петък, 28 септември 2012 г.

Царят на моретата



Беше свикнал да е перфектен във всичко - винаги отличен в действията си, винаги усмихнат, винаги задоволяващ всички изисквания, перфектен баща, перфектен съпруг, перфектен войник. До деня в който замина на поредната мисия, да спасява животи, убивайки, да завладява чужди континенти, планети, за да забие флагчето на нацията си и да изпълни и тази задача успешно. Получи потупване по рамото от генералите си, получи медали, получи и злато. Тръгна към къщи светъл и горд. Пристигна почернен, на колене. Беше пропуснал да спаси единствените животи, за които го е грижа. Тогава реши да погубва всички останали, докато някой не съумее да го победи.
Влизане с взлом. Двама с два пистолета и общо осем куршума - пет за жена му, един за хладилника и два за малката му дъщеричка. Новобранци, не знаели, че някой си е вкъщи, накрая толкова се стреснали, че не откраднали нищо. Намери ги бързо, имаше приятели в полицията, имаше и достатъчно информатори. Нали е герой от войната? На единия му измъкна езика и му перфорира устата и носа, умря от задушаване. Другият се опита да се самоубие, като разбра, че идват за него. Но точно преди да дръпне спусъка, войникът му изби пистолета от ръката. Върза го в мазето си и го мъчи в продължение на месец. Първо го давеше, после му правеше изкуствено дишане. Пускаше му силна музика и ярка светлина, после ги спираше и така цяла седмица, докато момчето се побърка. Сам си прехапа езика, изяде по голямата част от устните си, за да умре от кръвозагуба, но войникът винаги съумяваше да го спаси, докато накрая му омръзна. Цялото мъчение не му донесе нищо. Издълба дълбок гроб и го зарови жив.
Сега обикаля света. Няма господар, не е подчинен на никого, но обича да убива, да участва във войни, да се лее кръв. Прави го там където е позволено – на бойното поле. Не взима ничия страна. Стои по средата между двете армии и отнема човешки животи. Няма кауза, която да го спечели, няма история, която да го трогне. Убива всички.
Вечер сяда в някое оцеляло барче и си поръчва билков чай с мляко. Вади от раницата си кутия таралежки и изяжда няколко наведнъж. Обича когато устата му е пълна в шоколад. След няколко минути хипофизната му жлеза започва да произвежда ендорфин и той се усмихва, винаги скришно. Срамува се от усмивката си, приема я като проява на слабост, както жените приемат плача на мъжете. Затова ходи с кърпа през лицето, много рядко можеш да го видиш без нея. И очите му се усмихват, но никой няма смелостта да се загледа в тях. Ако им хвърлиш един поглед би си помислил, че са празни. Че ако те са пътя към душата му, то той е мъртъв отдавна и живее ден за ден, колкото да не си тегли куршума още днес. Да, той беше мъртъв отвътре, но не беше празен. Всъщност, ако някой ангел можеше да се огледа в душата му и после да разкаже за него в рая, то онзи прекрасен свят би замръзнал. Всички крилати добродетели биха изчезнали. Всички ангели биха си прерязали вените. Дори демоните, които се приближават към него, за да откраднат тялото му си плюят на петите след като погледнат в очите му. А очите му бяха като два дълбоки кладенеца с най-сладката вода, която никога не се вижда. Разговаряше само с нощта, със звездите. Шепнеха му тайни. Разказваха му за магиите, за силата на вятъра, за търпението на времето...
Не намери подходящ съперник. Убиваше всеки, който се изпречваше на пътя му. Накрая просто потърси мир, далеч от всички останали. Замина и се спря когато стигна средата на океана. Спусна се в най-дълбоката му част. Там изпадна в дълбока медитация, в тъмното, на десет сантиметра от пясъка, носещ се от течението. Първо беше посещаван от няколко риби, после го обгърнаха водорасли, а накрая се превърна в скала и остана цар на моретата.

четвъртък, 27 септември 2012 г.

