Беше хубаво да те чакам всяка вечер, да се прибереш от работа. Изпълваше ме. Изпълваше и деня ми. Не че, чакането е някакъв вид свършена работа, но когато знам, че ще си дойдеш вечерта, знам точно с колко време разполагам, за да свърша задълженията, всичките си задачи, за да съм свободен за теб. Сега вечерта ми е празна. Няма кого да чакам и съответно не мога да свърша нищо през деня. Опитвах се да се накарам да работя, опитвах се на сила да вдигна химикала и да напиша всички сценарии, които изискват от мен, но нищо... Накрая просто счупвах химикала от яд или го хвърлях някъде в стаята. Днес реших, че ще си реша проблема с четене. Подбрах най-интересно звучащата книга от библиотеката в къщи, легнах на леглото и я отворих. Прочетох няколко страници и осъзнах, че не съм разбрал и ред. В мислите ми беше нещо друго - някакви въпроси и вероятните им отговори. Ужас, това е ужас! Не можех да продължавам така, трябваше да сменя обстановката. Трябваше да намеря място, на което обичам да чета и да е достатъчно шумно, че да ми издухва всякакви мисли от главата. Обух си сивите джинси, сложих качулка, шапка, раница и маратонки. Излязох навън и се придвижих бързо до метрото. Влакчето дойде, качих се, намерих си място и се потопих в четене. Книгата разкриваше съвсем нови вселени за мен, нови персонажи, нови конфликти, всичко беше толкова интересно, че не усетих кога стигнах крайната спирка. Слязох от вагона и се прехвърлих от другата страна. И така - седем обиколки на града, прочетох половината книга и честно казано малко ми омръзна. Имах нужда от разнообразие. Имах нужда някоя мацка да ме заговори в метрото, да се почувствам малко по-забележителен. Истината обаче е, че съм невидим и ако не е друго, то поне може да се смята за супер-сила. Но нищо велико не е постигнато с липсата на ентусиазъм, затова се ентусиазирах и разкарах всякаква драма от съзнанието си. Слязох на моята спирка на метрото, приближих се до първото симпатично момиче и й предложих да пием бира. Тя ми заби шамар. Опулих й се, ето това вече беше изненада. Защо това момиче ме удари, все едно, че й бях предложил нещо дръзко и просташко? Попитах я. Тя не ми отговори, но аз настоях. Каза ми да не се правя, че знам за какво става въпрос. След триста клетви, че не знам за какво иде реч момичето ми се извини. Разказа ми как някакъв непознат от фейсбук се бил хванал на бас с нея, че ще я прелъсти. Попитах я как ме е объркала с него, а тя ми отговори, че пича нямал снимки. Влакчето дойде и момичето се качи. Не можах да й взема номера и добре че.. Какви са тия кифленски истории? Излязох от метро станцията. Пред мен беше католическата църква. Мисля, че религиите не са хубаво нещо. По-добре да съм дрогиран, защото в крайна сметка, човек не е нищо друго освен това, което е. А аз съм един мечтател. И докато жените си слагат дълги панталони, когато ги е домързяло да си обръснат краката, аз ще мечтая да бъда писател и хората да четат нещата които пиша. И докато всички имат гласност във фейсбук, аз ще си бия фейспалмове и ще се радвам, че съм малко по-различен. Е, никога няма да разберете как точно, защото никога няма да ме видите. Ще си мислите, той е като всички други, и това ще е първата ви грешка. Очите ми са свързани помежду си с дъга. Хубав ден ви пожелавам!
Няма коментари:
Публикуване на коментар