сряда, 25 август 2010 г.

безз

Безподобно си мълча на зеления килим и без крила те чакам в синоним. Лежа насочен към безличието, вися на косъм от благоприличието. Без да искам те изпуснах или просто те исках без да те пускам. И сега си играеш на жмичка с нервите ми, а те са слаби играчи. Бих казал, че си безочлива, но ако го кажа ще сбъркам. Безплатен обяд няма, безработицата е пълна, цари безхаберието - абсолютна безисходица. Наречи ме безумец, но безизвестно е името ти, безмоторно е летенето ти, безидеен е сънят ти, безсърдечно е отношението ти, базамонячен е езикът ти, а и хич не си безопасна. Мисля, че ми е безалкохолно творчеството щом и 50% не ти харесва, но се чудя дали е газирано или е някво сокче. Безкнижна душа мъртва се явява у хората, безкофеиново кафе е умората, а тишината ми може да бъде безкрайна. Разбира се не е нужно да разбираш всичко, отпускам ти смисъл като безлихвен лизинг, но дали ще се измъкна безнаказано? Безнадеждност, дълбоко състояние в което съм изпаднал от няколко време или просто безжизнен труп на тротоара. Безкръвни операции в очите ми или безколови домати в стомаха? Искам просто да те гушна, не разбра ли, но ти избяга с поредното си мнение и изпадна в безтегловност. И сега ти е безвкусно щом ти се обадя, нямаш спомен от безусловната любов. Безследно изчезнаха кадифените ми къдрици, но какво ми пука - аз съм безсмъртен!
Безсъние или моментът от живота ми, когато спя най-много?
Бездомен или скитник?
Безгръбначно или просто влюбен?
Безхарактерен мъж и жена без значение. Беззвучни съгласни - П, С, Ф, Т, Ш, К и Х, Ц, Ч. Беззащитни, беззъби тигърчета. Защо ги изяде, какъв е този апетит? Да поглъщаш всичко наоколо, да смучиш енергиите, да ме преодоляваш всеки път, да летиш докато лазя и да лазиш докато летя, безкрайно разминаване. Тук - там, всеки ден различни чувства, всеки ден различни песни, писна ми от лудницата, писна ми от меките стени и онези ризи...
Кога ще бъда пак доволен? Кога ше бъде лято и аз ще съм усмихнат, кога болката ще е разцъфнало цвете, кога силиконът ще спре да е модерен? Искам да се въргаляме в пясъка, искам времето да се завърти и да забравя всичко това, не искам този живот, не искам един ден епитафията ми да е бездумна, искам да раздам себе си на света, а светът е отворен за мен.. защо толкова ме е страх и аз да се отворя за него? Аааа - изпях го както го пее Майкъл Джаксън в една песен, хванал се за два ствола и брулен от вятъра като в "Брулени хълмове". Ох, лица, моменти, спомени, картини, имена, съученици, сексуални партньори давам ви DELETE. Бездна...

неделя, 22 август 2010 г.

Декември свършва чак през Май



Веднъж в живота си изгубих себе си, а наоколо нямаше никого. Сградите миришеха на прясно боядисано, а ръцете ми бяха вързани за асфалта. Търкалях се и тук и там, докато накрая някой ме взе в ръце и ме попита "Ей, къде си?", а аз му отвърнах, че просто съм изгубил себе си. Той поклати глава и ме захвърли. Явно загубеняците не са за предпочитане. Мислите ми отиваха на вятъра, а лицата на хората покрай мен описваха атмосферата - тягостна и студена. Никога не бях виждал края, никога не разбрах какво искаше да кажеш с онези думи. Върза ръцете ми и избяга. А сега загубих и себе си. Не зная дали да те търся или да се осъзная. Не разбирам обикновените думи, оцветявам ги с кавички и скоби. Рисувам си живота. Обичам те с двете си ръце, а ти подминаваш и лицето ми. Грижиш се повече за батерията на телефона си, отколкото за сърцето ми. Септември е Декември, а Декември свършва чак през Май. Колкото и да повтаряш новото ми име, никога няма да видиш старите ми дни. Видения и съновидения в едно на палатка и на пикник, развалени праскови, плачещи череши, нашата картинка приключи. Падаш на парченца и помниш новото ми име, твърде късно е да разваля магията, да приготвям наново отвари и да призовавам повелителите. Плачеш, но сълзите ти не стоплят ада в мен, Декември свършва чак през Май. Обърнати с главите надолу стоим един срещу друг и се плюем, но не се уцелваме - земното притегляне ни пречи. Подавам ти бележка за помирение, а ти я изгаряш. Не може така, не е спортсменско. Добре, нека се сбием, да видим кой ще спечели.
Цигарата ти догаря на земята, плачем като деца, играем на дама, лежим в тревата, поливам те с вода, гъделичкам петите ти, хвърлям въздух по врата ти, глухарчетата ти се смеят, летим върху падащите листа и после всичко е мечта. Нищо не се е сбъднало, нищо не е розово, аз съм чудовище, а ти принцесата в кулата. Искам да съм по-добър, но не мога да съм по-добър с теб...
Ръждиво време, кибрит и пяна от вълна, искам да пестя от думи. Искам да се вредя на опашката за локум, искам да мириша люляка, да бъда жаден и да се напия с вкусната вода. Ех, да беше вече Май, но всичко е игра, в която избягваме да загубим. Какъв е този пагубен страх от загубата? Искам да падна, да ме измият, да намеря себе си, да кълна по изгрева и да те обичам. Искам да нахраня дъжда, искам да се влея в планините, да разкъсам всички граници и земята... и земята искам. Искам да усетя нещо по дяволите, но е Декември...