сервитьорът на време



Имаше някога, всъщност неотдавна, момче на име Деян. Деян не се различаваше с нищо от останалите хора, външно. Но вътрешно той се чувстваше специален, точно както се чувстваме специални всички ние, останалите. Той беше най-скъп на сърцето си, а специален се чувстваше, защото усещаше, че в него живеят няколко личности. Всяка отделна личност в неговото тяло искаше да се изявява, а за да се изяви тя имаше нужда единствено от време и пространство. Естествено на нашия свят има място само за един Деян, а той има време само за развитието на една от своите личности.
Не можеше да избере коя, а пък те постоянно му помагаха и му шепнеха правилните отговори в точните моменти, правеха изборът още по труден. Нямаше как да се откаже от никоя от тях, защото винаги щеше да се намери момент, в който личността да му бъде полезна. Тогава той започна да търси решение. Започна да се занимава с всяка личност поотделно. Да отделя време на всички. Сутрин правеше експерименти, смесваше химични съставки, после четеше книга, пишеше, играеше си с животните на двора, ходеше на училище, а след училище си пишеше домашните. След всички тези дейности той лягаше и заспиваше уморен. На другата сутрин се събуждаше, а ядосаната личност на спортиста му се сърдеше, затова, че не е ритал топка, вчера. Болеше го и в двата края на мозъка, артиста не беше рисувал, математика не беше сметнал всичките си уравнения. В главата му беше пълен хаос. От всички страни му крещяха. Тогава той ги помоли да престанат. Личностите се успокоиха и зачакаха да видят какво ще измисли детето. А то съвсем по детски реши, че може да отделя по 5 минути на всеки. Тогава започна един маратон, преминаващ в десетобой, дори повечебой, като накрая на вечерта реши, че може да не се спи. Справи се за първите няколко часа, но накрая просто падна на пода и заспа, по средата на някаква чаена церемония. На сутринта се събуди от крясъците на всичките личности, беше пропит с чай и билки. Опита се да ги смири, но не се получи. Пробва с шамар, но отново не успя да ги накара да млъкнат. Тогава и Деян им кресна, а те се стреснаха и замълчаха. Обеща им да се погрижи за тях, а те решиха да му се доверят за пореден път. Деян седна и се зачуди как може да реши проблема си. Минаха дни, но не измисляше решение. Минаха седмици, личностите станаха нервни и нетърпеливи. Деян им обясни, че ги обича еднакво и че мисли за решението на проблема, дотогава обаче ще трябва да се научат да живеят така и да му дават повече пространство, за да мисли. Тогава личностите изчезнаха и му дадоха цялото пространство в главата му. Минаха години, Деян развиваше единствено себе си, ходеше на училище, изкарваше някакви оценки и преминаваше нататък. Не мина и ден без да потърси решение на проблема си. И тъкмо, когато беше започнал да губи надежда, той попадна на абзац от книга, който гласеше:
„Има дни, в които мечтаеш денонощието да е поне 48 часа . Тогава трябва да се събудиш рано, често преди да се е показало самото слънце само и само, за да ти стигне времето, да свършиш всичко преди края на срока. И пак не успяваш. В такива моменти се появява сервитьорът на време. Той идва само когато е поканен. Приближава се деликатно към теб, с бяла кърпа в ръка и бутилка селектирано време, навежда се към теб и ти подава да отпиеш. Свещената глътка прекъсва махалото на часовника, то спира по средата на поредната си реплика и заглъхва, за да ти даде достатъчно време, за да свършиш задълженията си.“
Деян скочи от позата, която беше заел и започна да танцува, беше открил решение на проблема си. Събуди всичките си личности и решиха да пробват да извикат сервитьора на време. Той вдигна победоносно ръка, изщрака с пръсти и извика „сервитьор“ срещу тъмния ъгъл на стаята си. Първо, не се случи нищо, но после върху мрака се появи бяла точка светлина. Точката постепенно се уголеми до размерите на човешки ръст. От там излезе мъж с черен панталон, бяла риза и черно елече. Приближи се към Деян и извади висока кристална чаша. Издърпа тапата на бутилката, чу се подобаващо „пук“ и изсипа времето в кристалния съд. Зачака усмихнат към Деян. Момчето взе чашата, погледна я подозрително. Течността имаше някакъв сребърно-сивкав цвят и със сигурност изглеждаше отровно. Деян помириса и отпи няколко глътки. Хм, времето беше сладко на вкус, това вече е странно, помисли си момчето. После обърна цялата чаша. Сервитьорът се поклони, прибра чашата и се върна в дупката, която се сви и изчезна. Деян се ослуша. Никъде не се чуваше нито звук. Слезе на долния етаж на къщата, за да провери баба си. Тя спеше, но не дишаше. Деян се стресна, помисли си, че е умряла и я разбута оживено. Тогава баба му се събуди, но часовниците не помръдваха. Откри, че така може да буди хората, които са му нужни, докато времето е спряло. Гениално, помисли си момчето. Тогава започнаха големите игри, после продължи с експерименти, танци, рисуване, скачане на въже, яздене на кон, шофиране, боксиране, плетене, четене, клатене на крака и всичко останало. Така Деян порасна и всеки път, когато времето не му стигаше, той вдигаше ръка и щракваше с пръсти. Всеки път отпиваше от чашата със сладка течност и имаше време за каквото си поиска. Така той успя да стане професионален футболист , да завърши училище, да вземе няколко висши, да се ожени и да създаде семейство, да си намери допълнителна работа като банков служител и да се грижи за семейството си, да практикува десетки хобита, да намира време за любовниците си, да се научи да свири на акордеон, барабани, китара и тимпани, и това само до 20 годишна възраст. Животът му се струваше прекрасен, правеше каквото си поиска и всичко му се отдаваше, тъй като във всяка различна специалност личността специалист поемаше руля и го управляваше. И всичко изглеждаше наред, Деян си растеше, но когато навърши 21 откри първите си бели косми. Няколко дни след това, косата му започна да пада, а на 25 вече беше оплешивял напълно, ушите му бяха станали двойно по-големи, а лицето му се беше набръчкало. Вече нямаше нужда от любовници, защото трудно му ставаше и веднъж на няколко дни. Взимаше лекарства за сърце, ядеше ядки, защото забравяше и внимаваше точно колко захар ще поеме на ден, заради диабета си. Деян се беше превърнал в развалина само за няколко години и се чудеше защо. Знаеше за теорията на Айнщайн, че хората остаряват по-бързо, когато са нависоко, но той цял живот живееше на морето.
Истината е, че Деян беше пропуснал да прочете последните няколко реда в книгата, в която откри сервитьорът на време. Там пишеше, че колкото и време да му вземеш , той винаги ще ти вземе двойно, а в случая сервитьорът отне детството на едно момче. След това и живота му. Сервитьорът винаги си прибираше своето. Деян изчезна някъде в космоса на 29 години... от старост.

