слънце на очи

Аз съм свиня и ровя в земята. Ровя и намирам скъпоценните трюфели. Аз съм свиня и ми взимат трюфелите от устата. После хората си хапват и им излиза солено. Деликатеси, мамини сладки, взимам си думите назад. А животът е водопад, не знам защо, но така казват от тонколоните. Стигнал съм до този момент в живота ми, когато ми е достатъчно да го е изрекъл Хоумър Симпсън, за да го приема за меродавно. Стигнал съм, всъщност никога не съм тръгвал. Седя си и чакам вятърът да ме отведе там.

Не сте ли се замисляли, че яйцето на очи прилича на слънце заобиколено от облаци. И всички пръски мазнина са звуците от капещия дъжд. Докато очите ми са слепи, виждат и обратното. Гледам в сепия, но черното и бялото преливат. Остава тъмно и от тъмнината излиза Батман, навежда се, а Робин му отсича главата. КРЪВ и зелана река. Болест и лимузини. Гордеем се със себе си, докато горите ни растат по блоковете. ОТ терасите ни надничат домашни животни, от прозорците ни – стършели. Гордеем се, че не живеем в кошници, а като яйца сме се сгушили в гардероба. Пътят е дълъг и бихме го извървели пеш, но на никой не му се върви сам, всеки иска другарче. Няма лошо, вървете си заедно. Но когато бонбониерата свърши и плачете за още, ще ви дам целуфан, за да си обършете сълзите и да видите какво е да си винарка. Гъдел ли ви е? Мен ме е гъдел и излизам навън, ще се закача на простора. Обичам да вися от нищото и да изглеждам луд пред всеки, обичам да редя редиците от домино и да ги събарям. Заспивам, за да се оттласна от тукашното. Изпращам себе си в отвъдното и си написвам епитафията. Беше.. и умря. Това ми стига, най-важното благоприличие, да имам смисъл да творя без мнение и без посока. Бригадирски марш и ходом, върщам се. От тайната на всеки автор се излиза в лабиринт. И търсим изход, но намираме оковите си. И търсим ключ, а всъщност се заключваме. Къде ли е умрял родът ми, къде ли са конете им. Как искам да е жив смехът ми и да язди ветровете. Във война сме, рицари без брони и жените ни, които с престилки и налъми тичат подир кахърните ни спомени. Махни мечтите си и ме последвай, забрави себе си и се отдай на лудостта. Болнави са онези, които не познават младостта. Усмихвам се на мрака, смея се на самотата си. Гъделичка ме стомаха, а къде ли са децата ми? Отритнати от Бог, горките, с отритнати родители, откриват връх Безбог и пеят „Алелуя“. Добре, че се уплаших, та избягах и намерих себе си. Но се скрих под някакво си камъче, защото бе модерно да се търсиш, да не се откриваш. И сега чакам плодородие, дано не ме открие някой друг.