Телетъбисът облече лилавия си костюм и излезе навън, за да работи. Шоуто му отдавна беше приключило, но сега забавляваше случайни деца на улицата, а родителите им, му хвърляха стотинки в червената чанта, която носеше навсякъде със себе си. Заради дългите години употреба, тя се беше разкъсала и беше останала само с една дръжка, но той нямаше как да я остави, беше му верен другар, толкова дълго време. Така актьорът, живеещ в миналото, успяваше да се издържа, ден за ден, събираше дребни стотинки, плащаше наема и сметките си, а храна си набавяше чрез социалните помощи. Някога беше талантлив, нямаше две мнения по въпроса, но след като стана звезда, влезе в роля и никога повече не успя да излезе. Остарелият Тинки-Уинки се беше превърнал в телетъбис-динозавър, триъгълникът на главата му отдавна не беше изправен, не знаеше как да го поправи и геометричната фигура се люлееше ту наляво, ту надясно, като сочеше все повече посоката, в която беше полетяла кариерата на притежателя й. През нощите, актьорът си спомняше за годините във филмовата академия, тогава беше само на двайсе, а млади режисьорки го умоляваха да се снима в студентските им късометражки, операторките също се състезаваха за участието му в някоя от задачите им. Той не се свенеше да ги покани на среща, а после да разбие и сърцата им. Усмихваше се. Разбитите сърца го караха да се усмихва, така със сигурност щяха да го помнят винаги. Чувстваше се забравен, чувстваше се отритнат и всеки път, в който си доказваше противното, му ставаше хубаво и успяваше да заспи. Различните хора ги топлят различни неща. Точно в полунощ, когато часовникът удари 12 пъти, от камината на помещението излязоха духовете на останалите телетъбиси. Тинки-Уинки се оживи и заедно с Дипси, Ля Ля и По прекараха нощта в игри и закачки. Коремите им светеха и от време на време си прожектираха стари епизоди от шоуто. На сутринта призраците изчезнаха, а актьорът се събуди в леглото си. Сви се под одеялото и се опита да стопли студеният въздух под завивката. От устата му излезе пара. Честита нова година! Прошепна си той и запали бенгалски огън. Пръчката хвърляше искри навсякъде, в радиус от половин метър. За миг телетъбисът си помисли, че одеялото му ще се запали. Прииска му се да се запали, уж случайно, и всичко щеше да свърши. Но не. Искрите не достигаха достатъчно висока температура, за да сътворят подобна пакост. Актьорът събра сили, изправи се и облече костюма си. Отново беше Тинки-Уинки. Подпря триъгълната си антенка нагоре, но скоро тя отново висна надолу. Направи си чай, сложи го в пластмасова чаша и излезе навън. Слезе по стълбището и затвори вратата на входа от външната страна. Повървя няколко пресечки. Статичната усмивка, върху маската му, забавляваше децата по улицата. Никой не подозираше, че човекът отдолу не се усмихва. Погледна встрани и видя Тауър Бридж. Нещо разчупи ледената му физиономия и по лицето му се появиха наченки на усмивка. За миг си представи как полита от върха, надолу към студените води на Темза. Спря се на ъгъла, отвори червената си чанта и я остави пред себе си. Играта започна. Нямаше завеси, които да отбелязват начало или край, нямаше написан сценарий, нямаше диалог, монолог, нямаше поддържащи роли, нито сценични работници, които да сменят декори. Имаше един единствен актьор, сцена и играта му за оцеляване. В главата си той беше на онези зелени полета, на които някога скачаше сред цветя и приятели. Звучеше красива мелодия, а децата наоколо се забавляваха, пляскаха с ръце и повтаряха движенията на голямото лилаво човече с виснала антена и съборени мечти. Родителите им брояха стотинки и ги хвърляха в червената чанта, отвътре парите подрънкваха и поздравяваха новодошлите. Покрай целия каламбур минаха няколко тинейджъри и коментираха телетъбиса. Тогава мъжът си спомни, как родители са завеждали съдебни дела срещу него, затова, че персонажът му развращава, че всъщност движенията му, цветът му и червената лачена чанта са атрибути или похвати на хомосексуалните мъже. Майната им! Майната им и на всички останали. Мъжът беше щастлив в танца си. Мъжът беше щастлив да бъде Тинки-Уинки и това бяха единствените неща, които го крепяха жив.
Няма коментари:
Публикуване на коментар