понеделник, 31 януари 2011 г.

плюнка




Вдишвам.
Летя докато падам, а като падна всъщност цопвам.
Аз съм чужда плюнка в чашата ти, набъбнала от пълните със кислород балончета. Аз съм черното под ноктите и мириша, щом не ме измиеш. Аварирал. Аз съм гнусен, но съм нужен и естествен. Аз съм песен, която пеят под балкона ти в 3 през нощта, но не за теб, а за съседката. Плесен. Аз съм дългите фарове в насрещното. Аз съм шишарка в обувката, треска под кожата, прашинка в окото. Аз съм млякото на бучки. Аз съм цял и съм съвършено спокоен. Аз съм студ. Аз съм задух и съм пролет за алергичните. Аз съм колата, която те опръсква с кал. Аз съм щурче. Аз съм хъркащия ти баща. Аз съм майка ти и не ти давам пари за партито довечера. Камък в който се спъваш. Аз съм любовника ти, и ти свършвам върху лицето. Ампотиран. Аз съм двете чертички на теста за бременност. Аз съм счупеният ти крак. Аз съм идиотът измислил найлоновите торбички. Аз съм терорист и взривявам сърцето ти. Аз съм просяк и ти досаждам за дребни. Аз съм гинеколог с палави ръце. Аз съм безсъние. Избухнал. Аз съм едноок и нещастен. Аз съм срамна болест. Аз съм муха между зъбите. Аз съм неуправляем. Аз съм объркано момиче. Аз съм „прекалено хубаво, за да е истина“. Аз съм прекъснатият хубав сън. Аз съм грозното и плахото. Аз съм паякът, който изяждаш докато спиш. Аз съм гъсеницата, цопваща в кафето ти през лятото. Аз съм лепилото с което си залепваш пръстите един за друг. Аз съм гъбички на кожата ти. Аз съм ако. Спукан. Аз съм морков втора употреба. Аз съм потната дебелана в рейса, когато няма място. Аз съм липсата на мастило в принтера. Аз съм излишен. Нелечим. Аз съм двоумяща се мисъл. Аз съм черното и бялото и синьото. Аз съм кафяв, но различен. Ти си... наблюдател.
Издишвам.
„ А сега си представете нещо хубаво.“

събота, 29 януари 2011 г.

Това е любовта



Повечето хора се чудят какво е любовта, дали съществува и кога ще я срещнат. Любовта може да се опише само по един начин. Представете си човек, който ви дави във вода. И след безкрайни агонии вие най-сетне умирате и се пренасяте в Рая, имате всичко, каквото пожелаете, чувствате се перфектно и всичко наоколо е красота. Мръсникът ви прави дишане "уста в уста" и ви връща обратно към живота, за да ви удави отново и отново. Това е любовта.

петък, 28 януари 2011 г.

Бившата муза



Аз съм пеперудено човече, забито със карфица върху морска пяна, завито в станиол.

Камбани. Звън. Коледа. Пада сняг, усмивките на децата се разхождат по съзнанието ми. Улиците са цветни и светли, а аз съм оставил гордостта си вкъщи. Хората сме едно голямо семейство, всички светят от щастие. Избирам най-самотното дръвче на пазара и го взимам със себе си. С приятелката ми ще го украсим и ще се насладим на компанията си в приказната вечер. Казва се Стоя. Тя е прекрасна, напомня ми на камбанен звън, на липа, на следобеден, летен дъжд, на таралеж и на висулка от лед. Казва, че ме обича много, но според мен ме обича повече. Когато се усмихне, в тялото ми се случват толкова много химични реакции, че за да усетя всяка една от тях бих помолил бог да намали скоростта на времето. Мисля, че ще се зарадва на дървото, кучката нещастна...
Всъщност Стоя ме чака вкъщи завързана на леглото с кръвоизлив . Преди няколко дни разбрах за изневерите й. Ще се прибера вкъщи и ще отпразнувам Коледа с нея, после? После ще я накълцам както заслужава всяка курва. Пачаврата го е правила зад гърба ми няколко месеца. Можеше просто да ме зареже, за какво й бях аз? Защо трябваше да разбирам всичко тази сутрин? А каза, че ще бъде до мен винаги и никога няма да предпочете друг. Обаждаше ми се през нощта уплашена от поредния кошмар, за да търси утеха. Толкова пъти съм успокоявал тъпия й задник. Бил съм поредния тъпкач, по който е хвърляла камъни със следващия. Хаха, определено ще се зарадва на коледния ми дух. Ще си изкара чудесно на празника, защото ще й е последен. Може би трябва да поканя и някой от любовниците й, да накълцам и него и да я накарам да го изяде. Нямаме свинско, но съм сигурен, че ще зарадва на изпечения му член. Не ставай циничен, Иване. А, да – казвам се Иван и съм студент по архитектура. Обичам да рисувам и да броя ябълките в плод-зеленчука. Предпочитам зелените пред червените, по-лесно се броят. Червените някак се сливат. Но да се върнем на темата. Стоя е измет. Чудя се как точно да я убия, какво да правя с трупа й. Дали ако я слагам парче по парче в печката, ще се превърне в пепел?
Всъщност не съм чак такова чудовище, може да ви звучи така, но не е вярно. Всичко стана толкова бързо, че сега просто трябва да пооправя нещата. Събудих се сутринта и намерих бележка от любовника й. Тя не си призна, но след половин час крясъци успях да я ядосам. Каза си всичко, с кой, колко пъти, кога и дали й е харесало. Казах й да си вземе чантите и да се разкара. Не исках да я виждам повече. Казах й да си разкара тъпата физиономия от лицето ми, а тя не спря да се моли. Бебчо това, бебчо онова. Прегърна ме и аз усетих погнусата. Блъснах я, тя падна, а главата й отскочи от ръба на масата. Не си спомням някога да съм бил толкова изплашен. След няколко минути се съвзе и ме заплаши, че ще подаде жалба в полицията. След всичко, което ми беше причинила щеше да иска и ограничителна заповед. За каква се мисли, тая шибана курва? Кръвта се стичаше по лицето й, докато търсеше телефона си. Харесах цвета й, а в главата ми прозвучаха фойерверки. Хванах я за гърлото и я блъснах на леглото. Запуших й устата и я приспах с няколко юмрука. После завързах ръцете и краката й за основите на леглото. Посмях се. Толкова облекчен не бях се чувствал от години, всъщност май никога. Винаги съм позволявал на жените в живота ми да се гаврят с мен. Явно има нещо с лицето ми, или... не знам. Но всяка се появява, сдъвква каквото е останало от предната и го изплюва за следващата. Не знам вече коя поред употреба съм и не знам кой би ме искал, но си мислих, че съм приключил с търсенето, че най-сетне съм открил Жената. Уви, кучката ме измами брутално. Май това им е работата на долните, малки, нежни, крехки същества. Дано някой ден се намери човек, който да излекува гена им. Мамка й, трябваше просто да остави резервните ключове до вратата и да си разкара дебелия задник, защо трябваше да се стига до тук? Просто продължавай да вървиш, Иване. Почти стигна. Още няколко метра и ще си пред нея, ще й кажеш точно това, което чувстваш. Ще се освободиш от всичката негативна енергия. Ще я заплюеш в лицето и ще я убиеш или ще я изнасилиш, ще я унизиш брутално и след това ще я убиеш, или просто ще развържеш ръцете й, и ще я пуснеш да си ходи. Нека те съди, тя е лошата. Измет.
Ето я. Миличката е в безсъзнание и няма идея какво ще й се случи.
-Какво правиш глупако? Не я развързвай, нали щяхме да я убиваме? Не, къде я носиш? В болница? Пич, ти си си загубил мисленето бе, бъди по-пекан, моля те. Хайде да я убием. Ще я заровим в градината, никой няма да разбере. Или не, в градината ще е много лесна за откриване. Наблизо има горичка, много добре знаеш, играеше си като малък там.
Няма ли сега да се появи ангелче на другото ми рамо и да ми каже, че трябва да я заведа в болница и да се предам в полицията.
-Луд ли си бе пич, аз съм ангелчето. Дяволи не съществуват. Убий кучката ти казвам, отърви се от нея, докато още можеш. Отмъсти си за всичките неприятности, които някога си имал заради жена, за всичката болка и умопомрачение. Ще ти помогна да я нарежеш и можеш да я съхраняваш в хладилника, имаш голям фризер също. Никой няма да разбере. Дори майка ти няма да усети нищо, макар че идва всеки ден на инспекция. Абе тя майка ли ти е, или инспекторка на ХЕИ-то? Както и да е. Моля те, само няколко разреза. Тук, тук и тук. Ще стане толкова бързо и толкова прекрасно, че дори няма да усетиш, а аз ще съм сит.
Сит? С кръв ли се храниш говедо? И ти искаш да ме използваш, като всички останали. Няма значение мъж или жена, ангел или дявол, всеки някого иска да използва, да прецака. Няма да си отмъщавам на никой, защото аз съм по-добър от вас, по-добър от целия добитък на Земята. Гнусни твари, а сега се разкарай от главата ми, защото трябва да закарам тая пачавра в болница.
-Не, не, не. Спомни си как го направиха в „Боен клуб“. Трябва да си отнесеш половината мозък, за да изчезна.
Луд ли си бе. Ще пробвам със прехапване на устната, става, когато сънувам кошмар... Готово, отървах се и от теб. Хайде, курво, качвай се в колата.

