#113

Ще се оттегля в безличие и ще сложа маската на пауър рейнджър. Ще скърцам със зъби и ще гледам иглата с израз на паника. Но всичко е игра, поза пред реалността, защото всъщност наум се смея. Лицето ми страда, докато мозъкът ми се забавлява. Фреймът забива и замръзва, а микроемоцията на лицето ми ме издава. Добре, че никой досега не ме е хващал в лъжа. А аз лъжа постоянно, и си играя ролята перфектно. Защото не изпитвам емоции, всичко е издържано по драматургичните правила на живота. Понякога ми липсват отделни части от цялото, но бързо ги намирам и идва край. Перфекционизъм. После гледам болката с надежда, надежда за ново начало. Защото единствената истинска болка е смъртта, всичко друго илюзия, наслада за ума. Храна, която поглъщам с лекота. Ще наблюдавам звездите и ще си мисля за успеха, но всъщност, аз не търся върха на стълбичката. Търся спасение от мъките, но по трудния път. Ако съм принуден да участвам в надпреварата, то значи ще бъда първи или поне ще дам всичко от себе си, няма да се откажа или да гледам надолу. Надолу е срам и тиня, с която, с удоволствие, бих се изцапал. А изцапам ли се, ще се измия и ще продължа. Ако умра преди да стана безсмъртен значи съм допуснал голяма грешка и е трябвало да избера друг път. Един ден ще разбера, един ден, когато видя ангела си, когато ме прегърне и аз усетя тази прегръдка и ръката върху бузите ми. Дотогава ще се търкалям по различни поляни, ще сънувам различни случки и хора, ще се подготвям за живота, защото в момента всичко е тренировка. Някои твърдят, че съм саможив, но как така саможивляк все още живее с родителите си? Започнат ли твърденията и мненията, хората са в грешка. Има нещо около мен, на всяка крачка някой се влюбва в мен, на всеки ъгъл ме предава и изоставя. Отделям здравите зърна от изгнилите и продължавам, но докога? Надявам се да не ми писне. Ще запаля огън и ще си стопля ръцете. Ще вляза в банята и ще се освежа, ще запаля лампата – тъмно е. Влизам в себе си, всичко е толкова повърхностно и истинско, че ме побиват тръпки, усещам как кожата ми се повдига, обонянието ми се изостря и усещам различните нюанси, преминават във вкусове. Аз съм хищник и обядвам. Обядвам със себе си, аз съм основното си ястие и само аз мога да се ям. Ако някой ще ме наранява, то нека по-добре да ме убие, защото раната ми ще оздравее и светът ще се стовари отгоре му. Не съм магьосник, нито мафиот, но определено съм злодей. Плановете се точат с години и един ден всичко се случва – сещаш се за мен и умираш. Защото обикновено аз съм последната мисъл на човек, когато умира. Аз съм въпрос и въпросът е изправен. Короната му стои изящно, няма акцент и говори брилянтно. Водещите на новините могат само да ми завиждат. Хората са едно стадо, което се опитва да ме преглътне. Да ме прикове към кръстовете си, към душите си. Искат да ме имат, но не отварят достатъчно сърцата си. Предпочитат да си вземат простички подобия, за да не се обременяват. Нещо незначително колкото тях самите, за да не се чувстват малки, за да се чувстват равни. Но с мен всеки се чувства малък, защото аз мечтая нашироко и голямо. Аз превземам света и му се смея, защото изобщо нищо не разбирам, докато учените попадат в границите на знанията си, аз изпразвам съзнанието си и при нужда от нещо отварям гугъл. Толкова е прекрасно да си мен, че трудно можеш да повярваш. После ще дойде поредната измама и ще ми отнеме всичко, но и това е част от играта. Забавлението няма край. Искам още и си поръчвам двойно. Барманът налива и ми пожелава късмет, защото ще имам нужда. Кожа. Кръв. Небе.

Точно така умря и Бог. Само, че умря в краката ми, докато се опитвах да го прескоча. Трудно се прескача небето. Затова ще го заобиколя.

Влез ако искаш :)