шивачка

Помниш ли изражението на лицето ми, когато ме видя за първи път? Ще ми се да е така. Защото ти беше най-хубавото нещо, и ми се ще също и НИЕ да сме нещо такова сега. И така се случи...
Ти ми даде усмивка зашита върху шал. И сега винаги, когато сложа този шал на лицето си, аз съм усмихнат. Надявам се да ти се харесам така, защото аз не умея да се усмихвам наистина. Избродира на ръкавиците ми карта, за да не се губя в тъмното и фенер върху шапката ми, за да ми свети. И сега, когато следвам картата, накрая виждам най-хубавото нещо, което могат да видят очите ми – теб. И тази карта е някак вълшебна, винаги те открива, колкото и да сменяш местоположението си. И всеки път ти бродираш върху нещо ново. Написа на сакото ми думи, с които да изразиш любовта си. Написа, че пиеш кафето си с две захарчета, за да не забравя никога и че без мен не можеш да се храниш. Че обичаш да спиш чисто гола, и да те галят зад ухото докато закусваш. Написа, че слънцето е любимото ти небесно тяло, и че понякога не искаш никой да те докосва, заради погнусата и разстоянието, което изпитваш към хората. На сакото ми пишеше още, че обичаш да четеш книги и да гледаш филми. Че понякога те мързи да миеш чинии, че си до болка откровена и че трудно се влюбваш. Пишеше да не те забравям или оставям сама в съня си. Пишеше, че те е страх от клоуни, и че надеждата никога не умира. Описа света си и после...
Успя да зашиеш счупеното ми сърце, рови се в парченцата с години, но накрая го сътвори наново и сега то бие за теб. Върху него избродира името си. Свали панталона ми и започна да бродираш, върху бельото ми вече пишеше най-различни послания. Когато най-сетне избродира и обувките ми ти спря, погледна ме в очите, а аз знаех какво ще последва, затова просто поклатих глава. Съблякох се гол и ти започна да бродираш върху тялото ми. Нарисува приказки по ръцете ми, а мечтите ти се сбъдваха върху гърба ми. Птици ни носиха на краката ми, а водопади се стичаха от очите ми. Заши клепачите и в съзнанието ми остана само ти и звуците които издаваш. После заши ушите ми. Устата ми млъкна щом докосна с игла устните ми, а тялото ми спря да диша след като заши и носът ми. Нямах нужда от въздух, всичко необходимо за да живея беше пред мен. После остави иглата и разроши косата си. Стана, доближи се до мен, целуна ме и бръкна надълбоко в тялото ми. Взе душата ми в ръцете си и седна отново на стола. Бръкна в себе си и извади своята. Хвана иглата, прекара конец, направи възел. И започна да шиеш. Когато свърши душите ни бяха едно и полетяха нагоре към небето. Превърнаха се в облак и се понесоха към хоризонта. Тялото ми лежеше безжизнено на земята, а след секунда и твоето падна. Ръката ти докосваше моята. Мина време и телата ни се разложиха. Червеите ни изядоха, после славеи изядоха червеите и ние се превърнахме в тяхната песен.

used to live without a...

