петък, 28 септември 2012 г.

Царят на моретата



Беше свикнал да е перфектен във всичко - винаги отличен в действията си, винаги усмихнат, винаги задоволяващ всички изисквания, перфектен баща, перфектен съпруг, перфектен войник. До деня в който замина на поредната мисия, да спасява животи, убивайки, да завладява чужди континенти, планети, за да забие флагчето на нацията си и да изпълни и тази задача успешно. Получи потупване по рамото от генералите си, получи медали, получи и злато. Тръгна към къщи светъл и горд. Пристигна почернен, на колене. Беше пропуснал да спаси единствените животи, за които го е грижа. Тогава реши да погубва всички останали, докато някой не съумее да го победи.
Влизане с взлом. Двама с два пистолета и общо осем куршума - пет за жена му, един за хладилника и два за малката му дъщеричка. Новобранци, не знаели, че някой си е вкъщи, накрая толкова се стреснали, че не откраднали нищо. Намери ги бързо, имаше приятели в полицията, имаше и достатъчно информатори. Нали е герой от войната? На единия му измъкна езика и му перфорира устата и носа, умря от задушаване. Другият се опита да се самоубие, като разбра, че идват за него. Но точно преди да дръпне спусъка, войникът му изби пистолета от ръката. Върза го в мазето си и го мъчи в продължение на месец. Първо го давеше, после му правеше изкуствено дишане. Пускаше му силна музика и ярка светлина, после ги спираше и така цяла седмица, докато момчето се побърка. Сам си прехапа езика, изяде по голямата част от устните си, за да умре от кръвозагуба, но войникът винаги съумяваше да го спаси, докато накрая му омръзна. Цялото мъчение не му донесе нищо. Издълба дълбок гроб и го зарови жив.
Сега обикаля света. Няма господар, не е подчинен на никого, но обича да убива, да участва във войни, да се лее кръв. Прави го там където е позволено – на бойното поле. Не взима ничия страна. Стои по средата между двете армии и отнема човешки животи. Няма кауза, която да го спечели, няма история, която да го трогне. Убива всички.
Вечер сяда в някое оцеляло барче и си поръчва билков чай с мляко. Вади от раницата си кутия таралежки и изяжда няколко наведнъж. Обича когато устата му е пълна в шоколад. След няколко минути хипофизната му жлеза започва да произвежда ендорфин и той се усмихва, винаги скришно. Срамува се от усмивката си, приема я като проява на слабост, както жените приемат плача на мъжете. Затова ходи с кърпа през лицето, много рядко можеш да го видиш без нея. И очите му се усмихват, но никой няма смелостта да се загледа в тях. Ако им хвърлиш един поглед би си помислил, че са празни. Че ако те са пътя към душата му, то той е мъртъв отдавна и живее ден за ден, колкото да не си тегли куршума още днес. Да, той беше мъртъв отвътре, но не беше празен. Всъщност, ако някой ангел можеше да се огледа в душата му и после да разкаже за него в рая, то онзи прекрасен свят би замръзнал. Всички крилати добродетели биха изчезнали. Всички ангели биха си прерязали вените. Дори демоните, които се приближават към него, за да откраднат тялото му си плюят на петите след като погледнат в очите му. А очите му бяха като два дълбоки кладенеца с най-сладката вода, която никога не се вижда. Разговаряше само с нощта, със звездите. Шепнеха му тайни. Разказваха му за магиите, за силата на вятъра, за търпението на времето...
Не намери подходящ съперник. Убиваше всеки, който се изпречваше на пътя му. Накрая просто потърси мир, далеч от всички останали. Замина и се спря когато стигна средата на океана. Спусна се в най-дълбоката му част. Там изпадна в дълбока медитация, в тъмното, на десет сантиметра от пясъка, носещ се от течението. Първо беше посещаван от няколко риби, после го обгърнаха водорасли, а накрая се превърна в скала и остана цар на моретата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар