те желае за себе си, защото нямаш одобрението на тълпата. Просто погледи, придружаващи те до ъгъла, където се скриваш и изчезваш от животите им, като заглъхваща мелодия, като себе си.
Ръждясал съм, а уж мисленето трябваше да смазва механизмите ми. Чувствам се по-стар от дядо ми, не че имам идея колко стар се чувства той. Изморен съм, а отстрани ми говорят какви велики артисти ще станем. Какво ти изкуство? Омръзна ми от всичко това. Искам да си изуча занаята и да го практикувам на тихо, където няма да има травестити и чалга певици, където подсъзнанието ми ще позволява да пиша дори детски приказки. Толкова много енергия, толкова много за казване, трябват ми само нужните знания. Събера ли ги ще избухна и ще залея света.
Излизам на улицата, сложил съм си тениската, щото е топло. Радвам се на слънцето, боже, колкот ме зарежда т'ва небесно тяло!! И бам – погледи. Това момче, защо не си вдигне малко гащите? Това на ръката му, дали се трие? Ама той върви много смешно. Какъв е тоя, бе? На много важен ли ми се прави с тоя татус? Ебаси, якия татус. Ебаси, якия пич. Дрехи, външност, гавра. Затворете мечти и мечтайте, моля ви, не пораствайте!!

събота, 12 март 2011 г.

слънце на очи


Аз съм свиня и ровя в земята. Ровя и намирам скъпоценните трюфели. Аз съм свиня и ми взимат трюфелите от устата. После хората си хапват и им излиза солено. Деликатеси, мамини сладки, взимам си думите назад. А животът е водопад, не знам защо, но така казват от тонколоните. Стигнал съм до този момент в живота ми, когато ми е достатъчно да го е изрекъл Хоумър Симпсън, за да го приема за меродавно. Стигнал съм, всъщност никога не съм тръгвал. Седя си и чакам вятърът да ме отведе там.
Не сте ли се замисляли, че яйцето на очи прилича на слънце заобиколено от облаци. И всички пръски мазнина са звуците от капещия дъжд. Докато очите ми са слепи, виждат и обратното. Гледам в сепия, но черното и бялото преливат. Остава тъмно и от тъмнината излиза Батман, навежда се, а Робин му отсича главата. КРЪВ и зелана река. Болест и лимузини. Гордеем се със себе си, докато горите ни растат по блоковете. ОТ терасите ни надничат домашни животни, от прозорците ни – стършели. Гордеем се, че не живеем в кошници, а като яйца сме се сгушили в гардероба. Пътят е дълъг и бихме го извървели пеш, но на никой не му се върви сам, всеки иска другарче. Няма лошо, вървете си заедно. Но когато бонбониерата свърши и плачете за още, ще ви дам целуфан, за да си обършете сълзите и да видите какво е да си винарка. Гъдел ли ви е? Мен ме е гъдел и излизам навън, ще се закача на простора. Обичам да вися от нищото и да изглеждам луд пред всеки, обичам да редя редиците от домино и да ги събарям. Заспивам, за да се оттласна от тукашното. Изпращам себе си в отвъдното и си написвам епитафията. Беше.. и умря. Това ми стига, най-важното благоприличие, да имам смисъл да творя без мнение и без посока. Бригадирски марш и ходом, върщам се. От тайната на всеки автор се излиза в лабиринт. И търсим изход, но намираме оковите си. И търсим ключ, а всъщност се заключваме. Къде ли е умрял родът ми, къде ли са конете им. Как искам да е жив смехът ми и да язди ветровете. Във война сме, рицари без брони и жените ни, които с престилки и налъми тичат подир кахърните ни спомени. Махни мечтите си и ме последвай, забрави себе си и се отдай на лудостта. Болнави са онези, които не познават младостта. Усмихвам се на мрака, смея се на самотата си. Гъделичка ме стомаха, а къде ли са децата ми? Отритнати от Бог, горките, с отритнати родители, откриват връх Безбог и пеят „Алелуя“. Добре, че се уплаших, та избягах и намерих себе си. Но се скрих под някакво си камъче, защото бе модерно да се търсиш, да не се откриваш. И сега чакам плодородие, дано не ме открие някой друг.

четвъртък, 10 март 2011 г.