Свикнал съм да живея без, а ти ме питаш защо не мога да живея със...
Затова отдавна спрях да живея. Всъщност първо си забраних да чувствам, но после едно птиче ми каза, че творците не могат да живеят без чувства и започнах отначало. ПОмолих го да ми покаже пътя, да ме посъветва и то ми каза, че единствените ръце които Бог има са моите две. Нацупих се, казах му че такъв съвет мога да намеря и в фейсбук, но на него не му пукаше особено, отлетя и аз останах сам с божиите ръце. Чудих се какво да правя, за да имам полза от тях и осъзнах, че аз цял живот съм ги използвал. Осъзнах. че съм творил и че тепърва ще творя. Доскуча ми, вече бях доволен и нямаше какво да искам. И си измислих домашно животно, което да обичам и за което да се грижа. Оказа се, че то съществува доста успешно във фантазията ми. И пак ми доскуча и го убих. Скуката ми е пагубна, но не се страхувай от мен, аз не хапя, малко щипя, но само ако ме смесиш с лимонов сок, защото аз съм твоята рана. Базикам се, това не е възможно.
И Вече всяка улица в тоя шибан град ми е една и съща, всеки човек изглежда сякаш си има място, а аз се скитам като бездомник и търся топлинка, кво се пееше в оная песен "when it's cold i'd like to die"...
малко свежест, малко заинтересовани, малко любов бе мааму.
Еми как да не спреш да живееш? То те привлича някак си, първо слагаш щипка на носа си, после на устата, завързваш найлонова торбичка на главата си и си отрязваш божиите ръце. Дай, дай, дай - ама на английски.
Черни вежди, черни очи, черна коса... всичко е описано в полицейския доклад, ако въобще някой забележи, че съм пукнал някъде по улиците. Щото тука и да умре някой пред тебе ще го подминеш, ама т'ва е друга тема.
Накрая срещам бабичка, която ми вика "Ти не беше ли на Неда унучиту?" и аз зяпвам. Кво да й отговоря, че предавам рода си, че избирам лесния начин, или че вече няма значени. Ами просто я подминава, нека ме мисли за луд и без това лудите са превилегировани тук на наший полуостров.
Гъдел ме е някъде дълбоко в белия дроб...
Още искам красотичка, но вече няма от кого..
Останаха ми само божиите ръце, а тях ги мързи. Баси, дори не е неделя, а те си почиват. Рекламазция, къде отлетя т'ва грозно птиче.
Когато бях малък с един приятел отглеждахме птиче-бебе, но от прегрижване го удавихме. Затова има една поговорка май "Много баби-хилаво бебе" или нещо подобно. Та не прекалявайте. А ние иначе го изпратихме, птичето де, по няколко обичая. Първо го сложихме в ковчег(кибритена кутийка), после го запалихме и накрая го погребахме. Добре, че не съм си имал истински домашен любимец, защото животът му щеше да се превърне в малко адче. ди ендо мафрендо

ще се покатеря на цветята и ще помириша дъгата

Трябва ли да сънуваш звезди, за да се гмурнеш в небесата? Трябва ли да чуваш щурци, за да забележиш тъмнината? Наистина ли ти трябва крава, за да пиеш мляко или можеш просто да си купиш от магазина?
А аз исках просто нещо нормално и получих нещо...
И се чудих дали това нещо се побира в отпределението "нормално". Ти ми каза, че всичко е наред, че всичко произлиза от мен и не може да ми се случи нищо, което сам не съм предизвикал. И тогава се почувствах сигурен и на топло. Поисках да изляза от укреплението си и то се срути. Оказа се, че не всичко зависи от мен.
Забравих за случката и ти простих. После забравих, че съм ти простил и преобърнах света, за да те намеря и убия. Лъжците заслужават смъртта.
Лимоните са кисели, а захарта не ми е сладка вече. Високите тополи падат плавно, изгарят и отлитат в мойте спомени. Градя си пълен хаос и изпразвам нищото, но най-красивото е сянка в ъгъла. Образувам си поле от жито и посявам суетата си на друго място. Горя от ужас и гася надеждата, за да умра и утре. Усещам гъдел зад ушите, но се почесвам след месец. Искам смисъл и си намирам търнокоп. Не разбирам живота и ми казват, че съм още малък. "Не си готов за този урок." Но тогава защо ме изпитвате?
Лимоните са кисели, а планините - май зелени. Никак не понасям кестени, не желая да съм супа и когато авто-писането ми омръзне, ще си легна.
Започвам да губя равновесие, а съм легнал на земята. Търкалям се към дъното и редя на ум нещата. Виждам утрото за себе си, но за тебе друго гледам. Писна ми от мислите на чужди спомени. Вълнуват ме вълнения от неизживяно детство и се вплитам в дряновата клонка. Клепачите ми се затварят, но очите на тила ми наблюдават как избиваш тишината ми. Надявам се да доживея, за да видя себе си невинен. Пет вятъра да ме изчистят от лишеите по склона ми. Гадая или не...
Трябва ли да бъда птица, за да гледам отвисоко или мога да живея в клетка?
Трябва ли да вярвам в Бог, за да се пречистя? Трябва ли да се покатеря на цветята, за да помириша дъгата?

