сряда, 25 януари 2012 г.

Червената лампичка на таблото светеше от месеци



Да плануваш самоубийствен бомбен атентат с месеци. Да сглобиш бомбата, да подготвиш мястото, да прецениш времето, да се сбогуваш наум със семейство и приятели и накрая да не ти запали колата... отиваш при монтьора, но нямаш пари да платиш ремонта, защото си изхарчил последните си пари за взривни материали. Обаждаш се на приятел за заем, но той е на работа. Отиваш в банката за бърз кредит, но точно в този момент влизат крадци и я обират. Пред банката, да не повярваш, вече са се наредили ченгетата, които отцепват района. Обирджиите са в капан, също и ти. Радваш се, че не си задействал по-рано таймера на бомбата. Опитваш се да говориш с единия от крадците, караш го да те пусне, колегиално по бандитски, но преди да чуе каквото и да е, той ти навира дулото на автомата в устата и те кара да млъкнеш. Сядаш си на задника и зачакваш. Обирджиите са все по-нервни, започват да пускат заложници и много скоро оставаш само ти и един чиновник, за който по новините казват, че има 5 деца. Скоро крадците пускат и него. Оставаш сам, ти си единственият коз в ръцете на престъпниците и също си престъпник. Целта ти е да убиеш много хора в центъра на града, тяхната цел е да се измъкнат живи и свободни с много пари в джобовете, а целта на полицаите е да те освободят и да сложат тях зад решетките. По този начин ченгетата стават съучастници в самоубийствения ти атентат. Тази мисъл те възбужда, ненавиждаш властта, също като обирджиите. Допикава ти се, молиш да отидеш до тоалетна. Обирджиите те карат да оринираш в ъгъла. Ти ги питаш дали няма капка човещина в тях - не трябва да виждат бомбата. Те ти отговарят с автомат в главата. Ставаш и си разхлабваш колана, опитваш се да скриеш кабелите, вадиш си пишката и се отпускаш. Жълтата течност потича от теб и се чувстваш облекчен, после се чува пук и умираш. Намокрил си кабела, станало е късо, после - бум. Крадците също са мъртви. Властите се чудят какво е станало, семейството ти, също. Накрая за всички най-лесно е да те обявят за герой, за да не се налага да обясняват абсурдната ситуация. Абсурдът е пълен, целта не.

събота, 21 януари 2012 г.

Слоновете не правят гимнастика сутрин



„Слоновете не правят гимнастика сутрин, само се прозяват и размахват хоботи.“ - до това заключение стигна човекът, който мислеше ли си нещо, то му се изписваше на лицето. Точно тогава от челото му изскочи червейоподобен хобот и помаха в огледалото. Мъжът затвори очи и вкара четката си за зъби в устата, започна да търка усилено, а на челото му се показа планът му за деня. Трябваше да се облече и да отиде на работа, след това да плати сметките, а накрая да се види с някакъв човек от телевизията. След като пусна водата да тече изми четката и я остави в червената чаша, в която различните му четки за зъби се сменяха вече 35 години. Изплакна устата си и излезе от банята. Сложи изгладената си риза, закопча я. На челото му се показа панталон. Мъжът се обърна и взе панталона от леглото. Обу го, а след като лицето му вече беше показало следващата стъпка, той грабна вратовръзката и я пристегна на врата си. Сложи сакото и шапката си и излезе. По пътя шапката му подскачаше, заради различните мисли, които му идваха в главата. Мозъкът му визуализираше директно върху челото и плешивото му теме.
Веднъж някаква жена изпусна папка с документи пред него, а той се наведе, за да й помогне да ги събере. Когато приключиха, тя му благодари, а той свали шапката си и наведе джентълменски главата си към нея. При навеждането обаче забеляза деколтето й и на главата му се изписа очарователен, гол, женски бюст. Бюстът се заби в лицето на жената и тя изпищя. Господинът се притесни и се опита да й обясни, но беше късно, жената беше избягала. Оттогава той гледаше да не се спира никъде на път за работа, особено при привлекателни или разголени жени.
Мъжът работеше като телефонен оператор във световно-известна софтуерна фирма. Така хем успяваше да общува с хора от цял свят, хем не му се налагаше да ги среща лице в лице. Обикновено влизаше в офиса си, който представляваше затворено картонено помещение с бюро и компютър, и едва тогава сваляше шапката и сакото си. После работният ден започваше. Когато общуваше с шефовете си, той гледаше да е с покрита с нещо глава и да мисли максимално малко. На интервюто за работа той беше дошъл с превързана в бинтове глава. Излъга ги, че е претърпял катастрофа. Тогава бинтът се разшава, а шефовете му го попитаха какво става. Мъжът погледна нагоре и забеляза движенията по главата си. Каза им, че част от черепа му липсва и тези вибрации са в следствие на мозъчната му дейност. Шефовете му се "успокоиха", после го взеха на работа от съжаление, че е пострадал толкова сериозно. След време видяха, че се справя добре и решиха да го задържат.
Часовете на работа минаваха бързо. Мъжът обичаше общуването с хората. Въпреки недъга си, той беше повече екстроверт отколкото интроверт и мразеше да се задържа някъде сам. Скоро работното му време свърши. Приключи последният си разговор, сложи шапката, сакото си и излезе. След двайсетина минути вече беше платил сметките и беше седнал в уреченото кафене и чакаше мъжа от телевизията. Не беше свалил шапката си, а яката на палтото му беше високо вдигната. Отстрани изглеждаше като пародиен образ на таен агент с подскачаща шапка. Много скоро телевизионерът дойде и му стисна ръката. После го накара да си свали шапката. Видя каквото искаше и му предложи огромна сума пари, за да участва в ново реалити шоу, в което много жени ще се състезават, за да стане, една от тях, негова съпруга. Разбраха се, когато вземе решение да му се обади.
Мъжът, който мислеше ли нещо, то му се изписваше на лицето, се прибра в къщи. Събу обувките си, свали палтото и шапката и се зачуди иска ли да участва в подобно шоу. Иска ли да бъде част от подобен парад в който хората ще го гледат, заради недъга му, ще му се смеят, когато го видят по улицата. Замисли се дали иска разходките му навън никога да не бъдат спокойни и някакви случайни хора да ги прекъсват с глупавите си въпроси, да пишат за него в жълтите вестници. После се сети за момичетата, а на лицето му се показа женски бюст. Мъжът се обади на агента и прие офертата.

понеделник, 9 януари 2012 г.

RAT MILK



Фейсът ми - разтопен на земята. Събрах го и тръгнах. Трябваше да изляза навън, иначе нещо в мен щеше да избухне всеки момент. За първи път от няколко дни птичките не пееха. Летяха насам-натам, но пък нямаха меса. Само кухите им кости хвърчаха от дърво на дърво, после на телефонната жица, а оттам на уличната лампа и накрая отначало. Подяволите, как ми се ще да съм специален като тях. Но няма нищо специално, нито в погледа ми, нито в обувките ми. Изведнъж всички улични котки отдолу бяха надебеляли неимоверно. Наблюдаваха полета и следяха кога ще падне следващото месце. Не познавам котка, която да си остави храна за после или да каже „тежко ми е“. Няма такава. Главите им се движеха сякаш наблюдават муха мятаща се над тях. Не знам какво ги беше прихванало всички. Нямаше избухнали атомни електроцентрали, нито някой беше използвал химично или биологично оръжие. Явно когато на някой или нещо му хрумне някаква идея нищо не е в състояние да му я изкара от главата. Не можеш! Дори лисиците спяха по дърветата, а висящите им опашки се клатеха, като махало на часовник и отброяваха часовете до голямото отричане на всичко случващо се. Забравих всичко. После се зачудих от какво ли бягам, щом в подобна атмосфера се чувствам нормален и спокоен. По-добре да не задавам въпроси чийто отговори не искам да знам, по-добре да затворя очи и колкото и да ме натискат с палец по главата да не се поддавам. Чувствам се като гумичка на молив, която някой чопка с нокът. Ще сваля шапката си и ще изпусна малко пара. Дано струята не изплаши птиците – успокояват ме. Изведнъж от нищото се появи глутница кучета. Обикаляха около котките и ближеха асфалта, като някакви странни почистващи машини. Котките изсъскаха, но скоро се успокоиха, кучетата не бяха заплаха. Всичко полудя. Липсваха цигани с гадулки, а мечки играеха хоро и подскачаха върху надуваеми топки, после няколко свраки се опитаха да ми свият очите, явно беше останал още блясък в тях. Не ми се иска да знам какво щеше да стане ако котките бяха оставили за момент птиците и бяха забелязали цялото месо по мен. Връхната точка настъпи, когато се появи елегантен господин с брада и татуировки. Носеше бизнес куфарче, което постави пред мен, щракна закопчалките и го отвори. Вътре имаше шише с бяла течност. Господинът каза, че това е най-новото на пазара – мляко от плъх. Пиеш две глътки и отлиташ. Нямало подобни халюцинации. Казах му, че не успотребявам. Той се изсмя и затвори куфарчето. Щракна закопчалките и изчезна. Аз седнах, следих полета на птиците и когато върнах погледа си на земята пред мен стоеше шишето с мляко. Попитах го какво прави тук. Какъв съм идиот - шишетата не говорят. Писна ми от тишина, отворих шишето и го надигнах. Не остана и капка. После музиката започна, мечките се върнаха в гората, птиците отново изглеждаха нормално, а котките се бяха разгонили. Явно всичко е в главата ми, явно гъделичкането от котешките мустаци по петите ми е дошло в повече и съм отворил прозореца, за да подишам чист въздух. Чист въздух няма в София. Всеки се е сгушил в сивотата си, прегърнал е топлото си палто и гази през снега, за да стигне до работа или магазина. Аз съм всеки.
А по ризата ми можеше да има цветя, на шала ми усмивка. Можеше да имам корона вместо шапка или устата ми да бъде човка.
ИЛЮСТРАЦИЯ: ДОРА

неделя, 8 януари 2012 г.

Сърдитият пингвин





На островът Адели, където виреят един определен тип пингвини, се раздаваше правосъдие. Сред всички тях имаше един, който освен с намръщената си физиономия се отличаваше и с пелерина и маска. Сърдитият пингвин живееше отделно, опитваше се да виси с главата надолу в пещерите, заедно с прилепите, но нещо не му достигаше. Той беше прекалил с епизодите на Батман. Останалите от ятото/стадото/глутницата пингвини, обаче, нямаха нищо против или поне повечето. Защото сред тях имаше и такива, които честно казано са си истински измамници. Опитваха се да крадат камъни, да ги предлагат на женските като свои и съответно да се възползват от тях. А всеки знае, че пингвинките от остров Адели се дават лесно – само за 2-3 камъка.
Сърдитият пингвин се стараеше да възстанови равновесието, да усмири палавниците и ако прекалят да се погрижи да си получат заслуженото. Освен многото епизоди, които беше гледал, причина за неговата, да го наречем, шизофрения беше и миналото на което нашият герой е стъпил. Родителите му бяха най-богатите на целия остров. Притежаваха мина, където всички животни работеха и вадеха камъни. Един ден докато прибирали „съкровищата“ ги нападнали подобни крадци и ги убили пред очите на малкия сърдит пингвин. Той се заклел че ще си отмъсти и го направил, когато му се отдала възможност - всички сме гледали Батман, знаем как е станало. Но след това, не могъл да спре това, което вече бил започнал.
Островът разчита на него – когато падне мрак, Сърдитият пингвин тръгва по снежните пътеки и търси нечестиви хора, за да ги върне в правия път. И така докато един ден Сърдитият пингвин изчезна. Всички се чудиха какво става, белият сняг на острова се замърси от престъпност. Навсякъде имаше кал, мръсен сняг, а на някои места и жълт. Молеха се Сърдитият пингвин да се върне, но не...
Истината е, че мечтата на Сърдитият пингвин е да се научи да лети. Докато бил малък опитвал всеки ден да развие деформираните си криле, молел се, да му порастнат пера, но това така и не станало. Нищо, обаче, не можело да го спре, защото разполагал с неизброима сума пари, които той давал за разработката на редица изобретения, чрез които той да полети. Скачал от скали, трошил си кости, крака, човки, докато един ден Сърдитият пингвин осъзнал, че истинската му мечта не е да лети, а да избяга. Да избяга надалеч от това пропито от гадости общество на пропаднали мъжки и продажни женски, които не мислят за нищо друго освен как да направят следващото си поколение. Тогава учените му изобретили лодка, той сложил всичко необходимо в една раница и потеглил към тропиците.
Илюстрация: Дора

петък, 6 януари 2012 г.

hookers



Довчера Уенди беше с руса коса, но от днес вече е с черна. През няколко месеца обича да експериментира с нея, не знам защо,едва ли и тя знае, просто го прави. Тя е със сини очи, а лицето й е бяло, и червено през зимата, когато излезе навън. Висока е 172 сантиметра и обикновено ходи на 10-12 сантиметрови токове. Уенди не е красива, но определено е търсена. Всъщност тя е пример за онези момичета, които по някакъв начин са изхабили красотата си, дали те сами или животът им го е причинил, нямаше значение.
Уенди е работно момиче. Тя обича да застава на един определен ъгъл, да разкрачва краката си и да гледа в далечината – напред към шосето. Следи автомобилите, докато някой не спре до нея. Когато някоя кола спре, Уенди се качва, договаря цената и колата потегля. След малко този син лек автомобил се скрива зад завоя или някъде другаде, спира на някое тихо, обезлюдено местенце и Уенди изплюва дъвката си. Шофьорът разкопчава дюкяна си, а Уенди се навежда към волана. Така дните минават, автомобилите се сменят, а дюкяните са си все същите. Уенди пък изминава пътя от вкъщи до любимия й ъгъл тихо. Тя не мисли за нищо, живее ден за ден и обича да пие бира в следобедната почивка. Тогава някой от автомобилите я връща на ъгъла, Уенди слиза от него и вади от чантата си шише с освежител за уста. Развива капачката и отпива няколко глътки, жабури си устата и изплюва синята течност. Отива до близката бутка и си взима така желаната бира. Сяда на масичките отпред и пие бирата бавно. След малко смачква кенчето и го изхвърля в кофата за боклук. Връща се на ъгъла,защото е време за още няколко клиента. Понякога в очите на Уенди има буря. Това се случва най-често,когато някое друго момиче е застанало на любимия й ъгъл. Тогава Уенди се приближава до момичето и я хваща за косата. След малко натрапничката е на земята, а Уенди е с кичур в ръката.
Вечерта Уенди се прибира и сваля високите токове. Тя обича да ляга на белия си диван и да си разтяга краката, после бърка в джоба на якето си и вади торбичка с бели кристали. Взима лула от стъклената масичка пред дивана и слага кристалите в нея. Нагорещява издутия край на лулата със запалка и дърпа от другия. После отново разтяга краката си и цялото си тяло. Уенди не обича да мисли много. Тя просто живее ден за ден.