авторът умря в началото на разказа



Най-важното е да не губим себе си, лутайки се в мисли и въпроси.
Запознайте се с Юри.
Юри е на 32 години, всяка сутрин става точно в 7:35, прави 5 крачки до банята със затворени очи, завърта кранчето на душа 3 пъти, сапунисва главата си 2 пъти, тялото си веднъж, мие си зъбите, като четка в едната посока 38 пъти, в другата 36. Подсушава се и облича идеално изгладеният си костюм „Прада“. Точно в 8:00 Юри излиза от дома си и се качва в колата си. За 30 минути преминава през няколко задръствания в София и в 8:30 е в офиса си. Юри е адвокат, от онези скъпите, които изчисляват всяка възможна ситуация и никога не са губили дело. Той не се интересува дали клиентите му са невинни или обратното, интересува се единствено от кариерното си развитие и от личния успех. Юри не обича да се глези, не си купува сладолед и чипс вечер, за да седне пред телевизора. Всъщност, Юри, рядко гледа телевизия, рядко влиза в интернет, а приятелите му се обаждат веднъж годишно, за да му честитят рождения ден. От наученото досега с доста голяма сигурност можем да твърдим, че Юри е саможив. Но колкото и да си е самодостатъчен, Юри не би бил нищо без автора, който го е създал. Не би помръднал от стаята си, ако някой предварително не беше намислил действията му. И представете си сега как всъщност авторът създава Юри, дава му индивидуалност, представя го на читателя и един ден бам. Сърдечен удар, авторът е в „Пирогов“. Умира. И Юри се намира в идеалния си дом, с идеалните си прибори и машинки, облечен в идеалния си костюм. Юри седи и осъзнава, че не е отишъл на работа, че цял ден не е помръднал от дивана и гледа огромния си плазмен телевизор, който дори не е включен само защото създателят му го е оставил така. Мислите на Юри го подлудяват и след няколко часа той най-сетне решава да действа. Изправя се без никой да му го е прошепнал в ухото. Прави няколко крачки, стига до входната врата и излиза, но пропада, защото светът навън е изгубил паметта си, всичко е бял бланк. Всичко си е отишло с паметта на автора и сега, как един обикновен персонаж, колкото и готин да изглежда, да съгради един цял свят наново?...
Не може. Персонажът постепенно избледнява и се слива с бланк-а, докато един ден синът на автора открива черновите на баща си и решава да довърши книгата. Тогава изведнъж се оказва, че Юри кара летяща кола и пуши цигари, които не му вредят. Юри е някакъв свръх човек, доста далеч от замисленото от първия автор. Книгата е довършена, издадена, продадена, но не е истинска. Синът на известния "еди кой си" я е довършил след смъртта на баща си. Еба ти рекламата. Забравяме, че всъщност Юри е важният, Юри е бил в центъра на вниманието, бил е щастлив в паметта на първия си автор и чувства продължението си, като някаква гавра. Защото всеки персонаж обича създателя си, независимо дали ги убиваме, изнасилваме, поливаме със вряло мляко или катран. Те обичат съществуването си и са дотолкова верни на автора, че предпочитат да избледнеят в бланк-а и никога да не бъдат извикани отново на повърхността, отколкото да ги изнасилят с летящата кола или да ги поставят някаква чужда памет. Юри е пич.

вторник, 8 март 2011 г.

Пингвин с капан за сънища в пустинята


Уфф и в тази история има намесена жена, простете. Хаха!