понеделник, 17 септември 2012 г.

светът иска да се влюбиш



„Искам да се влюбя, искам да се влюбя“ звучеше в главата му, докато се опитваше да избяга от мислите си. „Искам да се влюбя“ изпищя скайпа, а прозорецът на десктопа му премига няколко пъти. Негова приятелка сподели думите, които вече крещяха между ушите му. Тя също искаше да стопли сърцето си в нечие друго. После плъхът в клетката изписука, а на него му се стори, че му се присмива. Отвън пееше присмехулник. Ядоса се. Целият свят му се присмиваше... В кого да се влюбиш? В онези малки, добре преписани момиченца, които така поддържат самочувствието ти, че единствено ти остава да се надяваш, че ще се превърнат в жени, когато пораснат. Или онези другите, които вече са жени и са готови да направят поколение на първия, по-расов индивид, когото срещнат само за да не изтърват момента. Не мога да се влюбя в хора, разочароващи ме с безвкусици и зле възпитани маниери. Не мога да се влюбя в този свят, в този ден, в този час, вчера, утре, никога! ... Тръшна вратата и излезе.
След половин час седеше на пейка в парка и хвърляше трохи на гълъбите. Чакаше негов приятел. Птиците шаваха в краката му и се надпреварваха, коя ще изяде по-големия къшей, докато той се опитваше да измисли имена на всички. Бяха около двайсе гълъба, трудно се измислят двайсе имена, трудно се и помнят, затова малко след като ги кръсти ги забрави. Точно толкова помнеше и имената на момичетата, с които беше излизал. Този път се ядоса на себе си. Хвърли хляба на земята, а гълъбите се разлетяха наоколо. След малко пак се върнаха и закълваха. Приятелят му дойде. Поздравиха се и седнаха на пейката. Тогава мина някакъв скитник, беше пиян и раздърпан. Посочи ги с два пръста, после посочи двете момичета на отсрещната пейка. Те не разбраха какво има предвид, но скитникът не се отказа. Опита се да им обясни. Устата му увисна във въздуха, думите му се развлачиха и започна да мига като мишка в трици. Накрая изломоти, че не е правилно на една пейка да седят две момчета или две момичета и трябва да се разделят на момче с момиче. Ебах ти логиката! Дори този искаше хората да се влюбват и да бъдат щастливи. Момчето стана от пейката и свали часовника си, подаде го на приятеля си и тръгна към бездомника. Толкова много искаше да си изкара целия яд и да го цапардоса точно между очите. Мина през гълъбите, настъпи няколко и вече беше на крачка от уродливия старец. Тогава усети как нещо го дърпа назад. Помисли си, че приятелят му го спира, затова просто инстинктивно го блъсна назад. Чу че някой пада и се обърна. Беше едно от момичетата на съседната пейка. Тя го беше хванала. Бездомникът избяга. Момчето се наведе и вдигна момичето. Извини й се, беше му супер неудобно. Вътре в него бушуваше ад, но беше научен да е внимателен към жените, затова се опита да се смири. Момичето се изправи, усмихна му се и му каза, че й няма нищо. За част от секундата той си помисли, че има нещо симпатично в нея. За част от секундата искаше да прибере кичурa, който закриваше половината й лице. Но тя го изпревари. Прибра косата си и му каза, че трябва да се усмихва повече. Дръпна му някаква лекция за усмивките и енергиите и му даде визитка. Той не можеше да повярва. Никога не му се беше случвало, но вече искаше да набие и момиче. Трябваше да се разкара. Обърна се и си тръгна. Дори не каза чао на приятеля си. Просто си тръгна. Момичето извика, че светът иска от него да се влюби. Момчето поклати глава и ускори крачката си. Погледна визитката, беше за някакъв клуб по смешна йога. Знаеше какво е това, знаеше, че хората ходят там, за да се смеят, за да натрупат положителна енергия. Хвърли хартийката в кофата за боклук. Всеки път когато му станеше смешно и не можеше да се спре да се смее имаше чувството, че предстои нещо лошо. Всеки път, когато се заливаше от смях очакваше да го блъсне кола, влак или дори самолет, от храстите да излезе неонацист и да го прободе с нож между гърдите. Нямаше как да посещава подобни курсове, нямаше как да живее в постоянен страх... Светът искал да се влюбя, да бе, сякаш ми предоставя милион възможности. Светът иска енергията ми, светът е едно голямо незадоволено бебе...
Вървеше, загледан в земята, стъпваше върху плочките на тротоара и не усещаше как всъщност играе на онази игра, в която не трябва да стъпваш, върху пукнатини, фуги и шахти. Беше погълнат от себе си, самоизяде се и на няколко пъти щеше да мине на червено.
Прибра се вкъщи и заключи вратата след себе си. Присмехулникът още пееше, плъхът му май беше заспал. Облегна се на вратата и се свлече надолу, докато накрая седна. Светът искаше живота му. Почувства се на сигурно място, зад стените на дома. След малко се заслуша в песента на присмехулника и заспа. Събуди го някакъв тропот. Всичко се тресеше, помисли, че е земетресение, после осъзна, че седи върху релсите на влака. Какво по дяволите? Отвори очи, някой чукаше на входната врата. Изправи се, мина по коридора и отвори вратата, към него се приближаваше локомотив. Фарът му го заслепяваше. Той тръшна вратата. Ядоса се! Дори сънищата му бяха изтъркани! Нищо по-различно от онези във филмите. Скука!
Отвори очи и влезе в банята. Хвърли няколко шепи вода на лицето си, погледна в огледалото, най-добре беше да се влюби в себе си. Това е най-успешната любов. Но как да се влюби в нещо, което ненавижда толкова много? Абсурдно е, всичко е абсурдно.
Излезе от банята, застана срещу аквариума и погледна вътре в него. Плъхът внимателно се изправи на два крака и запали лула. Дръпна точно 3 пъти и издиша. Разказа му няколко приказки, звучаха като онези на Братя Грим. После завърши с това, че като всяко нещо любовта трябва да се подхранва и да се пои, да се подстригват залинелите връхчета и да се почиства редовно. Погали мустака си, прибра лулата в козината си и се върна в първоначалната си поза на четири крака. Момчето вече искаше да си тегли куршума. Имаше този плъх от няколко години, беше изпадал във всякакви дилеми, но никога досега животинката не беше проговаряла, защо точно днес? И какви са тези говорещи плъхове? .. Погледна чашата на бюрото си. Сутринта майка му, му беше направила мляко с какао. Дали не му е сложила белина и да го е отровила. Взе чашата, помириса я, но си миришеше нормално. Отвори лаптопа, а от него излезе бял балон, който полетя към тавана, блъсна се в него и остана горе. Светът днес беше дяволски. Отвсякъде дебнеха магии. Момчето спря да се изненадва. В крайна сметка, фокусите си бяха най-обикновени трикове. Влезе във фейсбук и написа статус: Светът иска от теб да се влюбиш... майната му.

петък, 14 септември 2012 г.

Един кон влиза в бар...



Тази история не е поучителна.
“Ние спориме. двама със дама. на тема: Човекът във новото време”.

