събота, 27 октомври 2012 г.

ессен



Живото умира,
безсмъртното е все така безсмъртно,
чупи пръсти в ъгъла, безпаметно
и безтегловно...
А истината е измислена.
Бъдещето е резервен парашут.
Скачаш и броиш звездите,
молиш се, да бъдеш чут.
Как да бъда пълнолуние,
когато през прозореца е есен?
Аз съм просто изречение,
припев,
или куплет от песен.
Небето ме закрива с облаци,
дъждът измива спомените ми,
червата ми къркорят от влияние,
от липсата на думи,
от мълчание.

Всичко приключва с фалшив, престорен смях.

вторник, 23 октомври 2012 г.

Big Bang Nelumbo

На С.А.

Ива – двайсе годишна студентка в Англия, черна коса, стегнат бюст и бяло-розова кожа – живееше в малко таванско помещение. Вече втора година учеше творческо писане и се опитваше да разбере какво точно иска от живота, какво иска от себе си. Да, тя взе твърдото решение да учи точно това, доста бързо и лесно, но понякога не беше сигурна, че й се занимава с писане цял живот. Представяше си как изкарва по книга на година и мисълта за задължението да го прави я убиваше. Тя обичаше да разказва историите в главата си, обичаше да получава вниманието на читателите си, обичаше и лайковете им, но не можеше да пише по задължение. Така един ден се събуди в голямото си легло, след следобедна дрямка. Погледна встрани и не намери човек до себе си. По същия начин се беше събуждала всяка сутрин от изминалите няколко месеца. Втресе я, стана й студено и се сви на топка. Стомахът й изкъркори. Тя го помоли да се успокои. Не знаеше защо го прави, но от малка беше свикнала да разговаря с него, а той от своя страна реагираше странно на всяка нейна случка или емоция. Когато беше малка, Ива си мислеше, че в стомаха й живее някакво същество, с което трябва да дели тялото си. Майка й отхвърли тази теория с насмешка. Оттогава насам Ива не говори за усещането в стомаха си, просто го изживява.
Лежеше в леглото и си мислеше, че не е писала нищо от месеци, нямаше муза, нямаше вдъхновение, нямаше тема, нямаше и думи в главата си. Беше празна като жълт вестник. Имаше нужда да направи нещо, да промени ежедневието си, да излезе навън сред хората и да си открадне история от някого. Скочи от леглото, обу си някакви дрехи, сложи слушалките в ушите и излезе навън. Пусна си някаква песен. Вървеше по улиците и се опитваше да грабне история от нечие ежедневие, но всички бяха с еднакъв цвят на лицата, еднакви физиономии, еднакви дрехи. Дори не й хрумваше какви са. От коя държава идват, от кой квартал, дали са гладни, дали са влюбени? Нищо! Главата й продължаваше да е празна. Искаше да опознае всички на улицата. Да й разкажат историите си, да й помогнат с нещо. Накрая просто започна да лепи етикети на всеки. Не я интересуваше дали е правилно или не, дали греши или е права. Видя някаква руса жена на високи обувки – измамена. Видя дебел мъж с очила – незадоволен. Някакво момче с шапка и раница – пълен с надежда. И така с всеки срещнат. Сменяше етикетите и хората в ритъм с музиката в ушите й. Всеки човек се появяваше с нова асоциация. Беше забавно, докато етикетите не започнаха да стават все по-тъжни, а Ива все по-смела в догадките си. Лицата на хората ставаха все по-сиви и намръщени, сякаш знаят, че ги поставят в рамка, сякаш знаят, че се опитват да откраднат парченце от вселените им.
Този е щастлив, онзи е мечтател, надменна, вълнуваща, червена, пикантен, дъждовник, темерут, добър, зъл, влиятелен, нахална, ленива, висока, пъпчива, пиян, мокра, животно, лека нощ, бобър, джийзъс, хипстър, хипстър, делфин, морска крава, русалка, мравояд, брадан, отвеяна, разочарована, осакатен, болен, беден, излъгана, предаден, наркоман, изнасилена...
Разплака се, историите, които измисляше, не бяха добри. Натъжаваха я, но не можеше да се спре, не можеше да спре музиката в ушите си, мислите, които нахлуваха, емоциите. Искаше да извади лист и химикал и да запише всичко. Извади телефона си и започна да записва някаква бележка. Ярка светлина я освети и тя се обърна към нея. Малки бели отблясъци се появиха в очите й. Зениците й се разшириха.
В този момент Ива отскочи назад, чу се клаксон на автобус. За малко. Толкова беше погълната от мислите си, че пропусна да се огледа, докато пресичаше. Трябваше да се спре. Седна на близката пейка и зачака. Искаше мозъкът й да си почине. Запали цигара. Дръпна няколко пъти, издиша още толкова. Кръстоса краката си и сложи палеца, на ръката с която държеше цигарата, върху устните си. Кракът й тактуваше. Най-накрая мозъкът й беше празен. Заваля дъжд. После...
