сервитьорът на време

Имаше някога, всъщност неотдавна, момче на име Деян. Деян не се различаваше с нищо от останалите хора, външно. Но вътрешно той се чувстваше специален, точно както се чувстваме специални всички ние, останалите. Той беше най-скъп на сърцето си, а специален се чувстваше, защото усещаше, че в него живеят няколко личности. Всяка отделна личност в неговото тяло искаше да се изявява, а за да се изяви тя имаше нужда единствено от време и пространство. Естествено на нашия свят има място само за един Деян, а той има време само за развитието на една от своите личности.
Не можеше да избере коя, а пък те постоянно му помагаха и му шепнеха правилните отговори в точните моменти, правеха изборът още по труден. Нямаше как да се откаже от никоя от тях, защото винаги щеше да се намери момент, в който личността да му бъде полезна. Тогава той започна да търси решение. Започна да се занимава с всяка личност поотделно. Да отделя време на всички. Сутрин правеше експерименти, смесваше химични съставки, после четеше книга, пишеше, играеше си с животните на двора, ходеше на училище, а след училище си пишеше домашните. След всички тези дейности той лягаше и заспиваше уморен. На другата сутрин се събуждаше, а ядосаната личност на спортиста му се сърдеше, затова, че не е ритал топка, вчера. Болеше го и в двата края на мозъка, артиста не беше рисувал, математика не беше сметнал всичките си уравнения. В главата му беше пълен хаос. От всички страни му крещяха. Тогава той ги помоли да престанат. Личностите се успокоиха и зачакаха да видят какво ще измисли детето. А то съвсем по детски реши, че може да отделя по 5 минути на всеки. Тогава започна един маратон, преминаващ в десетобой, дори повечебой, като накрая на вечерта реши, че може да не се спи. Справи се за първите няколко часа, но накрая просто падна на пода и заспа, по средата на някаква чаена церемония. На сутринта се събуди от крясъците на всичките личности, беше пропит с чай и билки. Опита се да ги смири, но не се получи. Пробва с шамар, но отново не успя да ги накара да млъкнат. Тогава и Деян им кресна, а те се стреснаха и замълчаха. Обеща им да се погрижи за тях, а те решиха да му се доверят за пореден път. Деян седна и се зачуди как може да реши проблема си. Минаха дни, но не измисляше решение. Минаха седмици, личностите станаха нервни и нетърпеливи. Деян им обясни, че ги обича еднакво и че мисли за решението на проблема, дотогава обаче ще трябва да се научат да живеят така и да му дават повече пространство, за да мисли. Тогава личностите изчезнаха и му дадоха цялото пространство в главата му. Минаха години, Деян развиваше единствено себе си, ходеше на училище, изкарваше някакви оценки и преминаваше нататък. Не мина и ден без да потърси решение на проблема си. И тъкмо, когато беше започнал да губи надежда, той попадна на абзац от книга, който гласеше:
„Има дни, в които мечтаеш денонощието да е поне 48 часа . Тогава трябва да се събудиш рано, често преди да се е показало самото слънце само и само, за да ти стигне времето, да свършиш всичко преди края на срока. И пак не успяваш. В такива моменти се появява сервитьорът на време. Той идва само когато е поканен. Приближава се деликатно към теб, с бяла кърпа в ръка и бутилка селектирано време, навежда се към теб и ти подава да отпиеш. Свещената глътка прекъсва махалото на часовника, то спира по средата на поредната си реплика и заглъхва, за да ти даде достатъчно време, за да свършиш задълженията си.“
Деян скочи от позата, която беше заел и започна да танцува, беше открил решение на проблема си. Събуди всичките си личности и решиха да пробват да извикат сервитьора на време. Той вдигна победоносно ръка, изщрака с пръсти и извика „сервитьор“ срещу тъмния ъгъл на стаята си. Първо, не се случи нищо, но после върху мрака се появи бяла точка светлина. Точката постепенно се уголеми до размерите на човешки ръст. От там излезе мъж с черен панталон, бяла риза и черно елече. Приближи се към Деян и извади висока кристална чаша. Издърпа тапата на бутилката, чу се подобаващо „пук“ и изсипа времето в кристалния съд. Зачака усмихнат към Деян. Момчето взе чашата, погледна я подозрително. Течността имаше някакъв сребърно-сивкав цвят и със сигурност изглеждаше отровно. Деян помириса и отпи няколко глътки. Хм, времето беше сладко на вкус, това вече е странно, помисли си момчето. После обърна цялата чаша. Сервитьорът се поклони, прибра чашата и се върна в дупката, която се сви и изчезна. Деян се ослуша. Никъде не се чуваше нито звук. Слезе на долния етаж на къщата, за да провери баба си. Тя спеше, но не дишаше. Деян се стресна, помисли си, че е умряла и я разбута оживено. Тогава баба му се събуди, но часовниците не помръдваха. Откри, че така може да буди хората, които са му нужни, докато времето е спряло. Гениално, помисли си момчето. Тогава започнаха големите игри, после продължи с експерименти, танци, рисуване, скачане на въже, яздене на кон, шофиране, боксиране, плетене, четене, клатене на крака и всичко останало. Така Деян порасна и всеки път, когато времето не му стигаше, той вдигаше ръка и щракваше с пръсти. Всеки път отпиваше от чашата със сладка течност и имаше време за каквото си поиска. Така той успя да стане професионален футболист , да завърши училище, да вземе няколко висши, да се ожени и да създаде семейство, да си намери допълнителна работа като банков служител и да се грижи за семейството си, да практикува десетки хобита, да намира време за любовниците си, да се научи да свири на акордеон, барабани, китара и тимпани, и това само до 20 годишна възраст. Животът му се струваше прекрасен, правеше каквото си поиска и всичко му се отдаваше, тъй като във всяка различна специалност личността специалист поемаше руля и го управляваше. И всичко изглеждаше наред, Деян си растеше, но когато навърши 21 откри първите си бели косми. Няколко дни след това, косата му започна да пада, а на 25 вече беше оплешивял напълно, ушите му бяха станали двойно по-големи, а лицето му се беше набръчкало. Вече нямаше нужда от любовници, защото трудно му ставаше и веднъж на няколко дни. Взимаше лекарства за сърце, ядеше ядки, защото забравяше и внимаваше точно колко захар ще поеме на ден, заради диабета си. Деян се беше превърнал в развалина само за няколко години и се чудеше защо. Знаеше за теорията на Айнщайн, че хората остаряват по-бързо, когато са нависоко, но той цял живот живееше на морето.
Истината е, че Деян беше пропуснал да прочете последните няколко реда в книгата, в която откри сервитьорът на време. Там пишеше, че колкото и време да му вземеш , той винаги ще ти вземе двойно, а в случая сервитьорът отне детството на едно момче. След това и живота му. Сервитьорът винаги си прибираше своето. Деян изчезна някъде в космоса на 29 години... от старост.