Имало едно време едно момче, което се казвало... хм, не знам, абе казвало се Христо(винаги съм искал да се казвам така).
Христо не бил като останалите деца, не, глупости, т'ва не е приказка. Христо си бил като всички останали деца. По нищо не се различавал, точно обратното. Е, може би едно нещо отличавало Христо, ама не знам, щото нямам идея как е при другите деца. Христо се стряскал насън, подскачал в леглото, защото сънувал често кошмари, които били супер реални. Родителите на момчето не могли да направят нищо по въпроса и Христо трябвало просто да свикне да се събужда по 10 пъти на вечер. Свикнал той и даже порастнал малко. Един ден, докато пътувал с майка си във влака, в купето влезли няколко жени-работнички от полето. Те били от ромски произход и като всяка групичка с по-тъмен цвят на кожата сред тях се намерила една врачка, която като погледнала Христо викнала, т'ва момче има много неспокоен сън. Майка ми ококорила очи, а циганката й казала, че трябва да направи еди си какво, за да спре момчето да се стряска насън. Христо бил порастнал дотолкова, че да има вече лично мнение и той искрено не вярвал на врачки, затова не пожелал да се подлага на каквито и да е лечения. Така Христо растял, стряскал се и продължавал да расте стряскайки се, но не си мислете, че сънувал само кошмари де. Минал си през всички нужни етапи, принцеси, саможертви, мокри сънища. Да, той сънувал всякакви неща, просто сънищата му били дотолкова реални, че често се събуждал с болки в корема, защото са го простреляли, докато е спасявал някоя съученичка или опипвайки лицето си, защото току що го е размазал в земята, след като асансьорът е изхвърчал от последния етаж на сградата и е тръгнал да пада надолу. Споменах ли, че Христо е порастнал? Да? Добре. Та, Христо порастнал и покрай сънищата си започнал да записва някакви неща. Мислел си, че пишейки ще оформи личното си мнение, което така силно му трябвало за есетата по философия и литература. Е, оформил някакво такова и постепенно вдигнал тройките до шестици. На училище седял на последните чинове с най-добрия си приятел и заедно „творили“, заедно мислели и заедно си изкарвали оценките. И така до самия край, завършили училище, а сънищата на Христо го отвели до кандидатстването му в НАТФИЗ, защото той отчаяно искал да се научи да пише. Заминал за София, ходил на консултации, помислил си, че ще влезе супер лесно, защото според него, той бил най-добрия на консултациите. Дошло време за изпитите. Минал първия, но го скъсали на втория. Христо бил съкрушен, нима сънищата му не са достатъчно реални за НАТФИЗ? Нима той не бил достатъчно добър? Истината е, че системата за прием в подобни учебни заведения е прекалено субективна, но как това да влезе в глупавата главичка на Христо, когато той се е затворил вътре в себе си. Не става. Помислил си, че всичките му приятели ще го изоставят, че приятелката му ще го зареже, защото не го бива. Но вместо да предотврати всичко това, той се затварял все повече и повече. Минал месец от изпитите, но Христо не излизал от глупавата депресия, Христо бил „емоционален“. Тогава дошла майка му, ритнала го в мързеливия задник и му казала да си намира работа, защото няма само да лежи в тая къща, трябява и да яде, а който не работи ... да. Христо пратил няколко СиВи-та на някакви фирми и след седмица започнал работа. Не се справял много добре, не се справял и зле, но управителката в магазина му била някакъв дявол, който му взимал здравето. Споменах ли, че Христо си имал приятелка? Да, най-прекрасното създание, което той бил срещал. Само при мисълта за нея, се изпълвал с вдъхновение и приятни емоции, обичал я прекалено много, за да е истина. Дори на бала си, вместо да танцува с мацките, които го канили, той седял на терасата на ресторанта, взирал се в небето и плачел. Както казах, Христо бил емоционален. През цялото това време сънищата продължавали да са реални, стрясканията вечер, също. Но след неуспешното му кандидатстване кошмарите се усилили и ставали все по-страшни. Приятелката му, вместо да го подкрепи и да застане до него направила точно обратното. Все повече се отдалечавала, докато накрая не му казала, че замалко не му изневерила на някакъв купон, като изкарала себе си герой. Това бил краят. Христо се тресял в плача си на едно легло, обичал я прекалено силно, за да я загуби, но след като се съвзел малко, никога не пролял повече сълзи за нея. Мда. Глупавото в цялата история е, че кошмарите се усилили още, всяка вечер се борил със зомбита, убивал съседи, които се опитвали да убият него и твърде често умирал насън, което е малко стряскащо, защото хората казват, че ако умреш насън умираш наистина. Не, Христо оживявал всяка сутрин, напуснал работата си, събрал малко пари и твърдо убеден, че това ще му помогне си татуирал капан за сънища на крака. Едва ли ще изненадам някой, като кажа, че не помогнало. Христо продължавал да сънува гнусотии. Дори още по-гадно, спрял да сънува хубави сънища. Татуировката включвала дърво с много лица, булката труп и капана. Много хора му казали, че т'ва е ебаси глупостта, да си татуираш зомби, а в същото време да искаш да се оттървеш от всичката тая измет в главата си. Минало време, кошмарите си били налице, Христо се запознал със следващото момиче в живота му. Оплакал й се за кошмарите, а тя му подарила истински капан за сънища при първа възможност. Христо закачил капана над леглото си и .. познайте? Кошмарите спрели, всъщност всичко спряло. Христо не сънувал или поне не си спомнял нищо на сутринта. Подяволите, колко бил щастлив, най-накрая свобода. Най-накрая щял да си поспи като хората. Да, ама не. Христо спял като къпан няколко месеца, един ден осъзнал, че през този период не е написал нито ред, че не се чувства по-добре от факта, че не сънува. Хванал капана и го хвърлил в шкафа. Оттогава насам Христо сънува 2-3 пъти в годината, все кошмари. Вчера Христо сънува, че се бори срещу някакъв магьосник. Христо мрази вещици, духове и всякакви свръх-естествени глупости. Христо се събуди, треперещ като лист, а на устата му имаше стресница(за всички, които не знаят кво е тва, тва е херпес, който понякога излиза от стрес или силен уплах). Излекувай го де. :Р

събота, 5 март 2011 г.

