Всичко дотук е някак пресилено. Сякаш измислено дишаме и творим, и разбираме. Сякаш да си човек е лъжата на няколко автора, опитващи се да създадат перфектния роман. Но перфектни неща не съществуват, съществува само мига, в който си казваш „разбирам“, а не разбираш и дума. Вървиш надолу, все по-надолу и стигаш единствено себе си. Гъделичкаш подмишниците си, а тялото ти изпада в паника, сякаш е нападнато от стадо гарвани. Тенекиеният човек се притичва на помощ и сплашва птиците, на тяхно място се появяват летящи маймуни. Всъщност Дороти отдавна е в Канзас, а лъвът е получил сърцето си. Всичко дотук е поредния сюжет вкарващ те в клетката под формата на следващия стъклен мол, в който ще наблюдаваме твоята съдба и съдбата на родословното ти дърво.
Фокусираме се върху каквото и да е и намираме смисъл да продължим, докато животът ни отвори на photoshop и ни blur-не картинката, после blur more и пак загубваме себе си. Затваряме се в тъмните си стаи, пускаме си Мейнард и се възхищаваме на думите, звучащи от колонките. Затваряме очи и като деца се молим всичко да е изчезнало, когато ги отворим. После идва ред на отчаянието, страшното е още тук, страшното е под леглото или в гардероба, в скрина. „Съвземи се“, „бъди смел“ и скачаме в огъня сякаш цял живот сме били герои. Като малък исках да съм Батман, да поемам куршумите насочени срещу любимите ми момичета, но как не се намери някой да стреля по тях, дори да ги заплаши с нож. И героят нямаше кого да спасява. Самота.
А родителите ни обещаха по-щастлив край. Излъгаха ли ни или ни натриха в капещата надежда? Все едно, всичко дотук е миражът в който се къпем, илюзията която сме били или реалността, която ще бъдем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар