понеделник, 28 януари 2013 г.

ръба на леглото или края на света



Сашо стоеше на ръба на леглото си, притихнал, вторачен и щастлив. Слушаше някаква песен, която му напомняше минало време, опитваше се да припява на вокалистката, но едва сричаше текста. Усмихваше се, макар, че нямаше на какво да се усмихне. Радваше се на едната песен. Залитна леко и се излегна на леглото, започна да се въргаля в чаршафите и искрено се разсмя. Смееше се на себе си, защото едновременно го заливаха вълни на щастие и нещастие. Сашо стоеше на ръба на два свята, своя и реалния. В единия звуците успяваха да раздвижат лицевите му мускули, в другия нищо не беше способно да го повдигне от леглото. Поливаха го вълни от емоции, сякаш чаршафите бяха направени от морска пяна, а леглото беше пясъчно дъно.Прииска му се да потъне в него, да се свие в ембрионална поза и да заспи, за да изчезне за малко от съзнанието си, но трябваше да ходи на работа. Защо да ходи на работа? Защо да се хаби? Какъв беше смисълът, да избута още някоя и друга година? ...
На тази мисъл котката на Сашо влезе в стаята и се метна на крака му. Обхвана го с малките си лапички и впи ноктите си дълбоко. Започна да гризе пръстите му. Сашо изтръпна от болката. Съвзе се и се изправи. Вдигна котката в ръцете си и я изведе от стаята. Влезе в кухнята и отвори някакъв шкаф, взе найлонова торбичка, от която изсипа кафеникави гранули в зелена купичка на пода. Котката скочи от ръцете му и се нахвърли на пластмасовия съд. Лапаше храната, като обезумяла. Сашо я наблюдаваше. За миг й завидя, после се усети, поклати глава и излезе. Облече панталон, тениска и суичър. Уви шал около врата си, сложи ръкавици и палтото си от норки, после обу оранжевия си air max, грабна раницата и излезе. Заключи след себе си и се затъркаля по стълбите надолу. След няколко минути хвана метрото. Сиви хора, вторачени през прозореца, в тъмното, в собственото си отражение . Метрополис. Вратите се затварят. Следваща спирка.
Сашо слезе и реши, че няма нужда от ескалатор. Качи се по класическия начин, за да излезе от подлеза на станцията и да се влее в мола, заедно с всички останали, образуващи прилив, хора. Качи се на втория етаж и влезе в магазина, в който работеше от няколко месеца. Поздрави колегите си, скри се в склада и облече работната си тениска. Вдиша и издиша няколко пъти, след което излезе навън. Трябваше да се сроди с ролята си на продавач. Една от колежките му се усмихна, попита го как е, а той й отговори, че се чувства прекрасно. Излъга... или не. Нямаше значение, защото, така или иначе, той никога не знаеше как да отговори на този въпрос. Нямаше себеусещане, нямаше себенаблюдение, нямаше самооценка за него. Реши, че преди да стане едно с професията си, може би е по-добре да хапне нещо. Затова отскочи един етаж по-нагоре. Взе си няколко бургера от бързата закуска и се върна в склада на магазина. Отвори нетърпеливо хартиения пакет и се нахвърли на храната. Някаква вълна на удоволствие го заля. Дъвчеше и ушите му плющяха. Тогава се сети за котката. Внимавай какво си пожелаваш. Усмихна се. Не трябваше да става толкова първосигнален, но пък нямаше нищо лошо в това да си доволен, поне четири пъти на ден, нали? Затвори очи и продължи да дъвче. Тогава една от киселите краставички от бургера падна на земята. Сашо се наведе и я вдигна, като я зави в салфетка. Погледна надолу, а по плочките бяха останали следи от кетчуп. Той се наведе да го избърше, но тогава забеляза, че червената течност бълбука. След малко в земята имаше няколко малки дупчици. Кетчупът беше изгорил плочките. Сашо се хвана за гърлото, започна да се задушава. От устата му излизаше дим и пръски киселина. Знаеше, че един ден бързата закуска ще го убие, но си мислеше, че ще е бавно и наднормено. Огледа се наоколо и видя бутилка с вода, изля я в гърлото си и за момент нещата се успокоиха. Тогава застана на четири крака и започна да кукурига, с глава вперена в тавана. Една от лампите се отскубна и падна на гърба му. Тениската му се скъса. Той се огледа и я съблече, събу и панталоните си, а отдолу беше облечен с костюм на спайдърмен. Сложи маската и скочи през витрината на магазина.
Сашо седеше в склада и дъвчеше бургера си, вторачен в кетчупа на земята, погледна сандвича и го поднесе пред носа си, помириса го подозрително, после в главата му зазвуча същата песен от преди малко. Хвърли и последната хапка от хамбургера в устата си и смачка салфетките. Сложи баджа си и изчезна...

събота, 19 януари 2013 г.

изпий ме



Запали цигара, да се сгрееш. Отпусни се.
Повози се на гърба на медузата.
Не ми казвай, че е безгръбначно, знам че можеш да ме победиш в спор.
Изгони глутницата и се слей с трептенето.
Не бъди такава костенурка, излез от корубата.
Това крилце, ще го ядеш ли?
Забулваш ме и ме поръсваш със захар,
сякаш ще ме карамелизираш във фурната.
Не искам да ме печеш, искам да ме наблюдаваш,
искам да се движиш, за да попивам движенията ти.
Искам да се храниш, за да запомням всяка твоя хапка.
Културна си, държиш вилицата вляво, а обонянието ти сочи към тавана.
Облечена си в жълто, като чай от лайка, като пеперуда, като такси.
Повози ме, после ме вземи в себе си.
Гледай ме в очите. Потопи се в пропастта им.
Намери бутилката с надпис „изпий ме“. И порасни, за да ме глътнеш.
После няма да ми трябва име.
Мога и по спомен.

сряда, 16 януари 2013 г.

Кажете Ехо!



Телетъбисът облече лилавия си костюм и излезе навън, за да работи. Шоуто му отдавна беше приключило, но сега забавляваше случайни деца на улицата, а родителите им, му хвърляха стотинки в червената чанта, която носеше навсякъде със себе си. Заради дългите години употреба, тя се беше разкъсала и беше останала само с една дръжка, но той нямаше как да я остави, беше му верен другар, толкова дълго време. Така актьорът, живеещ в миналото, успяваше да се издържа, ден за ден, събираше дребни стотинки, плащаше наема и сметките си, а храна си набавяше чрез социалните помощи. Някога беше талантлив, нямаше две мнения по въпроса, но след като стана звезда, влезе в роля и никога повече не успя да излезе. Остарелият Тинки-Уинки се беше превърнал в телетъбис-динозавър, триъгълникът на главата му отдавна не беше изправен, не знаеше как да го поправи и геометричната фигура се люлееше ту наляво, ту надясно, като сочеше все повече посоката, в която беше полетяла кариерата на притежателя й. През нощите, актьорът си спомняше за годините във филмовата академия, тогава беше само на двайсе, а млади режисьорки го умоляваха да се снима в студентските им късометражки, операторките също се състезаваха за участието му в някоя от задачите им. Той не се свенеше да ги покани на среща, а после да разбие и сърцата им. Усмихваше се. Разбитите сърца го караха да се усмихва, така със сигурност щяха да го помнят винаги. Чувстваше се забравен, чувстваше се отритнат и всеки път, в който си доказваше противното, му ставаше хубаво и успяваше да заспи. Различните хора ги топлят различни неща. Точно в полунощ, когато часовникът удари 12 пъти, от камината на помещението излязоха духовете на останалите телетъбиси. Тинки-Уинки се оживи и заедно с Дипси, Ля Ля и По прекараха нощта в игри и закачки. Коремите им светеха и от време на време си прожектираха стари епизоди от шоуто. На сутринта призраците изчезнаха, а актьорът се събуди в леглото си. Сви се под одеялото и се опита да стопли студеният въздух под завивката. От устата му излезе пара. Честита нова година! Прошепна си той и запали бенгалски огън. Пръчката хвърляше искри навсякъде, в радиус от половин метър. За миг телетъбисът си помисли, че одеялото му ще се запали. Прииска му се да се запали, уж случайно, и всичко щеше да свърши. Но не. Искрите не достигаха достатъчно висока температура, за да сътворят подобна пакост. Актьорът събра сили, изправи се и облече костюма си. Отново беше Тинки-Уинки. Подпря триъгълната си антенка нагоре, но скоро тя отново висна надолу. Направи си чай, сложи го в пластмасова чаша и излезе навън. Слезе по стълбището и затвори вратата на входа от външната страна. Повървя няколко пресечки. Статичната усмивка, върху маската му, забавляваше децата по улицата. Никой не подозираше, че човекът отдолу не се усмихва. Погледна встрани и видя Тауър Бридж. Нещо разчупи ледената му физиономия и по лицето му се появиха наченки на усмивка. За миг си представи как полита от върха, надолу към студените води на Темза. Спря се на ъгъла, отвори червената си чанта и я остави пред себе си. Играта започна. Нямаше завеси, които да отбелязват начало или край, нямаше написан сценарий, нямаше диалог, монолог, нямаше поддържащи роли, нито сценични работници, които да сменят декори. Имаше един единствен актьор, сцена и играта му за оцеляване. В главата си той беше на онези зелени полета, на които някога скачаше сред цветя и приятели. Звучеше красива мелодия, а децата наоколо се забавляваха, пляскаха с ръце и повтаряха движенията на голямото лилаво човече с виснала антена и съборени мечти. Родителите им брояха стотинки и ги хвърляха в червената чанта, отвътре парите подрънкваха и поздравяваха новодошлите. Покрай целия каламбур минаха няколко тинейджъри и коментираха телетъбиса. Тогава мъжът си спомни, как родители са завеждали съдебни дела срещу него, затова, че персонажът му развращава, че всъщност движенията му, цветът му и червената лачена чанта са атрибути или похвати на хомосексуалните мъже. Майната им! Майната им и на всички останали. Мъжът беше щастлив в танца си. Мъжът беше щастлив да бъде Тинки-Уинки и това бяха единствените неща, които го крепяха жив.

събота, 12 януари 2013 г.

Обичам ви, но вместо вас избрах мрака



Здравейте, казвам се Емо и съм "рикошет от пердето", тоест родил съм се по грешка. Бил съм първото нежелано бебе на родителите ми, първото и последното. Сигурен съм, че адски са съжалявали за това, но какво да се прави, лоши неща се случват постоянно, грешки – още по-често. Естествено, след като майка ми е надула корема, баща ми се е венчал за нея, в противен случай е щял да яде пердах от дядо Пешо – бащата на мама. И така „щастливите“ младоженци скоро се сдобили с рожба. Родил съм се три килограма и седемстотин грама, нормално бебе, без коса, червено и пищящо. Не е имало нищо извън нормата около мен. Нищо.
Научих се да ходя на годинка и няколко месеца, проговорих малко преди това и устата ми от тогава не е спирала. Винаги има какво да кажа, а когато нямам какво да кажа си измислям някаква история и просто я хвърлям на обществото около мен, за да я осъдят, обсъдят, харесат или намразят. Обичам да съм център на внимание. Обичам, също, да си избирам каузи. Не мога да живея без тях. Примерно, когато бях на пет, случайно подслушах разговор на родителите си. Спореха за нещо, бяха се разпалили доста, крясъците привлякоха вниманието ми и първите думи, които се набиха в ушите ми говореха за раздяла. Очите ми се насълзиха, не знаех защо, не разбирах какво е това, но някак детското ми същество е осъзнавало по онова време, че нещата не се развиват добре. Тогава гласът на разума надделя и родителите ми спряха да викат. Разбраха се. Нямаше да се разделят, заради мен. Защото щяло да ми повлияе зле, защото децата на разведените родители, най-често свършват в затвора. Тогава разбрах каква е моята кауза. Аз бях създаден, за да държа родителите си заедно. Естествено скандалите вкъщи не спираха, но щом застанех между двамата, всичко заглъхваше и се връщаше към нормалното си ежедневие. Баща ми си четеше вестника, а майка ми продължаваше да глади. Пусках си анимация и двамата продължаваха спора само с погледи. Не си говореха със седмици, но щом се обърнех ми се усмихваха, усмихваха си се един на друг. Дори ми купиха куче, за да ми отнема от вниманието. Обожавах го. Беше цялото черно, някакво лабрадорче. Казваше се Дино и нямаше команда, която да не изпълни, нямаше ден, в който това куче да не ми спаси живота или поне доброто настроение. Докато съседа не го отрови. Дъртака беше отровил всичките кучета в квартала, но никой не смееше да му каже и „гък“. Дори се носеше слух, че е убил трите котки близначки на леля Миче, защото му крали малки бебенца зайци. Кучетата пък му пречели да спи. Исках да направя нещо и веднъж му строших прозореца с камък. Той тъкмо спираше черното си ауди отпред, бях забравил да се огледам. Тръгнах да бягам, но кучият син ме настигна. Хвана ме за ръката и я изви толкова силно, че до ден днешен китката ми щрака, когато я въртя. Родителите ми преглътнаха този факт и дори ме смъмриха за прозореца, пред него. Когато влязохме вкъщи, обаче, ме почерпиха със сладолед и ме гледаха със задоволство. Исках си кучето.
Отдръпнах се и от двама им, намирах приятели навън, на улицата, намирах емоции в музиката, филмите, четях, когато не ме мързеше и не изпитвах никаква остра нужда от родителско тяло или присъствие. Никакво. Пък и те не бяха кой знае какви авторитети, че да са ми интересни. Най-добрият другар ми беше порно канала, а най-добрия приятел - Веско от съседната улица.
Веско ме вдъхновяваше за пакости. С него се чувствах дете за първи и последен път. Бях свободен, див, бях щастлив. Той беше безстрашен. Не се страхуваше от учителите, от родителите, нито от съседа. Обичах, когато му правихме номера, а дъртака полудяваше от ярост. Гонеше ни и крещеше, че ще ни убие. Докато един ден не намериха Веско захвърлен в някаква шахта, отстрани пътя. Казаха, че от устата му излизала бяла течност, не знам какво му имаше, но Веско никога не се оправи. Сигурен съм, че това беше работа на шибания съсед.
Минаха години, така и не успях да преодолея случилото се. Въпреки това продължавах да си намирам каузи, но те не бяха толкова мащабни, както първата. Примерно кауза номер едно ми беше в седми клас да сваля Ванчето, защото целия клас беше пощурял по нея. Следващата ми кауза беше да накарам всичките ми приятели да слушат моята музика. Обожавам пинк флойд, малко са старички, но не са ръждясали. И след като каузите ставаха все по-лесни за постигане или все по-лесно постигах каузите си, реших да си измисля някоя по-трудна. Завърших училище, някак. Никога не съм бил тъп, но и никога не съм сядал да уча. В учебниците намирах единствено следващата доза приспивателно. Събуждах се и вместо кучето да ми е изяло домашното, аз го бях размекнал с плюнката си. Да, плюнча се, докато спя. А като си завъртиш главата няколко пъти и страницата става на пихтия. Майка ми трябваше да ми купува тетрадки ватър резист, или плюнка резист, но предполагам, че никой няма да се сети да измисли подобно нещо. Завърших училище и трябваше да се ориентирам към някаква професия, тоест трябваше вече да съм ориентиран, тъй като всичките ми съученици и приятели вече го бяха направили –учеха за матури, кандидат-студентски изпити и прочие. Седнах и записвах всичко, което исках да правя, пишех и задрасквах, пишех и задрасквах, докато не погледнах химикала в ръцете си и не осъзнах... Аз бях създаден за писане. Химикалът приляга идеално в ръката ми, листите са ми най-добрите приятели, стига да не спя... и мастилото - нямаше нищо по опияняващо от миризмата на мастило. Реших, щях да бъда писател. Трябва да запиша нещо, някъде, където ще ме научат да пиша. Майната им на тези, които смятаха, че писането е за онези с талант. Може да нямам талант, но ще постигна всичко, което и те. И Седнах, за да запиша първата си история. Беше окаяно глупава. Нямаше начало, нямаше край, персонажите се държаха неадекватно и връзките по между им не бяха никак съвършени. Но не се отказах и продължих да пиша. Стигнах до там, че ме приеха да уча в НАТФИЗ. Бях влязъл там, за да ме научат на драматургия. Не знам до колко успяха, но не беше особено трудно да се сдобия с диплома. За 4 години написах около 1000 страници. Преработих ги няколко пъти и ето ви диплома.
Сега...
Сега съм в затвора и пиша първата си книга, мисля това да е предговорът. В него ще обясня защо се стигна до тук. Много е просто. Аз съм човек на каузите и като такъв съм готов на всичко, за да постигна крайната си цел. Последната ми кауза беше да бъда писател, за това трябва да напиша книга. За да напиша книга ми трябват няколко неща – сила, вдъхновение, история, време, подслон и пари. За да си осигуря последните две започнах работа. Вадих парички, плащах си квартирата, работех по 8-9 часа на ден и нямах време за нищо друго. Тоест имах време, но нямах желание. Трябваше да измисля нещо. Избрах да се настаня под опеката на държавата. Нямаше да мисля за пари и покрив над главата си, щях да имам безплатен достъп до библиотека и пишеща машина. Трябваше само да си избера жертва. Не мислих дълго. Прибрах се на гости на родителите си. Накарах майка ми да сготви любимата ми манджа – чушки с кайма и ориз. Натъпках се, целунах я по челото, за пръв път й казах, че я обичам, после стиснах ръката на баща ми и се качих в стаята си. Под леглото си държах бухалка със забити пирони в края й. Пироните бях намазал с червен лак за нокти, за да изглежда сякаш съм я използвал. Всъщност никога не я бях вадил, но ето, че настъпи мига. Слязох по стълбите, тръгнах към родителите си и последното, което си спомням бяха ужасените им физиономии. Може би шокът ми е дошъл в повече. Останалото ми разказаха на една от визитациите в затвора. Как съм излязъл през входната врата и съм се насочил към къщата на съседа, как съм нахлул с ритници вътре и съм го повалил на земята и как съм му взел главата, образно казано. Тази история, дойде непосредствено след, като баща ми изрази съжаление, че съм излязъл от оная му работа, а майка ми се разплака. Мисля, че въпреки тези техни реакции, двамата бяха доволни, че повече няма да им се налага да бъдат съседи с онзи тъпак. А сега е време за писане.

събота, 5 януари 2013 г.

под дърво и замък



кажи, как да отворя очи?
кажи ми, как да прогледна?
какво има за виждане?
какво остана за чувстване?

стоя на прага, не мога да вляза.
няма как да вляза. не искам.
не съм поканен.
около главата ми летят медузи,
забулени в собствените си откровения.
напомнят ми за дома.

не, за нищо не ми напомнят
шумят като найлонови торбички
и изглеждат, но не светят.

как е възможно да изглеждаш,
но да не бъдеш?
как е възможно това?
как е възможно да не изчезваш,
щом не обелваш и дума?

искам да изчезна, да се свия в ъгълчето на екрана,
да бъда умрелия пиксел.
да седя, да лежа, да не мърдам и не правейки нищо да дразня..
да предизвиквам вибрации.

отвори си очите, момче,
отдавна трябваше да си без кости,
държиш се, като влечуго и мрънкаш, като мекотело.
гнус.гнус.гнус.
страхотен вкус.

Стани, излез, изгрей, бъди...


вторник, 1 януари 2013 г.

Балончета



Сух съм. Пресъхнал съм от жажда. Устните ми са напукани, тялото ми се бели, а ръцете ми са спрели да оставят отпечатъци - никакво наследство, никакво съкровище. Само да запаля клечката и ще пламна, като добре напоена факла с керосин. Защото съм попивал любовта им предни пъти, като гъба. Попивал съм без да мисля и после съм я разпилявал. Няма и остатък. Твърд съм като камък. Твърд и сух. Дори пръстта е по-добре от мен. Рони се, слепва се и става на кал. Венчае се с водата, създава живот, а камъкът, просто стои, когато изсъхне се пука, и после пак, и пак, и пак, и пак. Докато се образува пясък и вятърът го погребе в морето.
И наркотиците не помагат.
Всеки път, когато се засиля към следващата любов й разбивам носа. Затварям очи и се УДРЯМ, УДРЯМ, УДРЯМ!. Блъскам се с всичка сила в нея. Усмивката ми става все по-широка, защото усещам онази позната мекота, усещам течността, която се разлива наоколо, най-накрая съм се размекнал, най-накрая ще попивам отново, най-накрая ще обичам. Отварям очи, а пред мен стои гледка от евтин гангстерски филм. Разбил съм лицето на горкото момиче. Мекотата, която съм усещал е липсата на съпротивление от разтрошения й череп, а течността е просто кръв, червена и безлична - поредната заблуда. Обръщам се, качвам се в колата, карам с двеста. Сълзите ми напират, но не мога да заплача, не трябва. Мъжете не плачат. Като по поръчка се появява и черният буреносен облак. Поглеждам се в огледалото за задно виждане, очите ме издават - не съм се наспивал от месеци, не съм се прибирал от месеци, имам нужда от нещо малко, дори и само за една нощ. Вали из ведро, стискам кормилото сякаш е клонката, от която зависи спасението на живота ми, чистачките се гонят и изхвърлят вълни встрани, с всяка вълна остава все по-малко самочувствие, с всяка обиколка остава все по-малко надежда. Трябва да спра с това клане. Трябва да спра, за да останат живи живите и да радват онези, които успяват да усвояват любовта, онези богоизбрани обичащи хора. Завой. Натискам спирачката и педалът хлътва. Колата не намаля скоростта си. Въртя волана, гумите губят сцеплението си с пътя, колата застава успоредно на мантинелата, хлъзгам се право към нея, за да я разбия и да се гмурна долу, в морето. Потъвам бавно, водата започва да изпълва старата ми приятелка. Коланът заяжда, мислите ми, също. Колата е наполовина пълна, или празна, няма значение. И в двата случая ми остава малко време живот. В такива моменти човек си спомня. Спомних си сродната си душа.
Ще я срещна и ще я позная, защото съм я срещал стотици пъти. Всичките предни животи съм я откривал и съм бил с нея, ще бъда и за напред. Но не сега... Ще попивам любовта й като гъба. Ще й се радвам, а тя ще ми спаси живота, като ми даде смисъл. Ще ми подари тялото си, от душата й ще си направя перо, с което да запълвам празните си листи, а с помощта на сърцето й ще напиша най-красивия роман, но не сега. В този живот, тя ще трябва да почака. Ще трябва да преживява разочарование, след разочарование, до следващото прераждане, защото сродната й душа потъва в морето, заедно с два тона желязо.
Някъде там зад мен, пък, стои усмивката на нечия чужда сродна душа, под очите, загледани в червените задни фарове на колата ми, под разбития й нос и под всички илюзии отишли си заедно с мен. Вятърът разпилява косите й, а дъждът смесва кръвта й с вода, за да напълни устата й с железен вкус. Тя е доволна, че се е спасила, че заедно със себе си е спасила още няколко сърца, които са щели да бъдат разбити, както и принадлежащите им илюзии. Локвата със спирачна течност пред нея става все по-дълбока, а усмивката й все по-широка.
Времето ми изтече. Сбогом, любима! Ще те позная следващия път!
Балончета.
Сега няма как да изсъхна.