вградени сенки





Тя отвори бързо очите си, изправи се и се огледа. Дишаше тежко, но се успокои, че е било просто сън - отдъхна си. До нея спеше красиво момче. Лицето му изразяваше божествено спокойствие, сякаш цялото му същество беше доволно, че е тук, че спи до нея. Тя го погледна и издиша с отегчение, той беше просто заместител за нея. Отметна чаршафа и откри пред слънцето голото си тяло. После се изправи и направи няколко крачки към светлината. Не изпита нито капка свян, докато потъркваше петите си по паркета, макар че завесите бяха дръпнати и всеки един от съседите й отсреща можеше да я види. Наведе се, взе белите си прашки и с един подскок ги обу. Останаха още няколко аксесоара и нашата героиня беше облечена и готова за работа. Преди да тръгне мина през банята, за да освежи лицето и дъха си. Слезе по стълбите, излезе през входната врата и скочи в колата. Завъртя ключа в стартера и радиото избълва някаква рок песен. Колата потегли. Зави след няколко пресечки и излезе на околовръстното. Толкова рано сутрин няма много коли на пътя. Толкова рано сутрин няма и трезво мислещи. Съществува единствено тишината на съня и прелитащите коли наоколо. Въпреки това тя свали сенника над главата си и започна да нанася някакъв грим върху очите и устните си. След минута хвърли гримовете в чантата и се заслуша в песента от радиото. Потропваше с пръсти по волана и поклащаше глава в ритъм. Песента свърши и пуснаха реклами. Някаква жена се опитваше да събуди съпруга си, за да го накара да си купят щори. Това ядоса момичето зад волана и тя посегна към радиото. Смени станцията, после следващата. Някакъв мъж говореше за това как следват 15 минути музика без прекъсване. Тя го разкара със едно завъртане на копчето. После се стъписа и го върна обратно. Песните вече бяха започнали. Момичето впери погледа си напред. Беше ококорила очи, сякаш е видяла мъртвец. Естествено, че не беше видяла мъртвец, беше го чула. Искаше да разбере дали слухът й не си играе на нервички с нея, затова остана на станцията и изчака всичките 15 минути без да чуе и една нота. Тези песни по принцип не бяха толкова дълги, но естествено сега й се сториха, като концертни изпълнения, удължени от някой диджей и спретнати в сетче. 15-те минути минаха и мъжът отново подаде глас през тонколонките в малката кола. Тя го слушаше и не искаше да вярва на ушите си. Позна гласа му, позна тона му, дори видя изражението на лицето му пред себе си. Не беше го виждала от 4 години, мислеше, че е мъртъв, докато не й казаха, че е мъртъв. Тогава вече беше сигурна. Но ето, че гласът му звучи от софийското радио. По дяволите – помисли си. Около минута-две се чуди дали да не обърне колата към София или да продължи към работата си. Защо да го прави, той я беше оставил, беше я изтрил от живота си, от скайп, фейсбук, смени си телефона и изчезна. Каза й, че я обича, целуна я и си отиде. Къде по дяволите отиде това момче? Оттогава тя не можа да го забрави. Караше по прав участък от пътя, докато вълните на надежда, страх и същевременно разочарование се блъскаха в главата й. Сърцето й щеше да се разбие в гръдния й кош, сякаш искаше да излезе на свобода и да изкрещи...
Това само би я убило.
Отби в страни от пътя и се облегна назад на седалката. Заплака. После изкрещя. После започна да се смее и накрая заблъска по волана. Истерия, а уж беше преодоляла всичко. Заблуждаваше се, че го е забравила, макар че честата смяна на партньори я убеждаваше в обратното. Не мислеше за това.
Слезе от автомобила и запали цигара, всмука 3 пъти и издиша, след което дръпна още веднъж, издишайки дима, хвърли цигарата на земята и я смачка. Обърна се решително и се качи в колата, която след миг потегли. Спря пред офиса, качи се по стълбите, отвори няколко врати, за да се озове пред шефа си. Помоли го да я освободи за деня. Излъга, че има лични и неотложни ангажименти, които трябва да свърши. След няколко минути вече подминаваше табела на която пишеше, че до София остават 200 километра. Извади смартфона си и провери адреса на радиото в интернет. Пресметна наум, че ако се движи с постоянна скорост от 80 км/ч ще стигне навреме за края на предаването, което водеше мъжкият глас. Вдигна до 120км/ч, за да е сигурна, че ще е там. Пред очите й минаваха общи картини, кадри и някак всичко придоби завършен вид със саундтрака от радиото.
Спомни си как се запознаха в сградата на НАТФИЗ, докато учеше някакъв монолог на стълбището, а той забързан към библиотеката се спъна в тялото й. Първоначално се намръщиха, но после се смяха много. Вечерта ходиха на бар и той я целуна. Беше, като Луната за нея, красив и потаен, мрачен по краищата, но със светло тяло. Заживяха заедно, докато тъмнината в него започна да надделява, често не се прибираше или спеше в другата стая. Изписваше куп листи и после ги изгаряше. Никога не й даваше да прочете дори ред. Никога не й даваше да го доближава, докато твори. За нея той беше нещо непознато в позната обвивка, може би затова й беше толкова интересен. И един ден, след поредния скандал той си събра багажа и повече не се появи.
Няколко сълзи потекоха по бузите й. Чудеше се какво прави, защо преследва нещо, което е избягало от нея? Защо не еволюира в нещо по-силно, което да се справи с този проблем? Защо просто не обърне колата и не продължи напред живота си, къде отива, какво прави, как ще се справи, какво ще му каже, когато го види, как ще го погледне и какво ще се случи след това?
Въпреки всички проблеми и въпроси тя продължи, защото не знаеше какво друго да направи. Трябваше да го види, трябваше да го докосне отново, да усети дъха му по себе си, без причина, без логика, без прагматизъм. След минута, подмина поредната табела, отбелязваща километрите до крайната цел. Облаците над нея оформиха стена, сякаш съдбата се опитваше да я спре. Падна мъгла, но и това не успя да обърне колата й. Накрая дъждът изми всичко, дори мислите й. Главата й остана празна през целия останал път. След известно време, тя паркира пред радиото. Избърса размазания си грим, сложи малко нов и зачака. След малко се появи той, излезе от радиото и закрачи по паважа. Тя се затича и го настигна, вървеше след него и го оглеждаше. Чудеше се какво да му каже. Гледаше силуета му, сякаш е черна точка върху бялата стена. Накрая просто го дръпна за ръката, той се обърна учуден и когато я видя разпозна лицето й. Тя сви устни и се разплака, гледаше го в очите, опитваше да каже нещо, но бучката на гърлото й се уголемяваше при всеки опит. Закри лицето си с ръце, а той я прегърна. Попита я какво прави тук. Тя не отговори. Той я стисна силно, а тя отпусна глава върху гърдите му. Каза й, че не може да остане, че има нов живот, сега. Тя все още не знаеше какво да каже. Отдръпна се от него и избърса сълзите си, после се обърна и тръгна към колата. Извървя няколко крачки и се обърна. Той все още не беше помръднал. Тя го гледаше, после се опита да изкрещи, обърна се към небето и пристъпи назад, гълъбите зад краката й се стреснаха и отлетяха, а той изтича към нея. Прегърна я и я целуна. Трябваше да го попита нещо, трябваше да му каже нещо. Станал си радиоводещ? Той се отдръпна и кимна с глава, а тя си отиде. Голяма драма, голямо нещо, каза си бездомникът на близкия ъгъл, който беше станал свидетел на цялата случка. Засвири с уста и продължи да рови в контейнера за боклук.