Двамата бяха колеги. Запознаха се, когато той постъпи на работа във фирмата. Беше обикновен чиновник, а тя – секретарка на шефа му. На него му се струваше, че тя прави най-хубавото кафе, което е опитвал някога. На нея пък й харесваше миризмата на цигарите му.
Сутрин той нямаше търпение да отиде на работа и да си налее от кафето й, тя пък бързаше да приключи с ксерокс машината, за да мине покрай него и да усети миризмата на първата цигара, смесена със свежия му парфюм. Напомняше й на детството, когато дядо й се избръсваше всяка сутрин, поливаше се с афтършейв и палеше първата си лула за деня. Той не свързваше кафето й с детството си. Всъщност не го свързваше с нищо. Беше просто хубаво и толкова.
На десктопа си имаше нейна снимка, тя пък държеше опаковка от негова дъвка в портмонето си. Мислеха един за друг постоянно. Двамата бяха перфектната двойка. Само дето не бяха двойка. Те почти не се поглеждаха, тоест не се поглеждаха в очите. За сметка на това постоянно си мятаха скришни погледи. А случеше ли се да направят очен контакт, веднага единият от двамата си намираше някаква спешна работа или някакво друго място за гледане.
Един ден той откри, че тя работи на второ място. Беше стриптизьорка в един от нощните клубове. Изкарваше добри пари.
За да не го познае, той се дегизираше. Отиваше специално и само заради нея. Слагаше кафяв костюм с бяла риза, червена вратовръзка и червена кърпичка, а на главата си носеше препарирана конска глава. Всички го мислеха за кон в костюм, но на никой не му пречеше, защото плащаше сметките си. Седеше отстрани, до пилона и я изпиваше с поглед. Тя танцуваше само за него, а той мечтаеше само за нея. Искаше да докосва устните й както го правят онези хора от филмите, искаше да й подарява букети от слънчогледи и да й дава пари за пластични операции, когато остарее. Искаше да донесе клетка с бели гълъби и да ги пусне на свобода пред нея, за да се наслади на красотата им за няколко секунди.
И тъй като всяка вечер някаква конска физиономия я зяпаше, а на работа този който трябваше, не й обръщаше никакво внимание, на нея й стана интересно, кой е тайнственият кон. Така след един от танците си се блъсна нарочно в него и след поредица от извинения, двамата се запознаха. Той я изчака след работа и отидоха заедно в МакДрайф. беше единственото денонощно заведение наблизо. Взеха си някаква храна и седнаха. Той спечели чаша, която й подари. Тя прибра чашата в чантата си и видя опаковката от дъвката, беше изпаднала от портмонето й. Той не отрони и дума от притеснение, просто не знаеше какво да й каже, как да я впечатли. Опита на няколко пъти да си отвори устата, но не успя да стигне до смислен звук, единствено успя да създаде някакво странно къркорене. Нямаше как да говори за бедрата й, защото беше пошло, нямаше как да говори и за плановете и мечтите си, защото щеше да я изплаши. Остана му единствено това, да стои и да я гледа. Тя не хареса втренчената физиономия на коня. Стана от масата. Вибрациите им някак не съвпаднаха, тя беше емоционално обвързана с друг – с онзи под маската. Помоли го повече да не идва в клуба и излезе. Мъртвата глава зяпна още повече. Трябваше да търси нова маска, нов костюм. Очите на коня хлътнаха, препарираната кожа се навлажни и започна да се къса, и да пада. Тогава на главата му остана само конския череп. Той плачеше. Плачеше заради самотата си, скоро напълни цялото заведение и всички се издавиха. Не биваше да оставя свидетели. Никой не трябва да вижда как един мъж плаче. Мъжете не плачат!
На другия ден отиде на работа и намери бюрото й празно. Кафе нямаше, нито се чуваше звука от ксерокс машината. Ужас! Адът беше слязъл на земята. Отиде при шефа си и го попита какво става, къде е секретарката му, а той отговори, че я е уволнил. Идиот! Как можа, да направи нещо такова, та тя беше идеална! Разбира се, нищо такова не излезе от устата му, но мислите му бяха насочени към подобен род обиди. Той се озадачи и седна на бюрото си, нямаше как да разпитва за подробности, нямаше как да показва интерес, защото това не влиза в длъжностната му характеристика. Едва дочака края на работния ден. Прибра се до вкъщи и грабна конския череп. Запъти се към стриптийз бара. Когато стигна и паркира се сети, че днес е почивният й ден. Не знаеше какво да прави. Сложи черепа на главата си, а няколко птички го накацаха и започнаха да острят човките си на стърчащите кокали. Той влезе в бара и отиде при едно от момичетата. След като й даде малко пари тя си отвори устата и... му даде цялата информация от която имаше нужда.
Той се върна в колата, запали и потегли.
След няколко минути беше пред вратата на бяла спретната къщичка със зелена морава отпред. Той почука три пъти. Отвътре се появи момичето от офиса му. Отвори, стори й се странно, че го вижда. Дори не успя да усети някаква радост, просто изненада и нищо повече. Той я погледна право в очите и пусна конския череп в краката й. Не знаеше какво повече да направи, не знаеше и какво да й каже. На нея й стигаше.Усмихна се. Двамата влязоха в къщата. Той запали цигара, тя направи кафе.

