смърт има

Може би това е мястото ми, помислих си, след като ме сложиха в ковчега. Не бях отварял очи от месеци. Лежах на мекото легло и дотолкова бях успокоил и забавил дишането си, че никой не можеше да долови пулса на сърцето ми.
Първите дни близките ми се шашнаха и си помислиха, че съм се депресирал, но след месец вече бяха сигурни, че е нещо повече. Затова извикаха психолог, но след като той видя, че и дума няма да изкара от мен се отказа и си тръгна. Продължавах да лежа така и изпадах във все по-дълбока медитация. Гмурнах се в съзнанието си и останах там, докато не дойдоха врачките, които ми ляха куршуми, премятаха ме през глава, през рамо и през кръст. И това не продължи особено дълго. Чудих се на родителите си защо дават куп пари за глупости, за нещо, което ако свършат само бих бил по-нещастен. Защо им е да ме будят? Когато сънуваш светът е много по-лесен за живеене, лесен за описване и лесен за разкрасяване. Измисляш си кока-кола – пиеш кока-кола. След врачките дойдоха лекарите, казаха, че съм в кома и ме сложиха на системи. Толкова бях уморен. Исках да спя, а постоянно някакви хора щъкаха около мен. Исках да отворя очи, да ги погледна страшно и да им се разкрещя, но нямах сили. Поспах, а когато се събудих стаята беше празна, бях се научил да различавам със слух празната от пълна стая. Не мина много време, когато лекарите обявиха мозъчната ми смърт, препоръчаха на родителите ми да ме изключат от машинките, за да умра спокойно. Каква ти мозъчна смърт, та аз ги чувах как си говорят, чакайте малко, още не съм написал епитафията си, не съм се сбогувал с любимото ми цвете, не съм вкусил от живота, а вие ми го отнемате. Чувах как майка ми плачеше, как баща ми се скри от света, а малкото ми братче каза първата си дума – пиш. Дойдоха някакви хора, казаха, че са от траурната агенция и ме покриха с чаршаф. Лежах на леглото си, сякаш съм на масата в някаква морга. Едва тогава осъзнах, че през цялото време съм стоял някъде отстрани и съм се наблюдавал. Луната надничаше през прозореца и ме осветяваше, сякаш съм се завил през глава и съм забравил телевизора включен. Те наистина ме мислиха за мъртъв. Може би е редно да бъде така, все пак малко хора оживяват след сблъсък с автобус. Пресичах улицата, близо до училище и не го видях, мисля, че той също пропусна да ме види, но за сметка на това не пропусна да ме уцели. Залепих се за решетката му като комар, а шофьорът натисна толкова силно спирачката, че няколко от пътниците излетяха през предното стъкло. Аз тупнах заедно с тях на земята. Едва тогава усетих болката. Не знам как успях да се изправя и да се добера до вкъщи. Помня само адската умора, помня кръвта от носа си, помня и звездите, които не спираха да се въртят в светогледа ми, около 12 наобяд. Избърсах кръвта и си легнах, а сега с право ме мислят за мъртъв и ме гледат в ковчега. Може би ако мръдна това пръстче ще разберат, че съм жив. Как да го мръдна, когато съм на 2 метра от тялото си. Във въздуха се носи миризма на разлагащ се труп и тамян. Всички дъвчат жито, убиха ме, вместо да ме оставят да се наспя ме изритаха от собственото ми тяло. А ако ми бяха осигурили спокойствие, сега умората щеше да е отминала, вътрешните кръвоизливи щяха да са си отишли и може би вече щях да се усмихвам на някой. Подяволите, защо винаги, когато имаш нужда от спокойствие, никой не те оставя на мира? В крайна сметка светът на безвремието победи, а тук не можеш да се измъкнеш от спокойствие. То е отзад, отпред и отгоре, дори дишаш спокойствие, а на вкус е като пилешка супа с бульонче маги. Жалко, че не ме кремираха, сега ще чакам второто пришествие.