четвъртък, 3 март 2011 г.

На ръба


Днес умрях за 3ти път и ми се струва, че това е само началото.

Естествено, че не съм умирал буквално, т'ва не е някоя ш***** фантастика, но всеки път, когато се измъкнеш на косъм една част от теб изчезва и се замества от друга силно премислена частица, която изграждаш дълго време с цел да те предпазва. Седиш сгушен на леглото, клатиш се леко, трепериш и дотолкова си съсредоточил поглед в линиите, които образува паркета, че погледнато отстрани изглежда леко шизоидно. Обграждаш вътрешното си аз със стени и мислиш за смъртта. Чудиш се какво би било ако те нямаше сега и непрестанно си задаваш въпроса „защо съм още тук“. Не помага, колкото и да се затваряш в себе си, колкото и да търсиш смисъла - смисъл няма! Единственият отговор е да се отдадеш на следващия ден и да се опиташ да оцелееш. Да преглътнеш себе си и супер-егото си, да се отдадеш на подсъзнанието, инстинктите.
Бях може би на годинка, когато за пръв път мама ме взе със себе си на плаж. Не знам дали 89-та е имало детски пояси и разните там спасителни неща пълни с въздух. Знам само, че аз нямах, но имах надуваем дюшек – оранжев. Мама го наду и ме сложи върху него, после ме бутна навътре в морето. Естествено, не ме остави да си плавам самоволно, стоеше до мен през цялото време, но буташе дюшека все по-навътре и по-навътре. Водата й стигаше до гърдите, което значи, че е надхвърляло ръста ми поне 6-7 пъти. И за мое голямо нещастие, точно в този момент една вълна реши да обърне дюшека и да ме прати на дъното на морето. Помня как потъвах в прозрачната вода(тогава морето беше много чисто), виждах как лицето на майка ми се отдалечава, а тя се върти около себе си и се опитва да ме намери. Не си спомням какво е станало после, помня само мехурчетата, излизащи от устата ми и явно съм загубил съзнание. Е, щом съм жив значи мама ме е намерила, все пак. Оттогава детската травма се обажда всеки път щом се доближа до морето. Беше ме страх да ходя на плаж, а отивах ли се пличках на плиткото. Децата ми викаха пъзльо и наистина, страхът беше по-силен от мен. Докато един ден ме записаха на уроци по плуване. Тъпото беше, че уроците бяха на принципа, научи се да плуваш, за да не се давиш. Учителят ни показваше какво да правим, после ни хвърляше на дълбокото в басейна, а ние започвахме да се давим, тогава той ни удряше с голям железен прът по главите. Само и само да не ни удрят с кола по главата ние се научихме да плуваме(принципа на оцеляването). Оказа се, че методът работи. Аз придобих смелост и дори започнах да ходя на плаж без мама или татко, а с приятели. От 3ти клас ходя сам на плаж, което за много хора би било глупост, но за мен си е част от биографията. После излезе сериалът „Спасители на плажа“ и мъките на истинските спасители започнаха, защото всички деца по черноморието се правеха на удавници в морето, докато други деца трябваше да ги спасяват. Един ден, не си спомням кога, нито на колко съм бил, помня само, че бях на не повече от 10 години, отидохме с братовчедките ми и леля ми на плаж. Всичко беше супер хубаво, играхме си на пясъка после си играхме в морето. Леля ми искаше да се разходим и после да се върнем пак на плажа. Разбрахме се, че можем да ги броим като 2 бани (преди всички се съревноваваха кой ще има най-много бани,т.е. кой е ходил най-много пъти на море) Та, станахме облякохме се, събрахме си хавлиите и багажа и се разхождахме в морската градина. Леля ни купи сладолед, после обядвахме пица и след още малка разходка се върнахме на плажа. Игрите започнаха отначало и естествено, нямаше как да не дойде ред на „Спасители на плажа“. Аз се правех на удавник, а братовчедка ми ме спасяваше. И наистина, всичко беше супер весело до момента, в който аз наистина запознах да се давя и да гълтам вода. Пясъкът под мен изчезна, започнах да ритам неистово, опитвах се да плувам, но мъртвото вълнение е трудна работа за преплуване. Братовчедка ми, която беше на 2 метра от мен се смееше, защото съм играел реалистично, а аз се давех, морето ме дърпаше навътре и тогава си помислих за втори път, че умирам. Затворих очи и се приготвих, май не съм от най-борбения тип хора, просто се предадох на съдбата, а тя се оказа благосклонна. След