Диаманти

Ханс не знаеше какво да прави със себе си. Един ден се събуди и осъзна, че не знае къде се намира, какво прави и кой е всъщност. Да, той беше у дома при родителите си и беше избрал бижутерската професия, но не знаеше нищо отвъд това, не знаеше и защо точно е избрал този път. Искаше единствено да намери себе си. Започна да прекарва цялото си свободно време, замислен в стаята си. После реши да излиза на двора и там да прекарва усамотените си часове. Накрая започна да излиза все по-далеч, докато накрая не се озова на някакво поле. Събра камъни, начерта голям кръг с тяхна помощ и седна в средата. Така Ханс прекарваше по няколко часа всеки ден. Другите си мислеха, че се е увлякъл по мистични източни течения, но Ханс просто седеше и отговаряше на въпросите в главата си. Всеки ден хората минаваха покрай него и го гледаха странно. Ханс не им обръщаше никакво внимание. Децата се събираха и го целеха с камъни, но стоицизмът му ги уморяваше и скоро им ставаше скучно. Скоро хората свикнаха с него и не му обръщаха никакво внимание. Докато един ден не се появи някаква чужденка. Тя носеше шапка с голяма периферия, дълга рокля, кафяв кожен куфар и воал. Спря се пред Ханс и го попита дали градът е наблизо. Той не й отговори. Тя изрита праха под камъните срещу лицето му, но Ханс не помръдна. Дамата реши, че ще си играят на нервички и седна точно до Ханс. Зае същата, като него, поза и затвори очи. Тишина. Няколко минути никой не мръдна. Ханс стоеше спокойно, но лек ветрец донесе парфюма й точно под носа му. Ханс вдиша дълбоко. Хареса му. Отвори Широко едното си око и погледна встрани. Воалът на дамата се развяваше наоколо. Отвори и другото си око и обърна главата си към нея. Беше най-красивото нещо, което някога е виждал. Нямаха подобно момиче в града. Веднага забрави за въпросите в главата си. В този момент момичето отвори очи и се втренчи в него. Изсмя му се в лицето и му каза, че е победила. Ханс се стресна. Момичето се представи, казваше се Ема. Двамата си стиснаха ръцете и после Ханс я заведе в града. Оказа се, че Ема е внучката на стария мелничар. Всеки ден Ханс се навърташе около мелницата, за да види очите на красивото момиче. Всеки ден си измисляше нова причина, за да посети мелничаря. Забрави за медитациите си и във всяко свободно време майстореше по някое ново бижу. Все не му харесваха. Искаше да й подари най-доброто. Един ден сънува сън, събуди се през нощта, скочи от леглото и слезе в работилницата си. Беше сънувал най-красивото бижу, което си е представял някога. Нарисува скица, после го измайстори за няколко дни. Изтича до мелницата и видя Ема да излиза от двора с куфар в ръка. Тя си заминаваше, връщаше се обратно при родителите си. Ханс не знаеше какво да й каже. Спря я и задъхан се опита да й обясни, че има подарък за нея. От устата му излязоха само няколко нечленоразделни звука. Подаде й кожената кесийка. Тя се зарадва. Обичаше подаръците. Развърза я, а Ханс очакваше с нетърпение реакцията й. Ема извади бижуто от кесийката и очите й светнаха. Светнаха, но не защото й хареса супер много, а защото скъпоценните камъни отразиха светлината на слънцето право в очите й. Ема се направи на зарадвана, каза му, че е много красиво, но предпочита неща от естествени материали - дърво, кожа и т.н. Ема целуна Ханс по бузата и се сбогува с него. Ханс се обърна след нея. Ченето му щеше да докосне земята. Беше си играл над бижуто цяла седмица, а тя предпочитала естествените материали. Майната й. Тогава Ема се обърна и му помаха усмихната. Ханс отново беше неин. Огледа се наоколо. Няколко кокичета бяха пробили снега наоколо. Ханс се наведе, скъса едно и тръгна след нея. Догони я и я хвана за ръката. Обясни й намеренията си, разказа й за чувствата си и сложи кокичето, завито като пръстен на ръката й. Падна на колене пред нея. Очите й трепереха, не знаеше какво да каже. Той държеше ръката й. Тя го попита къде ще живеят, а той й отговори, че ще построи къща. Ема се усмихна, Ханс последва примера й. Тя му каза, че трябва да се прибере при родителите си, но ще се върне при него, когато къщата е готова. Обърна се и взе цветето със себе си. Ханс не чака дълго и започна да чертае плановете за къщата за неговото семейство. Отсече дървета от гората, забърка малко бетон, малко винкел, малко стомана и готово. Вдигна си чудна къща. Прати телеграма на Ема, а малко след това тя дойде да живее при него. Като единствен бижутер в града, Ханс печелеше доволно много пари. Затова не му представляваше трудност да се грижи за семейство. Скоро коремът на Ема порасна и двамата очакваха с нетърпение новия член на семейството им. Крояха какви ли не планове. Почти всяка вечер разиграваха живота на детето си. Един ден разбраха, че ще е момиченце и решиха да я кръстят Елиза. Ема изчезна в момента в който Елиза се появи. Това беше цената, която младият татко трябваше да плати, за придобитата радост.