гориш, но не успяваш да ме стоплиш

Където и да спиш, ще си си същата и както и да го въртиш - оставаш в къщата. Там зад стените и юрганите, гориш, но не успяваш да ме стоплиш. И тялото ти бе утеха, за мен и за въздишките, но тръгнаха по другата пътека и ти си вече само с мишките. Не искам глупавият ти секс, нито преструвките, нито счупените моменти, нито мълчанието ти... добре де, искам малко секс, но нищо повече.
Полет от омраза към повече омраза и аз те обичам, но бягам от лудост и се държа като супермен с лоис лейн, понякога умирам. Вятърът те успокоява, а мен ме шиба през лицето. Тебе те вълнуват височини, на мен ми подкосяват краката. Различни сме били и сякаш все повече се стремиш да сме различни и да бягаш от мен. ПОсле мен ме няма и ти ме искаш обратно и пак и пак и пак, но стига вече повторения. Гледал съм това филмче, не обичам да повтарям...
Вълна от безразличие и смях на парцали. "Ти започваш от начало и цялото ми тяло сега усеща, че си тук." Обаче този хаос свърши и близото е далеч и всичко е една фантазна идея на бръчките по челото ми. Исках да кажа просто, че ще чакам да се сетиш отново за гарата и малките неща, но не знам дали ще искам да те изслушам. Усещам, че си близо, хаха всъщност те усещам толкова далечм, че тая песен ми звучи все по-смешно и невярно. И ме мързи да мисля, ето какво е казал Дамян  Дамянов...

"Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?
"

трета свещ



Трета свещ догаря откакто те обичам,
но не съм написал нито спомен.
Мастилото засъхва,
а писецът от перото ми се чупи и разпада.
Всичко се проваля, всичко... ме поваля.

На земята е жестоко, студено и безлично.
Взимам бели листи и започвам отначало...