понеделник, 24 януари 2011 г.

fuck me, please




Денят беше пълен със смърт. Първо атентатът в Москва, после един комшия. Не ми се пише за смърт, тъжно е. Седим и се чудим за глупавите неща от живота, а единственото сигурно нещо остава ония пич с косата. Живейте, не си губете времето в мисли.
От друга страна не липсваха и дизайнерски бебенца. Първо гледах филм за няколко ферми за хора, отглеждани, за да бъдат донори, после гледах филм за момиче направено, за да е донор на сестра си. От една страна виждаме масови убийства в името на някаква идея, или общество. От другата страна виждаме отново убийства, за живота на другите. Толкова много ни е страх от тази смърт, толкова много искаме да живеем, че драпаме, като животни. Кога станахме толкова непросветени, толкова атеисти, толкова мъчни. Какво се случи със щастливата смърт, празненствата, че някой, който обичаш се е измъкнал, отишъл е в Рая. Оставихме ги на езичниците, на политеистичното ни забравено минало. Губим.
Вече сме загубили вяра в Бога. Загубили сме себе си. Не искам да пиша за смърт. Протестирам срещу терористите. Дано бъдат щастливи. Пиано.
Снощи си изцедих два лимона и изпих сока, физиономията ми, успях да променя едва след няколко часа. Брат ми ме попита защо, а аз повдигнах рамене. Не знам отговорите на простички въпроси, какво остава за по-сложните.
Всички обичат бели пухкави зайчета. Някои обичат да ги гушкат и да мачкат, а други да ги гледат как биват изяждани от питон или друго голямо животно. Едни продават кученцата си на непознати и се обаждат да питат как са, всяка седмица, а други ги хвърлят в реката или ги застрелват в гората.
Не мога да се измъкна от смъртта. Хаха. Не мога да си избера и тема. Може да пробвам, като Камен Донев да говоря пълни безсмислици, но хората единствено ще се смеят, без дори да се замислят. Да, ще бъда готин в очите им, но какво от това?
Единствено мога да се облегна назад и да слушам музиката. Защо ми е да пиша, буквите ми не хранят, не и мен. Думите понякога стоплят, но единствено когато са открити. Аз не знам какво си мислят хората, когато четат редовете ми. Благодаря на тези, които се сещат да ме уведомят. Те значат.
Бели зайчета. Милион долара. Люспи на дракон. Висулки и сняг. Сталактити и сталагмити. Вуду магии. Чудя се кога ще бъда със зъби. Кога ще ги показвам на хората.
Имаше някога момиче от светлина и момче от прежда. Светлината помагаше на старата бабичка, да оплете момчето, после се влюби в него. Бабичката се усмихна и подари момчето на внучето си. На преждата й трябваха само няколко секунди, за да прелети до камината и да пламне. На детето не му се понрави подаръка - искаше количка с дистанционно управление. Светлината се разплака, тогава хората за пръв път видяха светкавиците. После се всели в пламъците на огъня, за да живее с него завинаги. Оттогава огънят освен да топли, също и свети. Всичко заради една прежда. Но истинската любов съществува и това, че още не съм я открил само ме кара да се вълнувам още повече, не ме обезкуражава. Не ме изпълва със съмнения. Мога да стоя с часове в тъмното и да гледам празнината. Мога и да заспя.
Не искам да се будя, не искам да ставам от това легло. Да предположим, че греша. Рядко греша. Искам да развълнувам света. Искам, но това е част от зодията ми. Направи нещо различно. Развълнувай себе си. Толкова много искам сте щастливи хора. Толкова позитивизъм рядко се усеща от мен. Сякаш съм готов да се откажа да живея, заради някой определен човек. Ще сваля маската пред всеки, който поиска. Ще му дам всичко, което имам само, за да видя дали мога. Ръцете ми парят, вероятно от снощния огън. Забравих да го изгася. Ендорфинът още ме връхлита, като песен. Миналите ми животи залязват днес. Утре е парти, топло и без яке. Чадър е дума, а дъждът нека удря по лицето ми. Тя беше любовта ми, сега ми трябва просто случаен секс.

#113




Ще се оттегля в безличие и ще сложа маската на пауър рейнджър. Ще скърцам със зъби и ще гледам иглата с израз на паника. Но всичко е игра, поза пред реалността, защото всъщност наум се смея. Лицето ми страда, докато мозъкът ми се забавлява. Фреймът забива и замръзва, а микроемоцията на лицето ми ме издава. Добре, че никой досега не ме е хващал в лъжа. А аз лъжа постоянно, и си играя ролята перфектно. Защото не изпитвам емоции, всичко е издържано по драматургичните правила на живота. Понякога ми липсват отделни части от цялото, но бързо ги намирам и идва край. Перфекционизъм. После гледам болката с надежда, надежда за ново начало. Защото единствената истинска болка е смъртта, всичко друго илюзия, наслада за ума. Храна, която поглъщам с лекота. Ще наблюдавам звездите и ще си мисля за успеха, но всъщност, аз не търся върха на стълбичката. Търся спасение от мъките, но по трудния път. Ако съм принуден да участвам в надпреварата, то значи ще бъда първи или поне ще дам всичко от себе си, няма да се откажа или да гледам надолу. Надолу е срам и тиня, с която, с удоволствие, бих се изцапал. А изцапам ли се, ще се измия и ще продължа. Ако умра преди да стана безсмъртен значи съм допуснал голяма грешка и е трябвало да избера друг път. Един ден ще разбера, един ден, когато видя ангела си, когато ме прегърне и аз усетя тази прегръдка и ръката върху бузите ми. Дотогава ще се търкалям по различни поляни, ще сънувам различни случки и хора, ще се подготвям за живота, защото в момента всичко е тренировка. Някои твърдят, че съм саможив, но как така саможивляк все още живее с родителите си? Започнат ли твърденията и мненията, хората са в грешка. Има нещо около мен, на всяка крачка някой се влюбва в мен, на всеки ъгъл ме предава и изоставя. Отделям здравите зърна от изгнилите и продължавам, но докога? Надявам се да не ми писне. Ще запаля огън и ще си стопля ръцете. Ще вляза в банята и ще се освежа, ще запаля лампата – тъмно е. Влизам в себе си, всичко е толкова повърхностно и истинско, че ме побиват тръпки, усещам как кожата ми се повдига, обонянието ми се изостря и усещам различните нюанси, преминават във вкусове. Аз съм хищник и обядвам. Обядвам със себе си, аз съм основното си ястие и само аз мога да се ям. Ако някой ще ме наранява, то нека по-добре да ме убие, защото раната ми ще оздравее и светът ще се стовари отгоре му. Не съм магьосник, нито мафиот, но определено съм злодей. Плановете се точат с години и един ден всичко се случва – сещаш се за мен и умираш. Защото обикновено аз съм последната мисъл на човек, когато умира. Аз съм въпрос и въпросът е изправен. Короната му стои изящно, няма акцент и говори брилянтно. Водещите на новините могат само да ми завиждат. Хората са едно стадо, което се опитва да ме преглътне. Да ме прикове към кръстовете си, към душите си. Искат да ме имат, но не отварят достатъчно сърцата си. Предпочитат да си вземат простички подобия, за да не се обременяват. Нещо незначително колкото тях самите, за да не се чувстват малки, за да се чувстват равни. Но с мен всеки се чувства малък, защото аз мечтая нашироко и голямо. Аз превземам света и му се смея, защото изобщо нищо не разбирам, докато учените попадат в границите на знанията си, аз изпразвам съзнанието си и при нужда от нещо отварям гугъл. Толкова е прекрасно да си мен, че трудно можеш да повярваш. После ще дойде поредната измама и ще ми отнеме всичко, но и това е част от играта. Забавлението няма край. Искам още и си поръчвам двойно. Барманът налива и ми пожелава късмет, защото ще имам нужда. Кожа. Кръв. Небе.
Точно така умря и Бог. Само, че умря в краката ми, докато се опитвах да го прескоча. Трудно се прескача небето. Затова ще го заобиколя.
Влез ако искаш :)

събота, 22 януари 2011 г.

Penguins


annotation
During the generative period the penguins from the Adely island court with pebbles. The females are willing to sell their bodies to the male who gives the most. Momchil, an 18-year-old kid, gets into a similar situation, only this time with humans. He is trying to get the girl of his heart through “pebbles” but it turns out that his rival is richer.

synopsis
A male penguin is walking around a couple of females, trying to draw their attention, showing off, dancing.

MOMCHIL (18) is in the school yard and is heading to a couple of girls. He is trying to speak with NEDA (18) but she is making a sign to go away. NEDA is leaving and he is following her while explaining something to her. She is walking ahead without turning back. On the school parking lot a black jeep Mercedes is pulling up, IVAN is getting off it, hugging NEDA, kissing her. She is returning the kiss. MOMCHIL is standing aside and watches them, after that he passes by. NEDA and IVAN are getting into the car.

A penguin is walking around a small heap of pebbles and observes them, then he passes them by and stops in front of another heap, pushing one of the pebbles, which withdraws from the others. The penguin is bending over it.

MOMCHIL is walking on the sidewalk and he is holding a paving-block in his hand, a black bandana is tied around his neck, he is wearing a black sweatshirt and loose jeans. There are many fancy shops, big shop windows and illuminating signs around. MOMCHIL is putting his hood on the head and the bandana, so that it hides his mouth and nose. He is walking a little bit further and speeds up, he is throws the stone at one of the shops’ windows. The window is broken and MOMCHIL grabs a piece of jewelry and runs away.

The male penguin is having a pebble in his bill and he toddles while walking, he is coming near one of the females. He is dropping the pebble in front of her and starts to show off. The female is turning her back on him and goes sitting in her nest, which is made of lots of pebbles like this one.

MOMCHIL is going upstairs in a block of flats, ringing the bell next to a big wooden door and leans on the wall. NEDA is opening the door. MOMCHIL is smiling at her, stretching his clenched fist, slacking it gradually and a beautiful golden necklace is showing out of it. NEDA is making a bored face, rolling up her sleeve and a diamond bracelet appears on her hand. After that she is making a step backwards and shuts the door. MOMCHIL is going down the stairs, going out of the building and sees a black Mercedes jeep on the parking lot. He is taking his keys out and deflating one of the tires.

The penguin is walking around the female’s nest.

MOMCHIL is talking on the phone. Couple of hours later he is meeting a boy. They are hiding in an apartment’s house entrance and MOMCHIL is gives the necklace to the boy, who is gives MOMCHIL a gun. MOMCHIL puts it in his pants and the two of them are leaving the building. They greet and separate.

The male penguin is still walking around the nest, another male penguin, who is bringing food for the female, appears. The two of them attack each other. They start wallowing on the ice, biting and pushing each other, until one of them withdraws. The winner is standing next to the female, showing off and the other one is sliding on the ice. He is getting to the water and dives in it. After a while he is coming out of another hole and is sitting on the ice. He is going to sleep.