Нямаше как Ханс да успява да се грижи за малкото си дете и да управлява бизнеса си. Затова много скоро му се наложи да се ожени. Не беше трудно, тъй като всички в града го желаеха, заради парите му. Ожени се за Грета. В началото тя беше тихо и кротко момиче. Грижеше се за него и Елиза и не вдигаше много шум. Но минаха няколко години и дяволите й започнаха да се показват. Когато забременя не го оставяше на мира от претенции, а накрая започна и да го обира. Крадеше от парите му, за да си купува скъпи вкусотийки. След второто им дете заедно се превърна в досадна свиня майка. Ханс започна все по-рядко да се усмихва. Но едно нещо. Едно единствено нещо стигаше на бижутера Ханс, за да преобърне деня му в положителна посока. Това беше усмивката на голямата му дъщеря. Той отдаваше цялото си внимание на възпитанието на децата си. А голямата Елиза, тя изглеждаше най-специална от трите. От малка се отделяше от всички и си играеше сама на улицата. Пееше си песнички, риташе камъни, давеше мравките или осиновяваше някой бездомен котарак. Елиза не скучаеше докато растеше, а Ханс беше готов да даде и двете си ръце за нейното щастие. В продължение на няколко години той й подаряваше различни бижута, които правеше специално за нея. Елиза ги слагаше в малката си махагонова кутийка за бижута и я скриваше в дупката под леглото защото знаеше, че ако Грета разбере за съкровището й, ще го свие и изяде. Ханс също знаеше, че жена му го краде, но вече се беше предал, искаше единствено да остави нещичко на децата си и да им осигури добро бъдеще.
Ела мое малко съкровище, искам да ти дам този единствен диамант, за да краси винаги прекрасната ти главичка. С тези думи бижутерът привика малката си дъщеричка и закачи на вратлето й платинена верижка с няколко каратов диамант. Той се заклати и всичките 57 фасети отразиха светлината на лампата. Стотици светлинни зайчета заиграха по стените. Елиза скри бижуто под блузата си и изтича бързо в стаята си, за да го прибере при останалите в кутията.
След няколко дни баща й се прибра отчаян вкъщи. Беше получил поръчка от царя, за писалка, с която да подписва всичките си официални документи. Искаше писалката да е най-скъпото бижу в целия свят, но Ханс нямаше как да събере толкова много скъпи диаманти, нямаше такова богатство. Главата му беше заложена на карта, на царя не се отказва. Прерови трезора си, но там бяха останали торбичка малки диамантчета, които не му вършат работа. Разказа на жена си, но тя премлясна няколко пъти и дори не го чу, после захърка. Ханс остана тъжен. Елиза се прибра от игра и попита баща си защо е тъжен. Той й разказа за царя и Елиза изтича до стаята си. Донесе махагоновата кутийка на баща си и му я подаде. Каза му да направи писалката с тези. Ханс се възпротиви, диамантите си бяха нейни, нали затова й ги беше подарил. Елиза му се усмихна и стисна ръката му, точно както някога я беше стиснала Ема. Каза му, че й стига и диамантче от лед. Ханс се усмихна широко.
След няколко дни писалката за царя беше готова, а Елиза скачаше из двора с най-красивата ледена висулка на врата си.