Цигарата падна на земята, тялото на Ива я последва, в образувалата се локва. Беше се свила на топка, държеше се за корема и крещеше от болка. Загуби съзнание.
Съвзе се в болницата. Виеше й се свят. Не знаеше какво става, оглеждаше се наоколо, но не можа да разпознае никого. Навсякъде беше пълно с болни хора, а тя беше вързана цялата с кабели. Бяха я сложили на системи. След малко дойде някакъв мъж в бяла престилка, представи се като доктор еди кой си, лекуващият й лекар. Каза й, че има доста интересна диагноза. Ива се изправи, облегна се на възглавницата си и прибра кичури коса зад ушите си. Беше готова да чуе най-лошото. Докторът я погледна и й каза, че в стомаха й расте лотос. Тя поклати невярващо глава, помоли го да повтори. Той го направи. Ива се изсмя. Попита го дали това не е някваква шега. Попита дали това е истинска болница, предупреди го, че ако се бъзикат с нея, ще ги осъди, че е гражданка на Европейския съюз и не е някоя си бежанка. Лицето на доктора не трепна. Любезно я изчака да приключи със заплахите и извади от папката си няколко рентгенови снимки. Показа й ги. Бяха снимки на тялото й. Ясно се виждаше, че в стомаха си има лотос. Ива попита как така. Лекарят й каза, че най-вероятно е родена така и би трябвало от малка да го усеща в себе си. Ива поклати глава. Тогава той продължи. Разказа й, че напоследък цветето няма как да се опрашва, защото пеперудите в стомаха й са изчезнали. Каза й, че цигареният дим го задушава и съдейки по бялата й кожа, не му позволява да стои достатъчно на слънце. Ива попита как може да се оправи. Лекарят поклати глава, каза й, че не знае. Трябва сама да открие лечението, за лотоса в нея, както са го правили преди хиляди години будистите в Китай и Индия. Допуши й се. Попита дали може да запали цигара. Докторът й отговори, че не може. Все пак се намираха в болнично заведение, а и отсега нататък е по-добре да не пуши. Той се наведе към чантата й и взе кутията цигари. Смачка ги на топка и ги хвърли в кошчето за отпадъци. Каза й, че трябва да спи.
След няколко дни Ива се прибра вкъщи, косата и тялото й се бяха пропили от миризмата на дъжд. Нямаше търпение да влезе в банята и да измие сивотата от себе си. Откакто беше припаднала, не беше палила цигара. Вече не й се пушеше, чувстваше се по-добре, но все още не беше написала и ред. Съблече дрехите си, хвърли ги в пералнята, взе чиста хавлия и влезе под душа. Нагласи водата и започна да измива дъжда от себе си. През прозореца на банята влезе лъч светлина и освети струята вода. Получи се малка дъга. Ива не я забеляза, но коремът й изкъркори. Лотосът се съвзе. Ива сложи ръце върху корема си, точно както бъдеща майка опипва плода, растящ в нея. Спря душа и изсуши тялото си. Легна на леглото, а стомахът й не спираше да къркори. Коремът й ту се издуваше, ту спадаше. Ива го удари няколко пъти, разгневи се и се разплака. Помоли го да спре. Но нищо не спря, дори спазмите ставаха все по-жестоки. Докато накрая от пъпа поникна зелено стебло, подобно на маркуч. То се устреми към банята и се заби в канала. Там пусна корен. Ива се разкрещя, опита се да се добере до телефона, но стеблото я вдигна във въздуха. Тя го заудря яростно, опита се да го отскубне от себе си, но не успя. Стеблото я понесе навън, към слънцето. Накрая тялото й се предаде. Пръсна се във въздуха, а отвътре се показа лотосът, който отвори цветовете си. Роди се ново слънце.
Ива се понесе над океана. Вече нищо не я болеше, не изпитваше и никаква потребност, нито й се дишаше, нито беше гладна, нито жадна - перфектната задоволеност. Плуваше на повърхността на водата и изведнъж стъпи отгоре й, сякаш беше нещо твърдо и стабилно. Погледна към слънцето и се устреми към него. Летеше право нагоре със страшна сила. Чуха се няколко взрива. Беше счупила звуковата бариера. Всичко потъмня. Вече беше в космоса. Лицето й ставаше все по-топло, все по-усмихнато. След малко щеше да е вече вкъщи. Голямата огнена топка приближаваше към нея. Ива почувства любовта й, най-накрая беше цяла, беше доволна и нямаше нужда да пише каквото и да е, за да е щастлива. Превърна се в комета, летяща към слънцето. Двете огнени кълба се сляха. Голям взрив. Всмукване. Вселената се събра в точка.

