какво разбират кучетата от любов

Обичах те с двете си ръце, а ти ги отряза и ги даде на кучетата. Те ги погледнаха и си отидоха. Какво ли разбират кучетата от любов...

Погледна ме и ми каза, че всичко е временно. Че стъблото и клоните ми не са достатъчно, развити, за да живееш в короната ми. Тръгна си, но ми обеща да се върнеш. Аз се устремих към слънцето, знаех, че с неговата помощ ще се развия достатъчно за теб. Смучех от почвата с всички сили и танцувах към небето. А ти се люлееше в чуждите корони и наистина се върна. Обеща никога повече да не напускаш корените ми. Обеща да останеш. Завърза си люлка на един от клоните ми. Направи си венец от цветовете ми. Не знаех, дали стеблото ми е дорасло за теб, но по всичко изглеждаше, че си щастлива. Един ден откри хралупа в мен и се разочарова, защото всичко вътре било тъмно. Загуби се в мрака и дълго търсеше изход. Когато го намери първото нещо, което осъзна беше, че слънцето е много по-красиво от тъмнината и реши да я заличиш от мен. Запълни хралупата с глина, после си измисли образ и започна да моделираш спрямо него. Задушавах се и от тялото ми започна да излиза някакъв газ, който задушаваше теб. Защитна реакция, може би, но те накарах да се отдръпнеш. През това време повръщах глина и изчиствах вътрешностите си. След известно време се върна и каза, че ме обичаш. Че не искаш никога да се разделяме, а аз повърнах върху теб. Не можех да го контролирам, спазмите ме удряха надълбоко и глината просто си излизаше. Обърса лицето си и ме изгледа ядосано. Не каза нищо, а аз избоботих, че също те обичам. Протегнах се да те прегърна. Ти си тръгна. Обади ми се вечерта и ми каза, че ти е писнало да се грижиш за мен, затова започна да се грижиш за друг. Отново отиде в чуждата корона. А люлката на клона ми хвана паяжина. От време на време се появяваше някое птиче, за да я разлюлее, но бързо отлиташе другаде. След известно време ти отново се обади. Каза, че искаш да се върнеш, после каза, че не искаш. Ядосах се. Погледнах огледалото отсреща. Отново бях стар, а листата ми по земята. Казах ти да порастнеш и затворих съзнанието си за теб. Старите дървета са обречени да стърчат сами. Старите духове също.

Сега в мен няма глина, няма нищо моделирано и измислено, неистинско. Огледах се в тъмнината си и видях теб. Наистина слънцето е по-красиво. Чрез система от огледала вътре в мен светна. Сега и от вътрешностите ми струи светлина. Жалко, че вече няма за кого..