MOMCHIL is standing in front of the NEDA’s flat and waits. The black jeep is driving towards him, MOMCHIL is taking his gun and loads it. He is going out of his covert, aiming at the car. He is walking straight to the jeep, which is already parked. In that moment an old lady appears from the flat’s entrance and starts shouting. MOMCHIL is startled and shoots. One of the windows of the jeep is broken. MOMCHIL is running away, IVAN is walking out of his car and is taking out his gun. He is aiming, MOMCHIL is not far away, IVAN is shooting and he is hitting a car, which MOMCHIL had just passed by. MOMCHIL throws the gun in a garbage bin and he is running until he gets home. He is locking himself in his room, dropping the curtains, undressing himself and lying on the bed. He is covering himself. 
 


случка


Лежах на студения асвалт, опитвах се да заспя, но нещо ме накара да си отворя очите. Тогава го видях – малкото дървено човече. Легнало в същата поза, като моята, втренчено в очите ми. Протегнах ръка, исках да го ядосам, но как се ядосва кукла? И тогава дървото се превърна в плът, а човечето се изправи. Погледна ме с топлите си очи и ми каза, че всъщност е случка. Хванах го в ръцете си и то посегна към мен. Влезе в сърцето ми. Оттогава се чудя каква е тази случка. Какъв беше този сън, какво означаваше? Дървени човечета, какво подяволите? Животът е скапан и нечестен. През цялото време се опитваш да си точен, да не злоупотребяваш, да не лъжеш и т.н. И накрая се появява дървеното човече и ти казва „аз съм случка“, сякаш ти казва най-голямата тайна на земята и изчезва, къде – в сърцето ти. Ебаси филмите.
Искам да кажа просто, че ...
Майната му. Толкова съм празен, че не мога да напиша и два реда. Мило дневниче. Хаха.
Днес гледах един филм и си мислих, колко е яко да пренасяш мебели. Ровиш се в чуждите вещи, събираш истории, снимки, сглобяваш парченцата и на края на работния ден си пълен с енергия. Да, тази енергия не ти принадлежи, но понякога няма нищо лошо да поизсмучеш вампирската от забравените неща, нещата които никой не се сеща да погледне. После спрях филма, защото не ми се гледаше. Излязох навън и за 1 път от доста време не усетих въздуха, нито вятъра, нищо. Сякаш някаква стена ме е обвила. Аз съм мъртъв. От седмица седя затворен вкъщи и не се обаждам на нищо и на никой, отбягвам поканите на хората. Оправдавам се с това, че баща ми си е счупил крака и трябва да помагам вкъщи. Истината е, че ме е страх да живея. Страх ме е, че ще разочаровам още някой, че няма да се усмихна когато трябва, че няма да кажа нужните думи, че ще скофтя деня на някой само защото съм прекалено директен. Не бих казал, че не мога да се контролирам, но всяко обмислено действие или постъпка и крачка встрани – спираш да бъдеш себе си, да си естествен. Не знам, кое е по- важно, да си естествен или разумен, но при всички случаи аз съм големият губещ – мухльото.
Много е лошо, когато стоиш срещу безумно хубаво момиче и то ти казва, че те обича, а ти си сляп и празен. Преследваш вятъра и му се кълнеш в любов, а като се обърнеш, осъзнал грешката си, същото момиче го няма. Отишло е на другия край на света и сега стоиш седнал на земята и целиш мухите с малки камъчета. Усещаш я с цялото си сърце, усмихваш се и очите ти се пълнят със сълзи. Молиш се, един ден пак да я срещнеш. Дали ще я срещнеш? Какво ще бъде? ...
Тя ми каза, че първите й думи към мен са били „истински ли си“, аз не си спомнях, защото по онова време се отнасях с леко пренебрежение към непознатите, както и все още. Иска ми се да се реванширам. Толкова много ти дължа, Християна. Дано поне те накарам да се усмихнеш, защото знам, че ще го оцениш. Малко хора оценяват усмивките, а ти си една от тях. Всъщност това започна, като една от поредните блогърски шитни, но май ще е само за теб и ако някой друг случайно чете, съжалявам че си е загубил времето :))
Май само ти се задържа толкова дълго до мен, всички други си тръгнаха по един или друг начин. Screw them. Ще те чакам пред Big Ben, знам, че няма да чакам напразно.

четвъртък, 20 януари 2011 г.

метални цветя


Излишно е да казвам, че металните цветя са сухи и отдавна вече са овяхнали. Излишно е да подчертавам непознатото. Излишна е и вярата, а прокълнатото е просто сянка в гардероба.
Рисувам си лице с дума щастие, но за каква идея ти е образ в тъмното. Напипвайки ти пипаш маските на някой, който не познаваш. И висиш на края на безумието, на пръсти, на ръба на себе си. Говориш сякаш е измислица, че някога сърцето ти, в любов е дремело. Потъваш, но потъваш в нищото и никога не ще се върнеш, оттам където е безвремие и нямало е никаква надежда. Какво ти става, накъде повярвахме и защо се губим все по дяволите? Къде ли скрихме всякаква надежда и как се случи да обезвредим мечтите си? Случи се след катаклизма, след сбъдването на една утопия. Появихме се след комунизма, но ще си отидем някъде в окопите.
Но вярвай, нека, вярвай в дните си и всички розови копнежи. Карай, да върви каретата и лилавите коне да гледат себе си. Колелото се върти, но огледалото остава на стената си. Казва ни, каквото искаме да чуем, плюе в лицата ни.
Умирам за докосване от нещо истинско, усмирам и наистина - на живо. Не искам да съм зрелище, отивай си, стой далеч от вековете ми.

понеделник, 17 януари 2011 г.

какво разбират кучетата от любов




Обичах те с двете си ръце, а ти ги отряза и ги даде на кучетата. Те ги погледнаха и си отидоха. Какво ли разбират кучетата от любов...
Погледна ме и ми каза, че всичко е временно. Че стъблото и клоните ми не са достатъчно, развити, за да живееш в короната ми. Тръгна си, но ми обеща да се върнеш. Аз се устремих към слънцето, знаех, че с неговата помощ ще се развия достатъчно за теб. Смучех от почвата с всички сили и танцувах към небето. А ти се люлееше в чуждите корони и наистина се върна. Обеща никога повече да не напускаш корените ми. Обеща да останеш. Завърза си люлка на един от клоните ми. Направи си венец от цветовете ми. Не знаех, дали стеблото ми е дорасло за теб, но по всичко изглеждаше, че си щастлива. Един ден откри хралупа в мен и се разочарова, защото всичко вътре било тъмно. Загуби се в мрака и дълго търсеше изход. Когато го намери първото нещо, което осъзна беше, че слънцето е много по-красиво от тъмнината и реши да я заличиш от мен. Запълни хралупата с глина, после си измисли образ и започна да моделираш спрямо него. Задушавах се и от тялото ми започна да излиза някакъв газ, който задушаваше теб. Защитна реакция, може би, но те накарах да се отдръпнеш. През това време повръщах глина и изчиствах вътрешностите си. След известно време се върна и каза, че ме обичаш. Че не искаш никога да се разделяме, а аз повърнах върху теб. Не можех да го контролирам, спазмите ме удряха надълбоко и глината просто си излизаше. Обърса лицето си и ме изгледа ядосано. Не каза нищо, а аз избоботих, че също те обичам. Протегнах се да те прегърна. Ти си тръгна. Обади ми се вечерта и ми каза, че ти е писнало да се грижиш за мен, затова започна да се грижиш за друг. Отново отиде в чуждата корона. А люлката на клона ми хвана паяжина. От време на време се появяваше някое птиче, за да я разлюлее, но бързо отлиташе другаде. След известно време ти отново се обади. Каза, че искаш да се върнеш, после каза, че не искаш. Ядосах се. Погледнах огледалото отсреща. Отново бях стар, а листата ми по земята. Казах ти да порастнеш и затворих съзнанието си за теб. Старите дървета са обречени да стърчат сами. Старите духове също.
Сега в мен няма глина, няма нищо моделирано и измислено, неистинско. Огледах се в тъмнината си и видях теб. Наистина слънцето е по-красиво. Чрез система от огледала вътре в мен светна. Сега и от вътрешностите ми струи светлина. Жалко, че вече няма за кого..