сряда, 5 септември 2012 г.

гълъбова зимнина



От малък съм свикнал с животните. Още като съм се родил и съм знаел как казва кравичката и как лае кучето. А като пораснах малко, започнах да храня жирафа на съседа, чиято глава се подаваше редовно през прозореца на третия етаж на къщата ни. Съседът ми е луд. В двора си има слон, жираф и зебра, като и трите животни приличат на стопанина си. Слонът седи по цял ден на една масичка с кукли и се прави, че пие чай с тях. Всъщност е толкова непохватен, колкото всички слонове, не знам какво удоволствие му доставя. Зебрата, пък, постоянно се опитва да яхне жирафа, точно докато си провира главата през прозореца ми и го храня с гнили ябълки и круши. Не обичам гнилото. Не обичам и да стоя сам, затова се зарадвах снощи, когато едно трикрако куче реши да ме изпрати до вкъщи. Аз влязох в двора, а то остана пред вратата като един същински Цербер, който вместо да охранява изхода на подземния свят, охраняваше къщата ми и вместо с три глави, беше с три крака. Имам някаква слабост към ранени животни, спомням си как като малък баба ми обясняваше, че затваря плодовете в буркан, за да съхрани тяхната свежест и живот. Така, когато намерих ранен гълъб, нямах идея как да го излекувам, опитах се да му превържа крилото, но се оказа, че всичко с крилата му е наред. Имаше някаква гадна рана на корема. Тогава се сетих за думите на баба и затворих гълъба в буркан. Оттогава водя ранените животни на ветеринар. Гълъбът издъхна толкова бързо. Не издържа до зимата. Не издържа, дори до утрешния ден. Гълъбите дишали. Бях малък, не разбирах много от нещата от живота, не че сега ги разбирам. Преди няколко месеца приятелката ми реши да ме изненада. Заведе ме на някакво чудно място в планината. Беше ми сготвила, опънахме палатката и запалихме огън, вечеряхме. Беше уникално вкусно, тя винаги е готвила феноменално добре. И тогава, сякаш на шега се появи мечка, но не от онези пържени мечета Помбер, ами истинска кафява, българска мечка. Изправи се на два крака, а аз отидох и я прегърнах. Тя ме блъсна и паднах назад. Дотогава бях виждал мечка само в скайп, а там мечетата се гушкат, откъде да знам, че има и кръвожадни мечки? Тръгнах назад, бях вцепенен, приятелката ми обаче запази самообладание и забеляза дупките на носа на мечката. Изтича до колата и извади старата гъдулка на дядо си, засвири единственото парче, което знаеше – crying in the rain на whitesnake. Мечката затанцува. Аз събрах набързо нещата и ги метнах в колата. Изчезнахме в тъмното, а мечката остана отзад. Когато попитах приятелката ми как се е сетила за гъдулката, тя ми каза, че е видяла раните по носа на мечката и е сметнала, че са от халките с които ги връзват циганите-мечкари. Беше стреляла на сляпо, но беше уцелила. Оттогава не прегръщам агресивни животни и не използвам скайп.
Днес прочетох, че котката на някакво момиче обича приятеля й повече от нея, и го чака всяка вечер на прозореца. Котката на моята приятелка ме ненавижда, всъщност не, по-зле, аз съм безразличен за повечето котки. Така искам котките да ме обичат или поне да ме забелязват. Може да приличам на крадец, убиец, лош човек, но и аз имам чувства. Хаха. Пиратът, който завързал кораба си за някаква костенурка и я накарал да го тегли. Безумно.
Понякога забравям, че съм обикновен човек, който пуши и работи, като всички останали. Само дето не пуша. Мечтая да бъда герой и да спасявам принцеси и след това да заживея щастливо, поне аз, тя да се оправя. Снощи, например, сънувах, че съм в градинката пред Народния театър и някакви момчета биеха бездомник. Правиха го без особено задоволство по лицата, явно мозъкът ми ги беше принудил. Та, хванах едно от момчетата за главата и го задърпах. Озовахме се до някакъв гроб, където му зарових главата. Милия седеше като щраус. Аз бях спасител. Онзи си изрови главата и тръгна срещу мен, а аз го съборих и той се отказа. Всичко се случи пред приятелката му, която явно бях впечатлил, защото ме попита кога ще излезем. Аз се поизтупах и й отвърнах гордо, че не съм се бил за нея и няма да излизаме. Отказах на момиче, не мога да повярвам!
Някой път ще ви разкажа за момичето, което лае.