няколко секунди усетих как някой ме хваща през кръста и ме повдига от водата. Отворих очи и видях, че спасителят ме е сложил на рамото си и ме изнася от морето, като гергьовско агне. Беше ме срам, бях се предал, претърпях поражение и бях готов да приема последствията, а спасителят ме изнесе отвън на пясъка, където 100-200 човека ме гледаха и знаеха, че съм бил готов да умра. Седнах на хавлията и не можех да успокоя сърцето си, което междувременно се беше настанило в гърлото ми. Леля ме попита стреснато какво се е случило, а аз не можах да кажа нищо. Тогава дойде братовчедка ми и каза, че сме си играли на „Спасители на плажа“. Аз се усмихнах едва едва и излъгах, че е вярно и че съм се преструвал, но дълбоко в себе си знаех, че там вътре в морето съм оставил част от себе си. Седях на хавлията и гледах синьо-зелената течност идваща и отиваща си от мен. Знаех, че ме иска за себе си, но се чудех защо. Прибрах се вкъщи. Все още треперех от страх, беше ме шубе дори да вляза под душа, макар че случаите на удавяне под душа да са значително по-малко от тези в морето. Леля разказа историята на мама. Мама се смя, защото не знаеше истината. Вечерта се разболях и повръщах. 7 дни не станах от леглото. После 3 години не стъпих на плажа. Супер е трудно да преодолееш страховете си, човече. Бях на някаква нелепа възраст, а се чудех защо съществувам и защо не съм умрял. Тия въпроси се задават в пубертета и след като минеш 50-така, а не на 10!! И така известно време ме измъчхава тия мисли. Постепенно се връщах към детството си, към игрите, докато един ден си счупих ръката, отново по нелеп начин. Играхме на криеница и докато тичах да се заплюя се подхлъзнах и при падането се опитах да счупя бордюра с ръка. Получи се обратното - бордюра счупи мене. Айде вкъщи при баба, после айде в болницата, после айде в хирургията, щото се оказа сложно - упойки, едно, друго, второ, трето. Заспал съм. Честно, борих се с тъпата упойка, ама не можеш да й устоиш. И сънувам светлина, а всичко е толкова реално. Помислих си, че съм умрял. Не е трудно да заблудиш детското мозъче. Изкачвах се по ескалатора към Рая, подобно на Том(в един от епизодите на Том&Джери). Свети Петър отвори портите и аз се оказах в град пълен с Ангели. Отвсякъде струеше светлина, топлина, някаква уютна домашна атмосфера. Бях толкова щастлив, че съм умрял, дори не се замислих за страданието на родителите ми, роднините ми, приятелите. Всичко беше на заден план. Човече, усещаш само топлината и знаеш, че друго не ти е нужно, знаеш, че така можеш да откараш цяла вечност. И бях готов да откарам вечността, докато в един момент над мен се появи Христос и ме призова по име. Изобщо не се учудих, че ми знае името, ако беше филм, щях да се учудя, но не беше и просто погледнах нагоре. Беше застанал пред светлината, но не ми хвърляше сянка, точно обратното, копеле – озаряваше ме по-силно от сутрешното слънце. И ми вика, още не ти е време. Аз зяпнах, супер много исках да остана, а той сякаш ме чу и ми повтори казаното. После чух някой да ме вика. Събудих се и видях стотина лампи на тавана, които се преследват неистово. После и таванът взе да ги преследва, всичко изведнъж започна да се подрежда, лампите да намаляват и така докато мигна и всичко започне отначало. Лампите се подреждат, аз мигам и те се подгонват. Бях горе цяла вечност, а сестрите ми казаха, че съм спал 5 минути. Не знам каква дрога слагат в упойката, но определено искам още! После ме возиха на инвалидна количка и аз бях супер замаян, но вече имах гипс на ръката. После излязох от т'ва състояние и започна чуденката през колко перипетии минава човек само заради една счупена ръка. Умира, разбира, че не е желан горе и после гледа гоненицата на някакви лампи. Глупости. Не можеш да умреш от упойка, нито от счупена ръка.
Трябваше да минат няколко години, за да осъзная, че е точно обратното. Разхождах се с една съученичка и й разказвах тази история, когато тя се обърна стресната към мен и ми каза, че предната година баба й е умряла от упойка в болницата, защото са я предозирали. Филмирах се, ами ако са ме леко предозирали и мен, и съм се отбил за кратко в Рая. Къде се крие истината, защо 3 пъти ме връщат?
Вече знам защо.