неделя, 16 януари 2011 г.

реалност



Реалността е бездумна. Тихичко се доближава изотзад и те убива. Реалността е такава. Събуждаш се сутринта, а машината за кафе се поврежда, включваш котлона на печката, но спира тока. Примиряваш се и тръгваш за работа, казваш си „да, не съм се събудил, но ще пия кафе на работа“. Стигаш работното място навреме, въпреки задръстванията, и си мислиш, че денят, може би, не е толкова лош. Точно тогава – БАМ - секретарката се е подиграла с кафето, за пореден път. Изливаш чашата в най-близката саксия и влизаш в офиса си. След малко идва шефът и иска да си готов с цяла папка документи до обяд. Започваш да разлистваш, а единственото за което можеш да мислиш е почивката, хамака и може би коктейл, но не, в реалността дори няма кафе. Някак успяваш да се справиш с всички документи до обяд, слизаш да хапнеш, и може би най-сетне да изпиеш чаша кафе. Изтичваш до Старбъкс, поръчваш желаното, топло нещо и след секунди то се плацика в устата ти. Ммм. Усещаш вкуса му, всяко смляно зърно се търкаля по езика ти и се отбива от небцето. Какво е това? Червата ти. Почти не ти е останало време за обяд, но можеш да смелиш един сандвич от бързата закуска. Затичваш се, но малоумникът от Старбъкс не е затворил добре чашата с кафе и се поливаш. Май ще се откажеш от сандвича. Връщаш се в офиса изнервен заради глада и ядосан на кафето. Когато си гладен не си ти! Реалността е такава. Но това са само несгоди с кафето. А представи си да танцуваш с дъщеря си на 4-я й рожден ден и да се строполиш на земята. Инсулт. Съвземаш се и уверяваш всички, че си окей, просто ти се е завило свят. Дъщеря ти плаче, а ти я прегръщаш и й казваш, че няма страшно. След малко при теб идва твой приятел лекар, който те кара да си вдигнеш ръцете. Струва ти се абсурдно, но го правиш и не успяваш. Той те кара да се изплезиш, с което също се проваляш. Лекарят те издърпва на един стол и набира 112. След малко те взимат с линейка, а ти изпадаш в безсъзнание. Събуждаш се труп, не можеш да мръднеш, защото си парализиран. Мозъкът ти отказва, трудно говориш, сякаш вместо език имаш торбичка пълна с вода в устата. Благодарен си на приятеля си, защото ако не се е обадил на линейката сега щеше да си метри под земята или пък кой знае, да разпръсват праха ти в морето. Лекарят казва, че има 60% шанс да се възстановиш, но всичко зависи от напоритостта ти. Реалността е такава.
Оказваш се сам в недостатъчно топла стая. Събота вечер е, повечето хора се забавляват, а ти си натискаш задника само и само да не изхарчиш някой лев в повече, защото след месец трябва да си платиш семестъра. Киснеш цяла вечер във фейсбук, защото е по-евтино от всяко заведение, а пък и вътре има хора, дори и виртуални. Влюбвал си се, няколко пъти, но никога истински. Има момичета, за които можеш да мислиш, но предпочиташ да не мислиш. Има момичета с които можеш да си, но предпочиташ да си сам. Дори яденето вече не ти доставя удоволствие, защото отражението в огледалото не те задоволява. Имаш лека мускулна треска, защото за пръв път от месеци си правил лицеви опори, с цел подобряване на отражението. Слушаш вече забравена музика, за да си припомниш усещанията от гимназията, за да си припомниш, връщайки се назад във времето. Търсиш се по шкафчетата, гардеробите, но не намираш нищо, освен шушоните от баба и някакви забравени, стари документи на бившия наемател на стаята. Мислиш за хората, които си можел да бъдеш, за усмивките им, за проблемите им и се опитваш да си начертаеш пътя, така че, един ден да бъдеш тях. Но осъзнаваш, че си мъртъв. Че страдайки за умрелите си убил и себе си. Защо да живееш ако си саможив? Ако целта на живота е да създадеш потомство, да създаваш контакти, да твориш, докато умреш. Как се живее, ако според всякакви закони и устои си мъртъв? Реалността е такава. Не спираш да си задаваш въпроси, но тя е бездумна. Това са само няколко безобидни ситуации, които се случват всеки ден на някого там навън, а представи си какви още страшни възможности има, дори не можеш да се сетиш за всичко. Не можеш да си го представиш, да го видиш, да го почувстваш, да го помиришеш или чуеш. Не можеш да ходиш отгоре й, да се въргаляш или да плуваш в реалността. Единствено тя решава какво да прави с теб.

четвъртък, 13 януари 2011 г.

Шивачка.