неделя, 21 октомври 2012 г.

пясък и мoтриси




Беше хубаво да те чакам всяка вечер, да се прибереш от работа. Изпълваше ме. Изпълваше и деня ми. Не че, чакането е някакъв вид свършена работа, но когато знам, че ще си дойдеш вечерта, знам точно с колко време разполагам, за да свърша задълженията, всичките си задачи, за да съм свободен за теб. Сега вечерта ми е празна. Няма кого да чакам и съответно не мога да свърша нищо през деня. Опитвах се да се накарам да работя, опитвах се на сила да вдигна химикала и да напиша всички сценарии, които изискват от мен, но нищо... Накрая просто счупвах химикала от яд или го хвърлях някъде в стаята. Днес реших, че ще си реша проблема с четене. Подбрах най-интересно звучащата книга от библиотеката в къщи, легнах на леглото и я отворих. Прочетох няколко страници и осъзнах, че не съм разбрал и ред. В мислите ми беше нещо друго - някакви въпроси и вероятните им отговори. Ужас, това е ужас! Не можех да продължавам така, трябваше да сменя обстановката. Трябваше да намеря място, на което обичам да чета и да е достатъчно шумно, че да ми издухва всякакви мисли от главата. Обух си сивите джинси, сложих качулка, шапка, раница и маратонки. Излязох навън и се придвижих бързо до метрото. Влакчето дойде, качих се, намерих си място и се потопих в четене. Книгата разкриваше съвсем нови вселени за мен, нови персонажи, нови конфликти, всичко беше толкова интересно, че не усетих кога стигнах крайната спирка. Слязох от вагона и се прехвърлих от другата страна. И така - седем обиколки на града, прочетох половината книга и честно казано малко ми омръзна. Имах нужда от разнообразие. Имах нужда някоя мацка да ме заговори в метрото, да се почувствам малко по-забележителен. Истината обаче е, че съм невидим и ако не е друго, то поне може да се смята за супер-сила. Но нищо велико не е постигнато с липсата на ентусиазъм, затова се ентусиазирах и разкарах всякаква драма от съзнанието си. Слязох на моята спирка на метрото, приближих се до първото симпатично момиче и й предложих да пием бира. Тя ми заби шамар. Опулих й се, ето това вече беше изненада. Защо това момиче ме удари, все едно, че й бях предложил нещо дръзко и просташко? Попитах я. Тя не ми отговори, но аз настоях. Каза ми да не се правя, че знам за какво става въпрос. След триста клетви, че не знам за какво иде реч момичето ми се извини. Разказа ми как някакъв непознат от фейсбук се бил хванал на бас с нея, че ще я прелъсти. Попитах я как ме е объркала с него, а тя ми отговори, че пича нямал снимки. Влакчето дойде и момичето се качи. Не можах да й взема номера и добре че.. Какви са тия кифленски истории? Излязох от метро станцията. Пред мен беше католическата църква. Мисля, че религиите не са хубаво нещо. По-добре да съм дрогиран, защото в крайна сметка, човек не е нищо друго освен това, което е. А аз съм един мечтател. И докато жените си слагат дълги панталони, когато ги е домързяло да си обръснат краката, аз ще мечтая да бъда писател и хората да четат нещата които пиша. И докато всички имат гласност във фейсбук, аз ще си бия фейспалмове и ще се радвам, че съм малко по-различен. Е, никога няма да разберете как точно, защото никога няма да ме видите. Ще си мислите, той е като всички други, и това ще е първата ви грешка. Очите ми са свързани помежду си с дъга. Хубав ден ви пожелавам!

