вторник, 4 септември 2012 г.

селф



Лежеше под чаршафа, размазваше плата по лицето си и се опитваше да избърше нещо, което всъщност го нямаше. Пусни го, махни се, изтрий се. Мислите му не го пускаха. Все повече го нямаше, все повече искаше да се скрие от света и да остане само красотата, която е създал. Не знаеше дали е успял. Искаше да напише шедьовъра, напъваше се да измисли нещо гениално, пускаше си песни, за да го стимулират... не действаха. Разглеждаше картинки.. не действаха. Накрая реши да открадне нещо от някого, но не намери никой подходящ за крадене. Не смяташе никой за гениален. Накрая се изгуби, не знаеше къде да търси, не знаеше какво да търси и реши да търси себе си. Доплака му се. Какво е това „себе си“? Дали е начинът по който се чувстваше? Дали беше нещото, което му говореше, или пък нещото, което слушаше говорещото? Дали беше онова, което гледа или онова, което осъзнаваше ставащото, онова, което вижда? Къде да го намери, къде да го потърси, къде оставаше да бъде „себе си“? Искаше му се да го извика, а то да се обърне. После да седнат заедно на една маса, да пият чай и да ядат бисквити, докато се опознаят. Докато станат първи приятели. Ехо, ти ли си? – викаше в тъмното, но никой не му отговаряше. Продължи да се чуди. Песните спряха и тишината го погълна, както само много мъдрите мисли и големите дълбочини, могат да поглъщат. Защо ли нямаше мислоем? Не знам, не знам какво е „себе си“. После се сети за есето, което беше писал в девети клас. Беше първото есе, над което беше разсъждавал сам. Там написа, че човек може да е себе си, само в тоалетната. Получи тройка, а учителката му по философия го изгледа странно, след като му върна работата. Сега, осем години по-късно, той беше загубил значението на думата и се опитваше да го изрови. Ами, нека да опитаме. Отви чаршафа и стана от леглото, след няколко крачки вече беше в тоалетната, заключи се и седна на белия фаянс. Зачака. Минаха пет.. десет секунди. Нищо. Станаха двайсет, трийсет. Пак нищо. Може би преди осем години беше имал предвид друго. Свали гащите си, седна отново и се понапъна. Нищо не излезе, нищо и не измисли. Не се чувстваше като себе си, не знаеше къде да го намери, нито как изглежда, но със сигурност не беше в тоалетната. Може би есето му не е заслужавало и тройка. Седеше и съжаляваше за всяко свое действие, всяка дума, с която е наранил някого. Това не съм аз, защо трябва да съжалявам, после ще се извиня, като се съвзема... ако се съвзема. Опитваше се да се успокои. Не се получаваше. Не знаеше къде да отиде, какво да слуша, къде да гледа, как да си легне. Чудеше се дали да не бръкне в контакта, може би така щеше да го осени нещо гениално, може би така щеше да получи разнообразието, от което имаше нужда. Няма го, няма го, няма го! По дяволите...
А, къде е? Сигурно е между пръстите на ръцете му, или под шапката, но със сигурност е някъде под носа му.
Между другото, изгубих се и съжалявам много и колкото и да съм честен със себе си и със всички, не мога да се видя, дори в огледалото бледнея, а из къщи само се чувам, дъските скърцат под мен, но не знам къде ходя и не мога да се спра, и не мога да се видя, и мозъкът ми се бърка, контролира грешните ми крайници, спъвам се, падам, подът изскърцва. Ужас. Не знам какво правя! ... написа в тишината той и се опита да приключи с мисленето, да заспи.
Заспа и се загуби в снега. Завъртя се няколко пъти в леглото и без да иска се отви. Тогава в съня си откри, че е гол и бос, стана му студено. Затрупа го лавина, която после се превърна в морска пяна. Лято, море. Може би „себе си“ е това, което правиш. Зави се със чаршафа. Може би сами няма как да открием „себе си“. Огледа се, на плажа нямаше никого, не знаеше кой му говори, но гласът беше ясен и чист. После в далечината видя някакво дете, което строеше замък. Той се приближи. Чу се детски смях. Детето се обърна и му се ухили. В устата му се виждаха няколко бели зъбчета. Може би само другите могат да ни видят истински и реални, такива каквито сме. Той погледна в очите на детето. Там откри себе си. Стресна се. Събуди се потен. Дишаше дълбоко. Изтича пред огледалото. Там нямаше образ. Обърна се, а тялото му лежеше още в леглото.

.................



Няма коментари:

Публикуване на коментар