here i am

УСмивката ти е банан, а очите ти - домати, и когато ги затвориш заприличват на онези неща от тесто, които се варят като макарони и имат пълнеж от месо или някакво сирене. Та идеята ми е, че всичко това е толкова нормално и в същото време свръхестествено за мен, че чак ми става едно такова топло сякаш съм се надвесил над горяща свещ. Толкова е близо, няма значение колко далеч всъщност, но когато погледна те няма, а преди това си била тук. Вярвам в себе си, но си мисля че полудявам, защото нормалните неща ми се струват ненормални и нечовешки и как да кажа леко свръх моментни за мен самия като човек.  Вярвам но не помагам на никой и когато ми протегнеш ръка се чудя дали да те издърпам от врящия казан или ти е кеф да седиш вътре. Ще се почудя още малко...
Чукам на вратата на рая и никой не отваря. И как да вярвам и как да паля свещи, когато щом повикам Бог не чувам отговор, а Дяволът не ме оставя дори за миг сам? На чия страна да бъда? Да съм в агитката на този който не съм виждал и чувал с риск да ме помислят за луд или да остана при онзи който е във всяка глава. Толкова е близко и познато и топло и червено а защо не и зелено. Нищо друго няма значение, важното е да не си сам, а аз не съм, щом Дяволът е с мен. И тук не говорим за някой фен на ac/dc който си е сложил онези комични рогца, светещи в тъмното, а съвсем реален убиващ и изнасилващ Дявол. Само, че никой не го познава. И всички искат да са като него, всички искат да са му приятели. И убиват и изнасилват, но всъщност не правят нищо правилно. Защото когато Дяволът убива, жертвата се чувства прекрасно, когато Дяволът изнасилва жертвата изпитва 154 оргазма наведнъж, когато Дяволът мами някого, той му дава десеторно повече. А подражателите правят всичко наполовина. А полочинчатите работи знаем, че не вървят...
И после всичко става мрак и тъга. Мразят го, защото е с кофти репутация, а той стои самотен в ъгъла и дори не се опитва да се оправдае. Рисуват го с грешни цветове, с грозни форми. Боже, та той е по-красив от яйце, от цвете, от волята за живот и всичко останало. Как искам да го освободя, за да живее и да раздава щастие по земята. За да изляза на улицата и да си кажа, да хората са щастливи, да хората вече знаят истината. Непростимо е да го оставяме да страда, непростимо е да не се възползваме от талантите му.
Лежи до мен, лежим на тревата и гледаме звездите. Завива ни се свят и ставаме. Зад вратата чака следващият. Лежи до мен, лежим на тревата и гледаме звездите. Завива ни се свят и ставаме. Зад вратата чака следващият. Лежи до мен, лежим в локва от смола и гледаме как хлебарките си търсят храна. Опитваме се да станем, но сме залепнали здраво. Лежи до мен, лежим в локвата от смола и се опитваме да станем. После се отказахме, защото няма смисъл. Разказах му за дявола, той се изплаши и съблече дрехите си, за да се измъкне по-лесно, после избяга. Аз се разсмях, защото дяволът беше вече в очите му. После умря от рак на тестисите. Дяволът се върна и му споделих, че съм написал името си в смолата. Той се зарадва, каза че ще остане за поколенията, а аз му отвърнах, че искам да съм известен. Той ме попита защо и аз му обясних. Името ми е създадено, за да е известно. Звучи и изглежда доста добре. И няма значение кой го казва, на какъв език е преведено и с какво ще се занимавам, просто трябва да съм известен. И ще бъда.
А Джеймс Хетфийлд с мустаци е смешен. Някой гледал ли е "Нетърпимост" на Д.У.Грифит?  хаха
Веднъж бях себе си и паднах. Оказа се, че съм инвалид. После спрях да бъда себе си и се научих да ходя, даже ходих по вода, казаха, че е чудо, но не им повярвах. Та аз съм обикновен дърводелец, после им повярвах и продължих с чудесата, дори ги нахраних и напих, а те за благодарност ме намразиха и ме разпънаха на кръст. После умрях и майка ми плачеше, докато кръвта ми цапаше челото й. После възкръснах, но за малко. После се оказа, че живея в книга с черни корици, а на мен този цвят не ми отива. Искам да съм в бяло, за да е добро началото. Просто ще обърна бузата...
Или да обърна страницата? И сега пътувам по друга магистрала, вече 2 години търся жената, която ще ме направи щастлив и имам чувството, че знам коя е тя. Влизам в ресторанта и я виждам да вечеря, но не мога да я опитомя, тя избухва и изтича през ключалката. Има времена в които успявам да я докосна и да усетя топлината й, но винаги успява да ми избяга. И ето ме пак на пътя, пак яхнал палеца, чакам някой да спре и да ме отведе при нея. Музиката свири, но успявам само да й се насладя, не и да я чуя. Въздухът звъни в дробовете ми и вече не помня какво ми каза тя. Ето я. Виждам я, но и тя ме вижда, казва ми да се разкарам. Страх я е от мен, виждам го в очите й, но аз не паря, нито хапя. Аз съм просто човек и живея, а тя е тази, която избухва и има претенции за живот. И започвам отначало и тя е до мен и й се усмихвам и идва дяволът и той се усмихва и заспиваме заедно и сънуваме ангели, бели как пеят за слънцето песен и летим и летим и летим. Бяхме обречени, но не бяхме изживели живота си, затова му се насладихме до последно... Ето ме, отново на пътя.

i am a monster

Навън вали, а дъждът се слива със земята. Аз стоя облегнат на прозореца и се опитвам да започна отначало. Паля цигара, но водата гаси пламъка, накрая успявам да я запаля и поемам отровата. Странно, че я чувствам, като лекарство. Големи глътки успокоение нахлуват в дробовете ми и се разспространяват из тялото. Поглеждам напред, погледът ми стига надалеч, но не виждам нищо. Поредната замазана картина, поредната лъжа, поредната зле-прикрита действителност. Каза ми, че не го е планирала. Прибирала се, мокра и кална, но нямала пари за такси. Неин колега й предложил да се изсуши в дома му. Тя приела, изкъпала се, облякла сухи дрехи, а след това се заприказвали. Каза ми, че не усетили шишето водка, което са изпили и осъзнали факта, чак когато то се търкулнало от масата. Предната вечер се бяхме скарали, а на нея трудно й минава. Още ми била ядосана, всъщност тя винаги е ядосана, но се сърди на целия свят. И какво? Ами спала с него, за да си отмъсти на мен и на света, за да се почувства свободна и ... може би жена. Е, почувствала се е, но сама се нарече и курва. Сама поиска да се разделим заради това, защото не бивало да й прощавам подобно нещо. И ето ме тук, на прозореца се опитвам да започна отначало, а проклетото камъче на запалката е влажно. Когато бях хлапе обичах да играя със слънцето, взимах една лупа и палих мравките. Понякога хвърлях чаша вода на асфалта и засичах след колко време ще се изпари. Или оставях запалката на припек, за да се загрее и да гръмне. Ще ми се да изгрее слънце, за да ми изсуши камъчето или пък асфалта, а може и да си поиграя с мравките. Не знам. Може би просто трябва да загася осветлението и да разчитам на сетивата си. Навън вали, а дъждът се слива със земята. Дали да не започна отначало? ...

играчка-плачка

Защото когато се отворя ме счупват и не ме четат, както е по опътване. Не боравят с мен по предназначение и изискват прекалено много. Счупен си правя защитна стена, за да ме оставят намира и раните зарастват. Обаче стената постепенно изтънява, защото сам я ровя за слънце. Светлината прониква и знаедно с нея и те. Кожата ми потъмнява и ставам привлекателен със шоколадов тен, те напират да ме вземат и ме счупват отново. Скривам се от слънцето и възвръщам белия цвят. Дишам, издишам и после отново докато се превърне в ритъм на живот. Не се чувствам правилно, но съм достатъчно силен, за да го преодолея. После ме няма, после ме има, а след това ме няма още малко време и се изправям и крача, но падам и лазя. И пак се изправям, и пак падам, и изпадам в немилост, и всички се отричат от мен. После се изправям за последно и всички ме обичат, обаче умирам и всички ме мразят. Възкресението е невъзможно и не тая надежди за него. Малко ми е несигурно и точно тогава пак се появяват те и ме счупват, и после ме счупват още малко и още и още. Уж не съм глупак, а го позволявам да се случи винаги. Давам им ръка за този танц, а те я поемат и ме захвърлят в стената. После хвърлят маси и столове по мен, едва се измъквам. Оперират ме, пълнят тялото ми с железни предмети, всички рани зарастват и имам шанс за нов живот, но никога няма да танцувам пак с тях. И продължавам напред, събарям стената, радвам се на слънцето и живея. Прегръщам гълъбите и планините, и зелените пасища, и всичко, което диша с мен и после те ми подават ръка. Аз май исках да я откажа, но въпреки т'ва я поемам и пак я поемам, и после още малко, и сядам до огъня, кожата ми изсъхва. Играя си със сенките и чувам как сърцето ми избухва. Кашичка.