вчера - денят преди днес


Обичам Comic Sans.
Вчера се събудих обзет от някаква надежда, знаех, че ми предстои тъп ден, в който ще се чудя какво да измисля за правене. Първите две неща бяха изначално ясни, затова ги свърших без особено затруднение, а именно – измих си зъбите и си почистих лицето, защото имам навика да пъпчасвам. Напоследък пъпките са рядкост, може би заради спокойствието в душата ми, може би заради никак не честите случаи да ям сладко или чипс, но факт е, че най-сетне започна да ме е грижа за себе си. Може би не чак толкова. Например все още се каня да си взема нужните витамини от аптеката и не мога да намеря отговор на въпроса кога се почиства лицето – сутрин или вечер? Въпреки възможността да питам която и да е жена или да се обърна към Google, все не го правя, а напряко си пробвам. Все едно.
Сложих си някакви дънки и тениска, дебелото яке и задължителната шапка, след което излязох и се скрих в кино-залата на НАТФИЗ. Бях сам, сгушен в червената седалка и чаках да започне филмът. Предварително проверих какво ще дават и на програмата със химикал беше написано „Пея под дъжда“. Гледал съм го поне 3 пъти и бих го гледал пак толкова пъти. Не, филмът не е кой знае какво, дори обратното, много е простичък, но песните, художествените похвати и сюжетът винаги те оставят с едно положително чувство. Така стана и този път. Излизах от залата с песен на уста, обядвах с песен на уста, слушах за задачите на режисьорите отново с песен на уста. Нещо вътре в главичката ми се появи и ми каза, че може би after all този ден няма да е толкова забил, колкото си представях, че ще бъде. После се появи една хала, за разлика от професорката по „История на киното“. Халата ми преобърна емоциите. От ведър и свеж човек се превърнах в омърлушената кукла, която по принцип съм. Реших, че е време да се прибера в квартирата си и да си запаля една от онези миризливи клечки, които човек не понася, но чувства че му действат пречистващо. Точно така чувствах тези. Направих го и се отпуснах на леглото. Обадих се на най-добрата ми приятелка, а тя се зарадва сякаш й се е обадил Дядо Коледа. Не разбирам как всеки път успява да ми покаже любовта си, не разбирам как хората успяват да го правят. Явно съм толкова голям ръб, че ... както и да е. Просто искам и аз да мога.
Уговорихме се да се видим, като предварително се разбрахме, че ще ходим на кино.
След час бяхме заедно и се движихме по Стамболийски към МОЛ-а. Аз й разказвах за поредните глупости в живота ми, които за повечето хора биха били прекалено скучна тема за разговор, но тя ме слуша винаги с интерес. Приема всеки един мой проблем, сякаш е нейн, може би затова я обичам толкова.
И после тя ми каза, че ще заминава за Америка. Зарадвах се, защото знаех, че иска това от известно време. Щях да я загубя, но само физически и то за няколко месеца. Викам, супер яко, братле, тя вика, нали, викам, ми да, ся ше моеш да ми земеш куп дрешки навръщане и да ме зарадваш, тя вика, да бе, убедена съм. И вървяхме към МОЛ-а. Тъпото е, че стигнахме супер бързо до тоя МОЛ. Аз мислех, че е по-далеч, но се оказа друго. Та чакахме 2 часа докато почне филма. Обиколихме всичко що имаше за обикаляне, не влязохме в нито един магазин, пихме шейкове и си купихме книжки. После филмът почна. Няма да ви разказвам сюжета, щото не си го и спомням, но един туч отива в Америка и не се връща 30 години. Добър съм в асоциациите и ми стана тъжно. Стана ми тъжно, защото си представих да я няма 30 години. Егоист съм и мисля предимно за себе си. Филмът свърши, имаше емоции в него, но нищо друго. Излязохме разочаровани, не видимо, а вътрешно – тя от филма, аз от хората заминаващи за Америка.
Излязохме от МОЛ-а и тя ме изпрати до вкъщи. Минах през магазина, за да си купя кайма, ядеше ми се странджанка(принцеси). Купих си и Nestea с ананс и манго, тя ми каза, че не е хубаво да пия, докато ям. Викам, знам, а тя се усмихна. Излязохме от магазина и я прегърнах, казах й, чао. Тя се обърна и си отиде. Усмивката й изчезна от погледа ми. Обърнах се след нея и исках да й викна, че я обичам, но онова ръбче в мен успя, както винаги, да ме спре. Прибрах се и си направих странджанките. Изядох ги. После четох цяла нощ Радослав Парушев. Спомних си, че предната вечер го бях търсил в Google. Тогава се сетих, че съм го търсил и преди, а когато на десктопа ми излезе снимката му се показа средният ми пръст. Не понасях млади български писатели и поети. Вчера Радослав Парушев промени това.

зелена и червена слушалка


„Зелена слушалка“
  • Ало.
  • Свиня мръсна! Как не те е срам, бе?
  • Кой се обажда?
  • Не ми се прави бе, идиот! Лора всичко ми разказа, всичко! Вече нищо не значиш за мен, вече си едно тъпо животно, като всички мъже.
  • Ама вие май имате грешка.
  • Ти имаш грешка. Много сбърка, като ми се подигра по тоя начин. Можеше да е с някоя друга, не най-добрата ми приятелка. Говедо.
  • Хаха. Ама сбъркали сте номера бе, госпожо.
  • На какъв се правиш бе, Иване? Поне го приеми, като мъж. Свърши, т'ва беше между нас. Вече не искам да те виждам ...
  • Ама ...
  • ... не искам да те чувам и даже ако се засечем случайно някъде, хич не си прави труда да ме поздравяваш. Ти не съществуваш, разбра ли?
  • Казвам се Деян.
  • Моля?
  • Сбъркали сте номера, казвам се Деян, а не Иван.
  • Не е ли 0894 302 851?
  • Не.
  • О, Боже.
  • Да.
  • Съжалявам.
  • Да.
  • Наистина, простете! Ама какви ви ги наговорих ...
  • Няма проблем. Явно сте насъбрали доста.
  • Доста е дребна дума.
  • Мхм. Ъъм, добре.
  • Да. Ммм.
  • Дочуване?
  • Ами да, всъщност най-добре е...
  • Как изглеждате?
  • Моля?
  • Опишете ми как изглеждате.
  • Ама вие сте някакъв извратеняк.
  • Не, аз съм пис ...
„Червена слушалка“