Илюстрация: doveinjar
Още тук: https://www.facebook.com/doveinjar

вторник, 4 септември 2012 г.

селф



Лежеше под чаршафа, размазваше плата по лицето си и се опитваше да избърше нещо, което всъщност го нямаше. Пусни го, махни се, изтрий се. Мислите му не го пускаха. Все повече го нямаше, все повече искаше да се скрие от света и да остане само красотата, която е създал. Не знаеше дали е успял. Искаше да напише шедьовъра, напъваше се да измисли нещо гениално, пускаше си песни, за да го стимулират... не действаха. Разглеждаше картинки.. не действаха. Накрая реши да открадне нещо от някого, но не намери никой подходящ за крадене. Не смяташе никой за гениален. Накрая се изгуби, не знаеше къде да търси, не знаеше какво да търси и реши да търси себе си. Доплака му се. Какво е това „себе си“? Дали е начинът по който се чувстваше? Дали беше нещото, което му говореше, или пък нещото, което слушаше говорещото? Дали беше онова, което гледа или онова, което осъзнаваше ставащото, онова, което вижда? Къде да го намери, къде да го потърси, къде оставаше да бъде „себе си“? Искаше му се да го извика, а то да се обърне. После да седнат заедно на една маса, да пият чай и да ядат бисквити, докато се опознаят. Докато станат първи приятели. Ехо, ти ли си? – викаше в тъмното, но никой не му отговаряше. Продължи да се чуди. Песните спряха и тишината го погълна, както само много мъдрите мисли и големите дълбочини, могат да поглъщат. Защо ли нямаше мислоем? Не знам, не знам какво е „себе си“. После се сети за есето, което беше писал в девети клас. Беше първото есе, над което беше разсъждавал сам. Там написа, че човек може да е себе си, само в тоалетната. Получи тройка, а учителката му по философия го изгледа странно, след като му върна работата. Сега, осем години по-късно, той беше загубил значението на думата и се опитваше да го изрови. Ами, нека да опитаме. Отви чаршафа и стана от леглото, след няколко крачки вече беше в тоалетната, заключи се и седна на белия фаянс. Зачака. Минаха пет.. десет секунди. Нищо. Станаха двайсет, трийсет. Пак нищо. Може би преди осем години беше имал предвид друго. Свали гащите си, седна отново и се понапъна. Нищо не излезе, нищо и не измисли. Не се чувстваше като себе си, не знаеше къде да го намери, нито как изглежда, но със сигурност не беше в тоалетната. Може би есето му не е заслужавало и тройка. Седеше и съжаляваше за всяко свое действие, всяка дума, с която е наранил някого. Това не съм аз, защо трябва да съжалявам, после ще се извиня, като се съвзема... ако се съвзема. Опитваше се да се успокои. Не се получаваше. Не знаеше къде да отиде, какво да слуша, къде да гледа, как да си легне. Чудеше се дали да не бръкне в контакта, може би така щеше да го осени нещо гениално, може би така щеше да получи разнообразието, от което имаше нужда. Няма го, няма го, няма го! По дяволите...
А, къде е? Сигурно е между пръстите на ръцете му, или под шапката, но със сигурност е някъде под носа му.
Между другото, изгубих се и съжалявам много и колкото и да съм честен със себе си и със всички, не мога да се видя, дори в огледалото бледнея, а из къщи само се чувам, дъските скърцат под мен, но не знам къде ходя и не мога да се спра, и не мога да се видя, и мозъкът ми се бърка, контролира грешните ми крайници, спъвам се, падам, подът изскърцва. Ужас. Не знам какво правя! ... написа в тишината той и се опита да приключи с мисленето, да заспи.
Заспа и се загуби в снега. Завъртя се няколко пъти в леглото и без да иска се отви. Тогава в съня си откри, че е гол и бос, стана му студено. Затрупа го лавина, която после се превърна в морска пяна. Лято, море. Може би „себе си“ е това, което правиш. Зави се със чаршафа. Може би сами няма как да открием „себе си“. Огледа се, на плажа нямаше никого, не знаеше кой му говори, но гласът беше ясен и чист. После в далечината видя някакво дете, което строеше замък. Той се приближи. Чу се детски смях. Детето се обърна и му се ухили. В устата му се виждаха няколко бели зъбчета. Може би само другите могат да ни видят истински и реални, такива каквито сме. Той погледна в очите на детето. Там откри себе си. Стресна се. Събуди се потен. Дишаше дълбоко. Изтича пред огледалото. Там нямаше образ. Обърна се, а тялото му лежеше още в леглото.