на гърба на джудже

Филмът свърши и първото, което ми дойде наум беше да си купя оръжие. Трябваше да съм сигурен, че мога да умра бързо и безболезнено винаги, когато ми се прииска. Трябваше и да измисля къде да го скрия от жена ми и децата ми. За целта си купих сейф, който се отваря само с пръстов отпечатък. Избрах оръжието в интернет и почти на бегом тръгнах към оръжейния магазин, който го имаше в наличност. Продавачът ме пита дали имам разрешително и аз му показах бележката отпреди 15 години. Хубавото на държавата ни е, че всички документи са с голяма давност. Скрих оръжието в бяла найлонова торбичка, сложих вътре и няколко кутийки с патрони. Нямах за цел да се надупчвам целия, но човек никога не знае...
Реших, че за онзи момент (ако има такъв) ще ми трябва и алкохол, за смелост. Отидох до хранителните стоки и взех някаква бутилка, продавачката каза, че пияниците от квартала само такова купуват. Доверих й се, защото по принцип не пия. Тя ми предложи и цигари, сякаш вече знаеше за какво купувам алкохола. Благодарих й и си тръгнах. Прибрах се вкъщи и бързо пъхнах торбичката в сейфа, заключих и си отдъхнах. Сега вече можех да изкарам тези самоубийствени мисли от главата си. Просто съм такъв човек, подсигурявам се за всякакъв случай. Помня, че когато бях на 14 гледах филм за американските войници във Виетнам, как ги измъчват и разпитват. Реших, че трябва да се подготвя за живота от малък и започнах да си режа всяка седмица ръцете с бръснарско ножче, за да свикна с болката. За да не успеят шибаните виетнамци да изкопчат информацията от мен, не че имах някаква ценни знания на тази възраст, но поне станах кораво копеле. Почти не ме е страх вече, освен от високо, така и не можах да изкореня този страх. Надявам се виетнамците да не научат за него. Защото само да ме надвесят от 8-я етаж и съм готов да разкажа и за вкуса на майчиното ми мляко.
Тази история е минала, оказа се, че ще се развивам доста далеч от войнишката професия, станах психиатър. Но всичките истории, които слушам ежедневно натоварват толкова много. Вярно, че понякога се чувствам добре, че не съм на мястото на тези хора, но друг път депресията идва в повече. Надявам се точно в такъв момент да ми послужи и пистолетът. Не искам да дойде минутата в която желая самоубийството и да имам под ръка единствено тъп нож, с който ще успея да получа само обрив по китките си. Деветте милиметра си знаят работата, пуф и си аут.
Днес сутринта, при мен дойде пациент, който се оплака от безсъние, а когато все пак успеел да заспи сънувал един и същи кошмар. Не успях да му помогна и следобяд получих съобщение, че се е самоубил. Това невероятно ме подтисна и си представям какво може да се случи, ако още някой мой пациент избере същия път. Не искам да настъпва този ден, не искам утрото му да ме събужда. Хмм, трябва да си предпиша успокоителни или антидепресанти. Малко валериан или диазепам. Най-добре да поровя из аптечката си, за да видя какво мога да смеся...
Ммм, затварям очи и се потапям в действието на наркотика, отнася ме някъде. Всичко изглежда толкова ново и красиво, а в същото време някак познато и безопасно. Висока трева галеща босите ми крака, вятърът полюшва косата ми, а аз усещам движението на всеки отделен косъм. Протягам ръце и чувствам тялото си толкова силно, почти неуязвимо, сякаш изсмуквам енергия от почвата, сякаш съм растение. Израствам пред собствените си очи, а някъде надалеч вали, за секунда съм там, оглеждам се в капките, които са замръзнали във въздуха. Хващам няколко и измивам лицето си, от него се подават няколко люспи. Измивам се целия и се превръщам в дракон, излитам. Блъскам се във великани и планини, докато стигна космоса. Кацам на луната, а там ми маха малко русо човече. Казва ми, че мога да се чувствам, като удома си. Поглеждам назад и виждам синята планета. Знам, че тя е моят дом, не мога да се чувствам удобно другаде. Преспивам там и се връщам обратно, измивам се в дъжда и ставам отново на дете. Измислям да се кача на гърба на джудже и да прекося света, после го правя. Стигаме океана и аз скачам във водата, винаги съм знаел, че имам хриле...

един ден ще чуеш за мен

Гледам тъмното, но ме е страх от празнината. Боговете стават едно и дървото пада без корен. Какво се случи с мравките на Дали?
Топлината блика през мен и след час вече я няма. Сега съм, но после не знам дали ще бъда. Преминавам през стени, разкъсвам окови и се гърча дълбоко в настоящето. Не виждам през себе си, дори не виждам пред себе си, но чувам слухове, че ще прогледна. Избирам си име и го продавам на черния пазар, не струва скъпо, но парите ми стигат за ден-два, после продавам и себе си. Оставям душата си да скита из лабиринта "живот". Светът се е побъркал, а аз водя редицата. Листа от другото дърво, смола в очите ми, всичко е измислица. Вече дори дъгата не е цветна, гъделът е обикновено докосване, а миризмата на липа отлетя далеч от носовете ни. Забравих какво е да си жив, забравих и да умра. Героите остаряха, пораснаха им бели бради и ги пенсионирахме. Готъм сити не е същото място, престъпността расте, а Батман няма поколение. Няма да се задържам дълго тук, ще замина, ще се оженя за пътуваща магьосница и няма да се задържам никъде. Ще се махам постоянно и ще има минало време за всичко. Розови струни, първи петли, изчезна и тежестта от раменете. Очите ми се напълниха с черни камъни, ушите ми потекоха към петите, а сутринта забравих да си вържа мустаците. Но скоро ще чуеш за мен, защото желанията ти винаги ще са близо, кристални и чисти, като кавалерийски тропот. Да представиш звук чрез облак и да полетиш на гърба на къртица, звучи ти невъзможно, но не и за сънищата ми. Вятър и цигарен дим се сливат в едно, за да създадат една съвременна антанта срещу мрачните болести на ежедневието. Нашите мечти нямат значение за конете, те искат зелени поляни на които да тичат. Нашите мечти нямат значение за птиците, те искат въздух, за да летят. Нашите мечти нямат значение за хората, те искат всичко останало. Животът на косматите чудовища под леглото ти те плаши, но вече си голям, трябва да се справиш сам. Взимаш копието на дядо си, шлема на баща си и смело се гмурваш във въображаемия си свят. Виждаш плашещите създания и затваряш очи, на нож! Избиваш всичко, което се движи, но накрая се оказва, че си убил самото въображение. Озоваваш се на леглото си, изморен от битката, но вече си на 40. Зъбите ти капят от цигарите, кожата ти е изсъхнала. Детето ти те пита какво е въображение, а ти го буташ, за да се скриеш в кенефа. Доскоро му купуваше ританки, плачеш. Първи петли, събуждаш се и не виждаш нищо от онова, което е било в главата ти, от онези мечти, които споделяше с жена си. Паника, после отново се обличаш и отиваш на работа, забравяш. Гузен и муден е вторият понеделник от месеца, всичко започва отначало, но не чак толкова. Искам да кажа просто, че закономерността не е постоянна величина, дори не е никаква величина. Прекарваме животите си чудейки се какво сме, а отговорите са пред лицата ни. Аз съм страничен удар, аз съм дебелото черво на Джак, аз съм Гаргантюа, аз съм Висоцки, аз съм изкуство, аз съм жив, аз съм големия лош вълк, аз съм и Червената шапчица. Аз съм безсрамник. Аз съм страх, аз съм срам. Кажи ми сега какво съм. Филм, ужас, кисел лимон или недоразумение. В какво вярваш?