Дали все още помни изражението на лицето ми, когато ме видя за пръв път? Ще ми се да е така, защото тя беше най-хубавото нещо, което беше попадало в очите ми. Щеше ми се от нас да се получи, също толкова хубаво нещо. Така и се случи, в предните ни животи...
Тя ми даде усмивка зашита върху шал. И сега винаги, когато сложа този шал на лицето си, аз съм усмихнат. Надявам се да й се харесам така, защото аз не умея да се усмихвам наистина. Избродира на ръкавиците ми карта, за да не се губя в тъмното и фенер върху шапката ми, за да ми свети в дълбоките гори. И сега, когато следвам картата, накрая виждам най-хубавото нещо, което морето е създавало – нея. Защото тя е морско създание, на брега я намерих, от вълните я преписах и от пясък я направих. Та, тази карта е някак вълшебна, винаги я открива, колкото и да сменя местоположението си. И всеки път тя бродира върху нещо ново. Написа на сакото ми думи, с които да изрази любовта си. Написа, че пие кафето си с две захарчета, за да не забравя никога и че без мен не може да се храни. Че обича да спи чисто гола, и да я галят зад ухото докато закусва. Написа, че слънцето е любимото й небесно тяло, и че понякога не иска никой да я докосва, заради погнусата и разстоянието, което изпитва към хората. На сакото ми пишеше още, че обича да чете книги и да гледа филми. Че понякога я мързи да мие чинии, че е до болка откровена и че трудно се влюбва. На малко етикетче се четеше, че никога няма да забрави миризмата ми, а от другата страна можех да потъркам ръката си и да усетя нейната. Пишеше да не я забравям или оставям сама в съня й. Пишеше, че я е страх от клоуни, и че надеждата никога не умира. Че пираните са златни рибки с големи зъби и че душата й е лилава. Понякога ми пращаше паячета, за да изтъкат наново нещо, което се е заличило или скъсало. По този начин описа света си и после...
Успя да зашие счупеното ми сърце, рови се в парченцата с години, но накрая го сътвори наново и сега то бие за нея. Върху него избродира името си. Свали панталона ми и започна да бродира. Върху бельото ми вече пишеше най-различни послания. Когато най-сетне избродира и обувките ми спря, погледна ме в очите, а аз знаех какво ще последва, затова просто поклатих глава. Съблякох се гол и тя започна да бродира върху тялото ми. Нарисува приказки по ръцете ми, а мечтите й се сбъдваха върху гърба ми. Птици ни носиха на краката ми, а водопади се стичаха от очите ми. Заши клепачите и в съзнанието ми остана само тя и звуците които издаваше. После заши ушите ми. Устата ми млъкна щом докосна с игла устните ми, а тялото ми спря да диша след като заши и носът ми. Нямах нужда от въздух, всичко необходимо за да живея беше пред мен. После остави иглата и разроши косата си. Стана, доближи се до мен, целуна ме и бръкна надълбоко в тялото ми. Взе душата ми в ръцете си и седна отново на стола. Бръкна в себе си и извади своята. Хвана иглата, прекара конец, направи възел. И започна да шие. Когато свърши душите ни бяха едно и полетяха нагоре към тавана на къщата. Минаха през него, като през вода, и продължиха пътя си. Превърнаха се в облак и се понесоха към хоризонта. Тялото ми лежеше безжизнено на земята, а след секунда падна и нейното. Косата й покриваше гърдите ми. Ръката й докосваше моята, а главите ни се гледаха. Точно както обичах...
Мина време и телата ни се разложиха. Червеите ни изядоха, после славеи изядоха червеите и ние се превърнахме в тяхната песен.

последен танц


Бягах от Септември и се гмурнах в Януари. Но сянката ми остана зад мен, изпълвайки ме с неприятни миналогодишни усещания. И сега съм с преднина, но не я усещам, защото надничам постоянно зад рамо. А ръба, на който съм стъпил, е като портал през който ме настига остарялото.
„Ти си много тъжен, ти си много тъжен, ти никога не пееш и вече не мечтаеш.“ - това звучи от колоните. Но не е вярно. Не винаги съм тъжен и мрачен, дори понякога си пея. За мечтите пък абсурд, без мечтите си едва ли щях да съм жив. И въпреки това текстът звучи сякаш е писан за мен от мен. Просто исках да се гмурна със затворени очи в новата година и да забравя определени случки и събития, но явно човек не може да загърби миналото си или пък трябва да се боря повече, по-дълго, да преодолея себе си. Във всички случаи заспивам сам след дълго лутане из леглото, след дълго мислене и обсъждане на нещо важно или абсурдно. Обсъждам хиляди неща, обсъждам ги наум, представям си морски брегове, острови. Представям си се порастнал и успял. Представям си усмивките на хората, които аз съм предизвикал. Ах, как искам всичко да е истина и да летя към този бряг. Но всичко е шепа пясък. Всичко е електричен заряд в мозъчната ми кухина. И след минути сe превръща в сън. Понякога сънувам хора от ежедневието си и споделям мечтите си с тях. Предизвиквам усмивките им, познавам ги, а след като се събудя всичко сякаш е изтекло на възглавницата. А хората, те просто съществуват в собствените си реалности, без да подозират, че са били щастливи в моята. Интересуват се от това какво ще ядат, дали ще пушат и колко печелят от деня си. Гледат напред и само напред. Вече никой не гледа нагоре, малко хора се спират да помиришат цветята. Майната му. Усмихвам се.

вторник, 11 януари 2011 г.

Аз съм съвършен.


Не обичам неотворени писма, неизпратени отговори и не, не говоря за фейсбук, а по принцип. Просто стоя и гледам кутията с белите пликове, разкъсани от мен преди години, пожълтели от времето и надничащи в някакви истории, които съм забравил или изгубил. Звездите са ми свидетели, че обичам комуникацията, обичам хората, но не умея да бъда човек. И въпреки това съм съвършен, всяко мое движение е прецизно изчислено и предречено от мисълта ми. Всяка моя дума е дълбоко обмислена и изречена с енергия и патос. Всъщност не, ако знаех какво искам да казвам на хората, щях да го напиша. Обичам да пиша, да стоя на тъмно и да драскам с химикала или да праскам клавишите на лаптопа. И като казах „на тъмно“ се сетих, че миналия месец участвах в един техен конкурс за разкази и не бях сред първите 5, което в първия миг ме разстрои, но после си казах „пич, ти правиш това което обичаш и си напълно свободен, защото в авторството на блогове сам си си шеф и това те прави щастлив“ и бях прав. Да не говорим, че спечелилите разкази не струваха. Не казвам, че моят струва повече, всъщност тук се позовавам на 5-та поправка и ще остана без коментар. Но наистина се чувствам щастлив когато „раздавам безплатно мозъка си“ под формата на думички в блог-а.
3 милиарда умряха на 27 Август 1997 година във войната срещу машините. Оцелелите се опитваха да се освободят от робството, но скоро дойде денят за разплатата. Машините унищожиха всичко дишащо, омерзиха планетата и се събраха вечерта, за да заситят телата си с гориво, гайки и лагери. Не очаквайте да ядат хора, все пак не са кръвопийци, пък и хората са 97% вода, а от водата машините ръждясват. Странно е, че и краставиците са 97% вода, може би и те са произлезли от човекоподобните маймуни. А дали човек има вкус на краставица, или на вода? А в заешката дупка казаха, че атомите са празни, тоест всичко, което ни заобикаля е едно голямо нищо, което сме си въобразили. Да, и мозъкът ни умее да симулира усещания, така че първата една секунда, когато някой ви докосва вие не усещате нищо друго освен симулация на докосване, след това сигналът стига до мозъка и можете да кажете на мацката „да, бейби, правиш го много добре“. Откъде знам всичко това ли? То май вече всеки го знае.
„Аз съм съвършен робот, съвършена машина.“

Гъдел, по-красив от вятъра и от допира на конска грива. Лилави облаци и редове от дъги на пастет, смлени и разпределени по масите на хайлайфа. Хора, ядящи звезди и пеперуди, акащи смях и веселие, плюещи радост и щастие не покълват, не виреят. Лицемерие, набито в гъза на географията, сдъвкано от подмолно диво прасе и изхвърлено в пумийна яма, няма. Смърт, харесвана и обобщавана, замествана и възхвалявана, бяла и не толкова светла има навсякъде. Момичета, момчета, жени, братя, старци, видове и подвидове, всички са измислица на болното подсъзнание и страховете на контрацептива. Всичко е мишена и всичко се движи, но движението не поражда никакъв заряд, защото светът е нула, но не от врата на тоалетна, а от редицата на Фибоначи. Тоест светът е начало на нещо без край, а без край е само животът. Кой каза, че човек е смъртен? Кой каза, че сме тук за определено време? Нека умре на мига. Човекът е безсмъртен също, както звездите, както мислите и енергията, както мен и както Бог. А богове сме ние. Ние, та кои сме ние? Дошли просто, като част от експеримент, като процес от еволюцията или като случайност започната от големия взрив. Мен лично ме създаде баща ми, знам коя ми е майка и това ми стига. Моля се на тях, обикновено за пари. Бих им направил църква, бих им палил свещи, но мисля, че повече ще се зарадват на БМВ х5 или малка спретната къщурка някъде далеч от шомотевицата, предсрочно пенсиониране или кредит, който не трябва да връщат. Живеем в илюзия, не защото реалността е такава, а защото сме прекалено страхливи, за да прозрем истината. Прекалено страхливи и прекалено незнаещи. А аз кандидатствах за работа на около 150 места и никъде не ми се обадиха за интервю, дори. Не съм ли мазна отрепка? :D
Всички мои герои носят маски, освен Супермен, той носи зализан перчем.

събота, 8 януари 2011 г.

моето черно шеви


Когато се загубя не питам за посоката,просто продължавам. Прекалено съм самостоятелен, за да го направя. Понякога се обърквам още повече, но винаги намирам карта или табела. Често ми се налага да спя в евтини хотели с евтини легла и завеси, прогнили гардероби и мътна течаща вода. Събуждам се на сутринта и карам на зелено. В смисъл, че тръгвам в която и да е посока, защото съвестта ми го позволява. Твърде е вероятно на следващия ден отново да се събудя в някой подобен хотел, а дори и същия, но оптимизмът ми ме кара да продължавам. Качвам се в колата, слагам колана и ръцете на волана, вдишвам застоелия въздух и паля. Двигателят се дави известно време, но само след малко пътуването е истинска еуфория. Защото съм сам с пътя, колата и себе си. Обичам да отварям леко прозореца, да запаля цигара и да си дръпна няколко пъти, след това подавам цигарата леко навън и пепелта пада. Пускам си приятна музика, намирам нещо за ядене в жабката или просто отбивам някъде по пътя и си купувам. Не пия кафе, не знам защо го намразих от първия миг, в който го вкусих. Усетих зърнестия му вкус и се отвратих. Но миризмата му е магична, затова обичам да се застоявам в кофи шоповете по магистралата, да наблюдавам хората как надигат чаши или режат от палачинките си, докато децата им размахват червени колички във въздуха. Има някаква магия в съществуването на целия този хаос, а аз посредата стоя изгубен и се радвам сякаш е Коледа и съм отново на 10. Обръщам гръб на всичко и се качвам в колата. Не знам дали тази машина играе някаква роля на крепост за хората, но определено така усещам моя стар Шевролет. Не намирам нищо женствено в него, за да се потвърди теорията, че мъжете си падат повече по колите си, отколкото по жените си, точно обратното, черния ми Шевролет е най-добрият ми приятел. А най-добрият ми приятел трябва да е готов винаги да ме измъква от неприятности. Пази ме от дъжд, пази ме от бой, защото пали бързо и пази кецовете ми, защото се изтъркват от ходенето. Не обичам да ходя, по- приятно е да натискаш газта, да чуваш рева на двигателя и миризмата на бензин. Движиш се по пътя, като гърмящазмия в пустинята и търсиш следващата си жертва, настигаш някаква таратайка и я издухваш от магистралата. После някакво синеоко момиче ти махва отстрани и я качваш, за да се повози с теб и да ти сподели часове от живота си.
Никога не приемам тези истории лично, изслушвам монолога и клатя глава с разбиране, ако започна да взимам чуждите проблеми присърце, то по-добре да си заровя главата в пясъка и да развявам червен флаг със задник пред някой бик.
След малко девойката слиза и ми оставя телефона си, винаги ми оставят телефоните си, но аз не се обаждам - прекалено съм самостоятелен. Прекалено, защото прекалявам, а в някои вечери имам чувството, че бих продал половината от колата, само за един час с такова момиче. Добре, че тези вечери са рядкост. Добре, че почти никой не се интересува от старото ми Шеви.
Събуждам се сутринта, обувам кецовете и излизам. Вдигам антената, отварям багажника, хвърлям вътре всичките си боклуци – пауза – обожавам миризмата на багажник рано сутрин. Почуквам на вратата и тя ме приветства с лъчезарна усмивка. Сядам, колана, волана,газ...
Когато се загубя не питам за посоката, защото съществува само една посока – напред.
http://www.youtube.com/watch?v=sRETz7pPPOk

сряда, 5 януари 2011 г.

Не съм грозен


Помня море, синьо и меко. Помня вода, пличкаща се от тялото ми. Кап, кап. Помня ситните камъчета и миди. Помня и себе си някъде там. Къде остана този спомен?
После дойде мечтата ми и ме отведе. Далеч от мекото й тяло, обливащо ме със солените си черти, далеч от телата на майката и бащата. далеч от мислите ми. Дойде и се умихна, а аз сякаш само това чаках. Поех ръката й, без да се замислям. Все пак това ми беше мечтата, а не нещо, което не познавам. Въпреки това за 2 години не съм спирал да се чувствам сякаш всяка крачка, която правя е грешка. Страхувам се да не загубя контрол, страхувам се, че някой ще си помисли за мен различно нещо от това, което съм. И въпреки всичко това става, аз все повече се превръщам в това, което искам да бъда, но в очите на хората оставам онова, другото. Превръщам се в нещо далечно, като Луната. Виждаме я, възхищаваме й се, подминаваме я всяка вечер, но кога сме я разбирали? Никога.
После се размечтах отново, исках да изчезна. Исках да оставя всичко зад себе си и да продължа нататък, но не и в този свят, не и в човешкия. И се замислих, хвана ме страх. Смел съм, но повърхностно смел. Страх ме беше, че мечтата ми ще се сбъдне, защото пътят ми е друг. Не мога да бъда това, което не съм. А аз съм тук, за да оставя послание, за да остана безсмъртен.
Водата ме настигна, сега се давя. Не бях подготвен.
Понякога нещата нямат смисъл. Времето също.
Остана само мастилото под кожата ми, но докога? Светлината старателно се опитва да го измие, космите по кожата ми се срамуват от тялото ми и крият картините. Аз не съм грозен. Светът не е грозен. Ако има нещо грешно, то не е в този свят, не е вътре в нас. То е някъде отвън, извън материята и всичко останало.
Късно е. Копче за сън, нямам. Пожелавам си хубави сънища и гушвам възглавката. Защо не умея да спя? Защо не умея да се възползвам от тъмните моменти? Осъзнавам толкова много, къде отидоха записките и изводите? Къде изчезна водата, трябваше вече да съм се удавил.
А водата беше просто отражението ми, за да ми напомня кой съм, за да мога винаги да се огледам. За да знам, че съм по мрачен от черното и по-тъжен от погребение. После се усмихвам, защото знам, че не мога да избягам от себе си.
Днес лежах и си представях как скачам от покрива на онези високи блокове. Започнах да падам. Падах, падах, падах. А всъщност си лежах в леглото и се потях от наближаващия асвалт. Не стигнах до края. Стреснах се, че мога да убия някой. Но наистина би било красиво да полетя, дори и за секунда...