.................



неделя, 2 септември 2012 г.

will this make me famous?



Да чакаш обаждането е като да живееш във лъжица и да чакаш да бъдеш изяден.
Къщичката ти лежи в сушилника за прибори. Всичко, което виждаш е тъмнината на стаята, всичко, което чуваш е някакво влажно хриптене, бълбукане – малко по-дълбоко от мисълта ти. Денят ти не беше хубав, още от сутринта надвиснаха тъмни облаци. Седиш под тях и нямаш избор освен да чакаш да завали, докато всичко премине и се слееш с тишината. Вече си загубил посоката, компасът ти сочи неверни посоки, затова си се ограничил в тази лъжица. Всичко, което си искал да направиш се е провалило. Перфектната буря, перфектната разруха, сякаш всичко е било планирано отдавна, но не от теб, а против теб. И тогава влиза някой и дърпа бълбукащия съд от котлона. Предстои ти игра на руска рулетка. Коя от лъжиците ще падне първа в жертва, коя ще се потопи във врящата купа боб, за да нахрани поредния гладен? Дълбока вода, пълна с подправки. Ръката посяга към сушилника и всичко започва да изглежда добре. Облаците се отдръпнат, големите кафеви очи поглеждат друга къщурка и ръката я поема в себе си. Потърква я в блузата на тялото си, устата я духва леко, но някакво петно така и не се маха. Тогава ръката хвърля лъжицата в миялната машина и посяга отново, този път нямаше време за мисли, ангелът ти пазител е отлетял далеч, отвърнал е поглед замалко или нещо пагубно му се е случило, но истината е че лъжицата ти лежи в ръката на човека. Обичаш добрата хигиена и сега тя ти изигра лоша шега. Идеално чиста лъжица. Доволна усмивка на лицето, някои предстои да бъде нахранен, а друг убит.
Човекът остави лъжицата на масата и си сипа купа боб, за да изтива. Остави и купата върху масата. Настани се удобно и запретна ръкави, изправи се, беше забравил да си вземе хляб. После седна отново. Вдигна лъжицата над горещата гозба. Тогава ти усети топлината на парата, онази нажежаваща горещина, която те накара да бягаш сякаш си откраднал нещо. Тръгна на някъде, но нямашде къде да се скриеш, лъжицата щеше да се потопи, за да те изгори, после да те удави и накрая щеше да бъдеш изяден, най-безочливо и безотговорно. Само ако този човек знаеше какво върши, само ако се замисляше за малките неща, които живееха около него, които се намираха в лъжицата му, в четката за коса или в бисквитите, които майка му, му приготвяше всяка седмица. Бисквити за закуска.
Засили се и скочи, щеше да се хванеш за ръба на купата или да се разбиеш в масата. в най-лошия случай щеше да се изгориш и удавиш във врящия фасул. Всичко зависеше от добрия тайминг.
Не обичам да се застоявам на една история.
Нямам достъп до следващата.
Телефонът така или иначе звънна. Нищо интересно. След месец чакам следващо повикване. А днес, днес имах дъга между спиците на колелото. Днес открих сродната си душа. Днес успях да се наспя. Да си сменя чаршафите и да си оправя леглото. Днес отплавах с кораб надалеч и обиколих света, за да се върна днес. Днес изядох пакет слънчоглед и устата ми се изприщи, хубава болка, също като перфектната тъмнина, поглъщаща и удобна, мека и приветлива, дрън-дрън.
Парен, каша духа!
"Do not
Do NOT run the microwave with nothing inside it.
Do NOT use scotch tape to cover a wound.
Do NOT change your first name.
Do NOT wear jeans on the beach.
Do NOT call again, he/she got your message.
Do NOT play with bear cubs in the wild.
Do NOT play with bear cubs at the zoo.
Stay away from bears."