петък, 19 октомври 2012 г.

скафандър



Младата жена буташе бебешката количка и се оглеждаше за нещо интересно. Тя беше като бродеща гарга, която търси лъскави предмети. Беше облегнала фигурата си на дръжките на количката и от време на време отпиваше от двулитровката бира, която държеше в едната си ръка. Спря се за миг и остави бутилката в чаршафчето, при бебето, то се размърда, обърна се и прегърна певецето, но продължи да си спи. Жената бръкна в дамската си чанта и изпищя. Когато извади ръката си, черноморска акула беше налапала цялата й длан. Дръпна рибата за опашката и я хвърли обратно в чантата си. Бръкна отново и извади шишенце с морска вода. Изсипа го в празната си очна ямка. Стана водовъртеж, чуха се чайки и няколко вълни се блъснаха в миглите й. Свали нацяло превръзката си и я хвърли в някакво кошче за боклук. Взе обикновено листо от земята и го сложи на окото си. То си застана, сякаш точно там е мястото му – на лицето й. Жената отпи от двулитровката. Зави капачката и продължи да бута количката. Нещо привлече вниманието й. Насочи се към него. Беше някакъв голям хелиев балон с капсула. Тя отвори капсулата, а вътре стоеше някакъв космонавт. Попита го какво прави, а той й отговори, че се опитва да стигне до космоса. Жената му се изсмя. Свали му скафандъра и го пъхна в голяма торба под количката. Мъжът се опита да си го върне обратно, но докато посегне, вратата на капсулата се затвори силно и му затисна ръката. Жената се отдалечи. Беше доволна. Отпи от двулитровката. Вървеше бавно, влачеше краката си в земята, почти не й бяха останали подметки. Тананикаше си някаква странна мелодия, а бебето в количката все повече се унасяше в сън. Тогава стана земетресение и количката се разтресе. Бебето се събуди и изплю биберона си. Започна да пищи. Майка му го погъделичка по крачето, но то не се успокои и продължи да издава онези звуци, по-силни от шума на излитащ самолет. Жената бръкна в торбата и извади скафандъра. Сложи го на главата на бебето. То млъкна за малко, огледа се, искаше да разбере какво става, но всичко му изглеждаше толкова непознато, че скоро пак се разстрои. Очите му плуваха, сякаш са в аквариум. Шлемът на главата му усилваше десетократно гърлените звуци. Косата на майка му се изправи, звуковите вълни я блъскаха назад, а тя със сетни сили се опитваше да се протегне и да свали усилвателя от главата на детето си. Крачка в минута, накрая стигна количката, грабна скафандъра и го изхвърли надалеч. Бебето отново млъкна. Някакво куче се появи със скафандър в устата. То махаше игриво с опашка и подскачаше около майката. Тя му каза да се разкара. Кучето не я разбра. Бебето се разплака. Тя грабна скафандъра и го метна със всички сили надалеч. Кучето тръгна след него. Няколко мига по-късно, кучето се беше върнало със скафандъра. Бебето пищеше. Майката бръкна в чантата и извади мачете. С един удар свали главата на кучето, заедно със скафандъра на земята. Тялото му се строполи долу, малко след това. Майката взе бебето на ръце и му посочи трупа. Каза му да види трупа, изсмя се, че е без глава. Няма глава! Няма глава! Виж, няма глава! Бебето си показа зъбките. Развесели се. Започна да се киска. Майката го обърна към себе си и го целуна. Потупа го по гръбчето и то се оригна. Върна го обратно в количката и отпи от двулитровката. Сложи му биберона. Бебето заспа. Жената бръкна в голямата чанта, върна мачетето и извади перука, върза косата си и си сложи перуката на главата. Премлясна няколко пъти. Повдигна й се. Повърна малко в устата си. Стана й интересно какво ли е и го изплю. Беше дебел мъжки пръст. Ухили се. После отпи от двулитровката и продължи напред. Стигна някаква огромна паяжина. Беше дебела като корабно въже и голяма колкото жилищна сграда. Жената натисна спирачката на количката, свали палтото и обувките си и се качи на паяжината, все едно си влиза у тях. Покатери се малко и намери някакъв мъж, който беше залепнал. Слава богу, че се появихте, възкликна мъжът. Слава богу, че се появихте, възкликна жената и започна да го омотава във паяжина, дебела колкото корабно въже...