неделя, 2 януари 2011 г.

monkey see, monkey do


Странно е да си човек, да не знаеш от къде си дошъл, защо си тук и къде отиваш. Странно е да се събудиш в 3 през нощта, защото някой е решил да те уведоми, че те обича, а какво е любовта? За теб е едно, за другия е нещо съвсем различно. И точно минути след това в главата ти се забива някаква мелодия, някаква позната песен, която не можеш да изпееш, а започнеш ли да си я тананикаш, постепенно я губиш. Мисълта за нея те влудява, защото искаш да я намериш и да я чуеш. И пак глупавия телефон иззвънява. Поглеждам го, същият някой е написал „лека нощ“. В такива моменти ми писва, не искам вниманието на разни хора. В следващия съжалявам, че съм се родил такъв глупак. И забравям. Но тогава идва песента и започва малко по малко да дълбае в съзнанието ми. Чувствам, че съм все по-близо, все по-близо и миг преди да я открия, да я изпея забравям отново. Няколко дни няма никой в главата ми. Чувствам се самотен, но не защото е така, а защото така съм пожелал, защото този път съм избрал. Обвинявам съдбата, че е несправедлива, искам ново начало, нов живот, право на втори шанс. Естествено, че го получавам, естествено, че избирам същия път, защото хората, просто, не се променят или се променят трудно. Опитвам се да се опозная, да се разбера и да отгатна какво всъщност искам. И тогава напълно забравил за онзи човек и песента, разбирам, че те всъщност са едно цяло. Че човекът е пращал енергията си при мен, чрез тази песен и когато е решил да спре, аз съм спрял да мисля за нея, спрял съм да се чувствам сигурен и е започнала самотата. Всъщност самотата не е спирала от няколко години. Добре де, спираше за по няколко месеца, но бързо се връщаше. Също, като песента, на моменти забравяш за нея, но в следващия тя те връхлита, като граблива птица, без да пита, без да се интересува дали е желана, или не.
Преди няколко години имаше момиче, което ми каза, че аз съм перфектният за нея, а аз й се подиграх, защото си мислех, че перфектни не съществуват. Трябваше да порастна, но не успях и сега продължавам да се подигравам на жените, без да знам защо, без да печеля нищо и накрая винаги оставам губещ. Много ли ще е нахално ако поискам пореден шанс? Хаха. Жалко.
Всъщност не пиша това, за да спечеля нечие сърце обратно, или пък, за да се извинявам на някой. Твърдо съм убеден, че не дължа извинение на никой. Просто си разсъждавах над момента, а моите моменти край нямат. Така, че ако някой реши да се влюбва в мен нека да е предупреден. I'm dangerous. I'm no good. And I'm God who believes in himself.

събота, 1 януари 2011 г.

Обява


Родил съм се подстриган на черта тип „купичка“, в една от международните болници в Банкок. Баща ми е олимпийски шампион по пинг-понг, а майка ми е триатлонистка. Двамата се запознали по време на олимпийските игри в Южна Корея през лятото на 1988-а. Две години по-късно – ето ме и мен. Семейството ми е от онези сплотени типове, които винаги споделят всичко заедно, празнуват всички празници и спазват обичаите. От малък ходя на църква и тренирам тялото си, за да е силен духът ми. Слушам само хубава музика от сорта на Майлс Дейвис и Чъби Чекър, а веднъж в месеца ходя на опера. Също ходя често на театър, макар че предпочитам киното. Свикнал съм от малък да гледам филми. Гледал съм всякакви филми, но най-обичам хубавите филми. Любимите ми режисьори са Луис Бунюел, Федерико Фелини, Микеланджело Антониони и Франсис Форд Копола. Любимият ми филм е Кръстникът, всъщност втората част, за мен е най-добрата от трилогията, не знам дали е заради Робърт Де Ниро, но ми повлия повече от останалите. Гледах двете части, когато бях малък, тогава исках да стана кръстник, но после гледах третата част и се отказах. После исках да стана сладкар, да продавам торти и да се мацам, но в последствие отхвърлих и това. Реших да стана футболист, да бъда спортист, като родителите си, но щом те разбраха за ршението ми, ме накараха да се откажа. Не можах да разбера защо бяха толкова против, но аз реших да опорствам и тайно се записах в местния футболен клуб. Определено не беше това, което си представях. По телевизията даваха как някакви деца си подават една топка, разучават системи, техники, трикове, учат теория, а в моя клуб просто ни хвърляха една топка и ние я гонихме няколко часа, докато свършат тренировките. Разочаровах се и се отказах от футбола, сега съм банкер, по цял ден се занимавам с документи и пари и не ми остава време за нищо. Нямам сериозна приятелка от .. не помня дори колко време, което ме подсеща, че трябва да продължа с описанието. Няма да изреждам любимите си ястия, защото обичам да похапвам почти всичко, как изглеждам можете да видите от снимките. Постарах се да не са само на лицето ми, защото не понасям хора, които качват снимки само на лицата си. Забравих да спомена, че обичам да чета, любимите ми книги са „Хари Потър и Стаята на тайните“, „Хари Потър и Огненият бокал“ и „Хари Потър и Орденът на феникса“. Другите части не ме изпълниха, както тези. Може да се каже, че съм автоманяк, влюбен съм в автомобилите на Фиат и цялата им производствена база, включваща Ланча, Алфа Ромео, Ферари и т.н. Може да се каже, че съм доволен от новината, че се разцепи на Фиат и Фиат индъстриал, защото определено ще спечелят повече инвеститори и ще създават още по-добри модели за каране и за обичане. След тази купчина информация мисля, че жената, която търся ще успее да ме опознае поне малко и да разбере, че аз съм човекът за нея. Надявам се обявата ми да има успех, тоест аз да имам успех. Всъщност няма определен тип по който си падам, бил съм с кльощави, пухкави, руси и черни и не мога да кажа, че предпочитам еди си какви, така че дерзайте. Чакам писмата ви.