пагане

Алекс гледаше екрана на компютъра си и не можеше да схване - как така хлапета на 13-14 години се влюбват и усещат голямата любов. Как едно вчерашно лайно чувства, че момичето срещу него е специално и целувката с нея е мисията на живота му. Естествено, че холивудските бози не са най-точният пример за живота, но филмът беше инспириран от книга, при това книга на европейски автор. Това, някак си, накара Алекс да повярва, че подобна ситуация съществува. Филмът беше свършил и момчето легна на леглото си. Наскоро беше навършил 21, но лежеше на леглото в стаята си и се опитваше да си спомни какво е правил на 14. В главата му изникваха картини с бивши съученици, учители и някакъв екстериор. Спомни си, че и той, подобно на персонажа от филма, харесваше някакво момиче, но то не беше важно за него. Просто му харесваше да я наблюдава, да й се подиграва, за да привлече вниманието й и да прави повечко финтове, докато играят футбол с момчетата, а тя ги гледа. Но Алекс не е искал никога да я целува, абсурд пък нещо повече. Самата мисъл го ужасяваше. Просто искаше тя да мисли за него, тя да го харесва, да сменят ролите.

Завъртя се в леглото и се взря в тъмнината. Невероятно беше колко много неща може да види човек в тъмното.

Алекс си спомни, че всяка следваща любов му се струваше все по-истинска, каза си, че децата от филма ще пораснат, като него и ще се чувстват по същия начин. Че следващите им връзки ще са по-истински от заснетата. Но защо по дяволите разсъждаваше върху измислени образи? Замисли се над това и престана. По-скоро му стана тъжно, че лежи сам в леглото си.

Момичетата с които е бил? Спомни си лицата им, не можеше да се сети от първия път за имената на всички, но щом се замисли – успя. Не бяха много, просто той имаше онзи проблем с имената. Спомни си как излизаше с Даниела и не й обръщаше внимание, а щом тя го заряза той осъзна грешката си и я поиска обратно, но беше твърде късно. Страда около година за нея, но после се появи Мария и Алекс реши, че чувствата му към предната са били детска глупост. С Мария изкара около година, след което отново беше отхвърлен. Болка, сълзи, сополи, неприлични за едно момче, но има и емоционални индивиди. След година отново намери спасение в следващата. Валя беше обсебена от него, но за сметка на това той се интересуваше от нея точно 2 седмици, след което намери за интересна Милена. След месец отново се върна на Валя, а Милена нямаше значение. Накрая всички се завртяха в нещо като вортекс и изчезнаха. Самотата присъстваше неизменно до Алекс, независимо дали беше влюбен, дали спеше до някоя или отново го зарязваха. Алекс нямаше сянка, тази роля за него вършеше самотата, понякога го дебнеше отзад, друг път заставаше точно срещу него, а в някои вечери изникваше от всички страни, сякаш залива света му. Постепенно той заобича тази сянка и започна да я търси в момичетата, с които излизаше. За жалост много малко хора намират самотата за нещо приятно, затова често я изхвърлят от себе си. Тези факти превърнаха търсенето на партньор за Алекс в нещо грозно и непоносимо. Той предпочиташе да лежи в леглото си вечер, отдаден на самотата си, вместо да забива еднодневки в някой бар. Работата, която можеха да му свършат, той я свършваше с ръцете си, а увереността, която можеха да му вдъхнат, той си я имаше по рождение. Липсваше му единствено онова чувство, което описват с израза „пеперуди в стомаха“. И ето, че един ден се появи тя - най-голямото природно бедствие, а именно – любовта. И когато той се запозна с нея, всичко беше, като в тъпите филми. Видя я за 1 път на забавен каданс, влюби се в нея, докато вятърът развяваше косите й, а щом отпиваше от бутилката с вода, изглеждаше сякаш всичко е част от някакъв рекламен клип. В нея отвсякъде струеше отговорът на неговото уравнение, тя беше решението на задачата му. И той се възползва, взе я и там му беше най-голямата грешка, защото това момиче беше самотата в човешки облик. Алекс лягаше с мисълта за нея, сънуваше я, после ставаше със същите мисли. По цял ден я припознаваше по улиците. Рисуваше картини с храната си, вместо да я яде. И още куп глупави неща, които човек ако види на филм или прочете в книга ще си каже „дааааеее, повярвах ти“. Ама повярвайте ми, така беше! И през цялото това време той се чувстваше сам.

Всъщност Алекс лежеше на леглото си, а нея отдавна я нямаше. Беше предпочела компанията на някой друг или компанията на много други, вече нямаше значение. Самотата му го погълна, сети се за това момиче, защото телефонът му изпищя, за да му напомни, че тя има рожден ден днес. Спомни си как всъщност, тя не искаше да му каже рождената си дата и как бяха заедно от 3-4 месеца, а той не знаеше кога е родена. Тя се опасяваше, че Алекс ще забрави да й честити, затова за по-сигурно му беше спестила онази информация. После той успя да измъкне информацията превърнала се в свещено знание и не забрави да й честити. И после всичко свърши, до проклетото изпищяване на телефона. Разделиха се по общо съгласие, защото си пречеха, защото не можеха да бъдат заедно, въпреки, че бяха създадени един за друг. Любовта им ги съсипа. Минаха месеци и тя му каза, че откакто не са заедно е адски щастлива, той се побърка, но отвърна с усмивка. Алекс се прибра вкъщи и я изтри от живота си, от телефона си, от интернетските програми. Все пак тя му беше казала, че така е щастлива.

Сега Алекс лежи на леглото. Не може да й честити рождения ден, защото не е сигурен, че иска и защото е изтрил всякакви нейни контакти. Алекс взе дистанционното на HI-FI системата и увеличи звука. Дейвид Бауи е велик, а в комбинация с Мейнард усещането е все едно ядеш палачинки с банан и шоколад. И самотата е хубава тогава. А любовта, отново му се струва, като нещо, което никога не е изпитвал, като нещо, което тепърва му предстои, като това от филма, който преди малко беше свършил.