„Зелена слушалка“
  • Ало, Миме, искаш ли да се видим днес?
  • Иване, ти ли си бе?
  • Аз ами, кой да е?
  • Копеле мръсно.
  • А? Какво?
  • Ох, забрави. Не искам да те виждам повече.
  • Ама защо? Какво е станало?
  • Спа с най-добрата ми приятелка, това е станало,
  • Таня?
  • Лора бе, идиот. Ама ти и с Таня ли?
  • Не, естествено.
  • Ти си най-голямото прасе на планетата.
  • Нищо не се е случвало между мен и тия жени.
  • Сбогом.
  • Глупач ...
„Червена слушалка“

„Зелена слушалка“
  • Ало, пак съм аз.
  • Кой?
  • Момичето, което ви заряза по телефона, по погрешка.
  • Интересно.
  • Кое?
  • Ами това, че ме помислихте за извратеняк, а ме търсите отново.
  • Да, глупаво е. Съжалявам, че ви обезспокоих. Дочуване.
  • Не, чакайте.
  • Какво?
  • Как се казвате?
  • Мария.
  • Значи сте една от 300-те хиляди жени в България с това име.
  • Моля?
  • Нищо. Сваляческа реплика.
  • Ахам.
  • Как се чувствате?
  • Изтощена.
  • Знам, че ще прозвучи тъпо, но ви разбирам.
  • Изневерявали са ви?
  • Не, но ...
  • Значи не ме разбирате.
  • Да, права сте.
  • Както и да е. Не знам защо ви се обадих. Тоест знам, тоест ...
  • Няма значение, важното е, че сте го направила.
  • Да и сега не знам какво да ви кажа.
  • Искате ли да изпием по едно?
  • Не днес.
  • Утре?
  • Може.
  • Откъде сте, всъщност?
  • София.
  • Ха-ха-ха.
  • Какво има?
  • Аз съм от Бургас.
  • Жалко.
  • Защо?
  • Имате приятен глас.
  • Благодаря. Вие също.
  • Е, беше ми приятно да си поговорим.
  • И на мен, какво ще кажете - утре по същото време?
  • ОК.
  • Супер.
  • Дочуване.
  • Чао.
„Червена слушалка“

сряда, 2 март 2011 г.

aurelia






Морето ме вика у дома, за да му разкажа поредната си история. Сядам кротко на пясъка и го чакам да се приготви, да успокои вълните си и да слуша.
Някога много отдавна, когато всички народи по земята имали повече от един Бог, се родило момичето с най-красивите коси. Всъщност странното е, че родителите й били морски чудовища. Друг странен факт е че имала 5 сестри, 3 от които споделяли 1 око и един зъб. А останалите две били просто горгони, сещате се от онези страшните, със змии вместо коса. Момичето се чувствало доста странно в такова семейство, но то не било лошо по душа и обичало всички до един. Вечер докато вечеряли, всички членове на семейството се хвалили с подвизите си, колко хора са убили, колко са вкаменили, колко са превърнали в жаби и колко са изяли. Такива приказки го карали да се чувства самотно, защото нямало с кого да сподели каква красота намира в пеперудите или колко много обича да играе на прескочи кобила с цветята. Момичето прекарвало дните си тичайки по зелените поляни, като родителите ѝ не го карали да прави нищо лошо, просто защото го смятали за мекушаво. Съжалявали го малко, но и чудовищата обичат децата си, колкото и да са красиви. Малкото момиче растяло под зоркия поглед на слънцето и един ден навършило пълнолетие. Превърнало се в жена, а когато излязла на полянката не намерила радост в играта с цветята. Всъщност не намирала радост в никоя от детските си игри. Едно нещо обаче ѝ се сторило странно, слънцето така и не залязвало. То не можело да се нагледа на красотата ѝ, обсипвало я с лъчи и енергия, топлело я. А на девойката ѝ харесвало вниманието. Няколко дни на земята, непрестанно, било ден. Жената на слънцето се осъмнила в работното време на мъжа си и решила да го провери, къде се бави? Тогава тя съзряла, че той не може да откъсне очи от момичето, което вече било жена. Завидяла ѝ и залъгала мъжа си с женска хитрост, да се прибере у дома по-рано. Слънцето най-сетне залязло, а нашето момиче се запътило към къщи. Жената на слънцето обаче пратила своят верен слуга да „научи“ хубосницата да не се задява с чужди мъже. Слугата застанал на пътя на момичето и я познал, така както хората се познават само в библията. Момичето се съпротивлявало, но не можеш да се опълчиш на боговете. След като слугата приключил, жената на слънцето решила да продължи с наказанията. Превърнала косите й в змии и я проклела до края на живота си да вкаменява всеки, който я погледне в очите. Оттогава насетне хората наричали това момиче Медуза. Медуза се озверила, намразила боговете, намразила света, никога не могла да познае любовта, защото всеки, който погледнела се превръщал в статуя. Съчувствам й. Всички знаят историята за Персей и Медуза, но малко хора знаят, че Пегас се е родил от кръвта ѝ. Крилат бял кон, който създава извори, там където тропне с копита.
Морето се отвори към мен, показа ми, че и то познава медузите. Разказа ми как се движат и ми описа живота им. Когато разказваш история на някой е много хубаво, когато този някой ти отвърне с история. Животът е прекрасен, радвайте му се преди някой Бог да ви е завидял.
Някъде там има светлина, която никоя сянка не може и няма да докосне.