понеделник, 15 октомври 2012 г.

I know you are, but what am I?




Тя иска да ме нарича свой и да ме пази вечер от тъмните субекти в подсъзнанието ми. Иска да ми прави компания през деня и да запълва тишината, когато стане прекалено тягостна. Тя иска да е слънце в моята прогноза и всички пътища към нея да са оцветени в зелено. Тя иска да е щъркелa на моята пролет, да е вълнен пуловер през зимата. Тя иска да е суша, за да се спасявам в нея. Иска да рисува усмивката ми с връхчетата на пръстите си. Тя иска да оставя бележки в джобовете ми, за да се изненадвам, когато се бръкна за нещо. Иска да ме завива с косата си, да я возя на колелото и да й построя къща. Иска да ми дава крила и да ги изглажда всеки път щом ги намачкам или счупя. Тя иска да е винаги перфектна за мен, да няма косъмче по тялото си, да се гримира умерено, да не прекалява с парфюма. Тя иска да гони сърничките в парка, а аз да я снимам. Иска да играем на топка, да е винаги красива, да е стройна като ледена висулка. Тя иска да е дъгата, след дъжда, който вали в главата ми. Иска да е сладолед на клечка, когато ми е жега. Да наблюдава с мен небето и да го наглася към музиката, която звучи. Не танцуват ли чудесно облаците? Тя иска да е камък, когато ми се троши. Иска да е азбука, когато имам нужда от думи. Да е статуя, когато имам нужда от тишина. И да е вретено, когато имам нужда от сън. Тя иска да е коралов риф, когато трябва да се скрия. Тя иска да е слънчоглед, да е русалка, да е летяща костенурка, да е красавицата или звяра, да е осакатена кукла, да е каменно цвете, да е булката труп, да е феникс, за да е под кожата ми. Тя иска да ми е катет, хипотенуза и отсечка пусната в пространството.Иска да е диджей на моя плейлист. Да ме обича повече отколкото аз се обичам. И да е рекламата на моята телевизия, сутрешен блок, новинарска емисия. Тя е стълбището на моята сграда, тя е крушката светлина, тя е парче от Рая, тя е мляко с какао и бадемов марципан. Тя е дъвка турбо, бенгалски огън, килограм череши, летяща чиния и захарен памук. Тя е жена ми и така си я представям.

неделя, 14 октомври 2012 г.

Диаманти



Ханс не знаеше какво да прави със себе си. Един ден се събуди и осъзна, че не знае къде се намира, какво прави и кой е всъщност. Да, той беше у дома при родителите си и беше избрал бижутерската професия, но не знаеше нищо отвъд това, не знаеше и защо точно е избрал този път. Искаше единствено да намери себе си. Започна да прекарва цялото си свободно време, замислен в стаята си. После реши да излиза на двора и там да прекарва усамотените си часове. Накрая започна да излиза все по-далеч, докато накрая не се озова на някакво поле. Събра камъни, начерта голям кръг с тяхна помощ и седна в средата. Така Ханс прекарваше по няколко часа всеки ден. Другите си мислеха, че се е увлякъл по мистични източни течения, но Ханс просто седеше и отговаряше на въпросите в главата си. Всеки ден хората минаваха покрай него и го гледаха странно. Ханс не им обръщаше никакво внимание. Децата се събираха и го целеха с камъни, но стоицизмът му ги уморяваше и скоро им ставаше скучно. Скоро хората свикнаха с него и не му обръщаха никакво внимание. Докато един ден не се появи някаква чужденка. Тя носеше шапка с голяма периферия, дълга рокля, кафяв кожен куфар и воал. Спря се пред Ханс и го попита дали градът е наблизо. Той не й отговори. Тя изрита праха под камъните срещу лицето му, но Ханс не помръдна. Дамата реши, че ще си играят на нервички и седна точно до Ханс. Зае същата, като него, поза и затвори очи. Тишина. Няколко минути никой не мръдна. Ханс стоеше спокойно, но лек ветрец донесе парфюма й точно под носа му. Ханс вдиша дълбоко. Хареса му. Отвори Широко едното си око и погледна встрани. Воалът на дамата се развяваше наоколо. Отвори и другото си око и обърна главата си към нея. Беше най-красивото нещо, което някога е виждал. Нямаха подобно момиче в града. Веднага забрави за въпросите в главата си. В този момент момичето отвори очи и се втренчи в него. Изсмя му се в лицето и му каза, че е победила. Ханс се стресна. Момичето се представи, казваше се Ема. Двамата си стиснаха ръцете и после Ханс я заведе в града. Оказа се, че Ема е внучката на стария мелничар. Всеки ден Ханс се навърташе около мелницата, за да види очите на красивото момиче. Всеки ден си измисляше нова причина, за да посети мелничаря. Забрави за медитациите си и във всяко свободно време майстореше по някое ново бижу. Все не му харесваха. Искаше да й подари най-доброто. Един ден сънува сън, събуди се през нощта, скочи от леглото и слезе в работилницата си. Беше сънувал най-красивото бижу, което си е представял някога. Нарисува скица, после го измайстори за няколко дни. Изтича до мелницата и видя Ема да излиза от двора с куфар в ръка. Тя си заминаваше, връщаше се обратно при родителите си. Ханс не знаеше какво да й каже. Спря я и задъхан се опита да й обясни, че има подарък за нея. От устата му излязоха само няколко нечленоразделни звука. Подаде й кожената кесийка. Тя се зарадва. Обичаше подаръците. Развърза я, а Ханс очакваше с нетърпение реакцията й. Ема извади бижуто от кесийката и очите й светнаха. Светнаха, но не защото й хареса супер много, а защото скъпоценните камъни отразиха светлината на слънцето право в очите й. Ема се направи на зарадвана, каза му, че е много красиво, но предпочита неща от естествени материали - дърво, кожа и т.н. Ема целуна Ханс по бузата и се сбогува с него. Ханс се обърна след нея. Ченето му щеше да докосне земята. Беше си играл над бижуто цяла седмица, а тя предпочитала естествените материали. Майната й. Тогава Ема се обърна и му помаха усмихната. Ханс отново беше неин. Огледа се наоколо. Няколко кокичета бяха пробили снега наоколо. Ханс се наведе, скъса едно и тръгна след нея. Догони я и я хвана за ръката. Обясни й намеренията си, разказа й за чувствата си и сложи кокичето, завито като пръстен на ръката й. Падна на колене пред нея. Очите й трепереха, не знаеше какво да каже. Той държеше ръката й. Тя го попита къде ще живеят, а той й отговори, че ще построи къща. Ема се усмихна, Ханс последва примера й. Тя му каза, че трябва да се прибере при родителите си, но ще се върне при него, когато къщата е готова. Обърна се и взе цветето със себе си. Ханс не чака дълго и започна да чертае плановете за къщата за неговото семейство. Отсече дървета от гората, забърка малко бетон, малко винкел, малко стомана и готово. Вдигна си чудна къща. Прати телеграма на Ема, а малко след това тя дойде да живее при него. Като единствен бижутер в града, Ханс печелеше доволно много пари. Затова не му представляваше трудност да се грижи за семейство. Скоро коремът на Ема порасна и двамата очакваха с нетърпение новия член на семейството им. Крояха какви ли не планове. Почти всяка вечер разиграваха живота на детето си. Един ден разбраха, че ще е момиченце и решиха да я кръстят Елиза. Ема изчезна в момента в който Елиза се появи. Това беше цената, която младият татко трябваше да плати, за придобитата радост.
Нямаше как Ханс да успява да се грижи за малкото си дете и да управлява бизнеса си. Затова много скоро му се наложи да се ожени. Не беше трудно, тъй като всички в града го желаеха, заради парите му. Ожени се за Грета. В началото тя беше тихо и кротко момиче. Грижеше се за него и Елиза и не вдигаше много шум. Но минаха няколко години и дяволите й започнаха да се показват. Когато забременя не го оставяше на мира от претенции, а накрая започна и да го обира. Крадеше от парите му, за да си купува скъпи вкусотийки. След второто им дете заедно се превърна в досадна свиня майка. Ханс започна все по-рядко да се усмихва. Но едно нещо. Едно единствено нещо стигаше на бижутера Ханс, за да преобърне деня му в положителна посока. Това беше усмивката на голямата му дъщеря. Той отдаваше цялото си внимание на възпитанието на децата си. А голямата Елиза, тя изглеждаше най-специална от трите. От малка се отделяше от всички и си играеше сама на улицата. Пееше си песнички, риташе камъни, давеше мравките или осиновяваше някой бездомен котарак. Елиза не скучаеше докато растеше, а Ханс беше готов да даде и двете си ръце за нейното щастие. В продължение на няколко години той й подаряваше различни бижута, които правеше специално за нея. Елиза ги слагаше в малката си махагонова кутийка за бижута и я скриваше в дупката под леглото защото знаеше, че ако Грета разбере за съкровището й, ще го свие и изяде. Ханс също знаеше, че жена му го краде, но вече се беше предал, искаше единствено да остави нещичко на децата си и да им осигури добро бъдеще.
Ела мое малко съкровище, искам да ти дам този единствен диамант, за да краси винаги прекрасната ти главичка. С тези думи бижутерът привика малката си дъщеричка и закачи на вратлето й платинена верижка с няколко каратов диамант. Той се заклати и всичките 57 фасети отразиха светлината на лампата. Стотици светлинни зайчета заиграха по стените. Елиза скри бижуто под блузата си и изтича бързо в стаята си, за да го прибере при останалите в кутията.
След няколко дни баща й се прибра отчаян вкъщи. Беше получил поръчка от царя, за писалка, с която да подписва всичките си официални документи. Искаше писалката да е най-скъпото бижу в целия свят, но Ханс нямаше как да събере толкова много скъпи диаманти, нямаше такова богатство. Главата му беше заложена на карта, на царя не се отказва. Прерови трезора си, но там бяха останали торбичка малки диамантчета, които не му вършат работа. Разказа на жена си, но тя премлясна няколко пъти и дори не го чу, после захърка. Ханс остана тъжен. Елиза се прибра от игра и попита баща си защо е тъжен. Той й разказа за царя и Елиза изтича до стаята си. Донесе махагоновата кутийка на баща си и му я подаде. Каза му да направи писалката с тези. Ханс се възпротиви, диамантите си бяха нейни, нали затова й ги беше подарил. Елиза му се усмихна и стисна ръката му, точно както някога я беше стиснала Ема. Каза му, че й стига и диамантче от лед. Ханс се усмихна широко.
След няколко дни писалката за царя беше готова, а Елиза скачаше из двора с най-красивата ледена висулка на врата си.

вторник, 2 октомври 2012 г.

пингвини и полярни мечки



Ето ме! Стоя пред теб.
Опитвам се да съм добър човек.
Не крада, не прелюбодействам, не наранявам никого!
Къде ми е наградата?
Къде ми е повишението?
Къде ми е шестицата от тотото?
Или пък красивото, умно гадже?
Никого не съм убивал!
Давам на бедните, когато имам.
Къде ми е спокойния живот?
Къде са ми феновете, след хилядите изписани страници?
Къде са ми верните приятели?
Никога не лъжа, никога не съм пожелавал чуждото,
а къде ми е жилището в центъра?
Всички неща са чужди.
Човешко ли е?
Те са за свинете,
те са за свинете,
да, те са за свинете.
Благодарен съм ти, че съм жив и здрав, но не ми стига.
Искам още!
За мен пингвини и полярни мечки?