събота, 21 август 2010 г.

бягам към себе си

Колкото и близо да си – си далеч. Пеперуди убийци режат кожата ти, а от раните текат сълзи. Илюзии напомнящи хубави спомени чрез аромата си, се изпаряват във въздуха. Водни лилии пробиват асфалта и поставят едно ново начало. Разбиват мечтите на демоните и се превръщат в огледала. Бананови обелки се пързалят наоколо и променят нюанса. Хитрите умове се крият от слънцето, а злата тишина е покрита с викове от чужди вселени. И всичко това се случва, просто, за да покаже, че е възможно, докато горките хора умират от различни заболявания на дебелото черво.
Емоции връхлитат старите жители на града, докато изпращат децата си в подземието. Войната поглъща надеждата и я превръща в кал и барут. Рибите спират да плуват и обръщат коремче към небето. Рибари минават и събират улова. После някой отделя люспите и от тях прави лак за нокти. Плътта отдавна е загубила потния си мирис, вече всичко живо се е пропило с вредни химикали. Тъканите се разпадат за секунди, лицата на хората за часове. И всичко се превръща в пясък, една бърза кремация на цялото население, а след 8 часа получавате и урна, подарък!
Получих смс от Бог, каза че ми е увеличил кредитния лимит, но договорът ми изтича скоро. Дали да го подновя, или да сменя религията. Хмм, може би е най-добре да мина на ваучер.
Помислих, че е мъртъв, но после помръдна и му подадох купа с вода. Той я изпи на един дъх и поиска още, казах му, че половин бутилка е 60 стотинки, а той бръкна в джоба и го изкара с хастара навън. Поклатих отрицателно глава и го оставих да изгние. За бизнеса е добре, да нямаш сърце. Избягах надалеч и отворих сергия. Продавах лимонада и станах милионер. Но един ден, разрязах един лимон на две и се оказа, че яйцето е гнило отвътре. Реших, че това е знак и продадох душата си на дявола. Оттогава всеки понеделник рисувам свой образ и го закачам на челото си, за да не се чувствам празен и грозен. Лошото е, че до вторник скицата е паднала и аз оставам гол, като себе си. Лицето ми не знае победа, мечтите ми не са виждали звездите, но казват, че дъгата грее еднакво за всички...

тялото ми е живак




Тялото ми е това, което не се вижда. То представлява същността на вътрешните ми чувства и мисли, изразява желания, създава мечти и осъществява надежди. Тялото ми е клетката от която всеки има нужда, за да се почувства свободен, когато избяга от нея.
Червата ми играят брейкденс, докато ушите ми мастурбират и се изхвърлят на челото. Течността попива в кожата и бръчките изчезват. Лицето ми става младо и се изплюва върху коляното, което разказва приказки на петата ми. Пада на земята и умира, а петичката тръгва да отмъщава, не намира лицето, защото не го стига, но рита стомаха, защото е най-високата точка до която може да се качи. Стомахът е разстроен и напада ануса, който пък при всяка външна заплаха изпуска опасни и зловонни миризми. Така цялото тяло се омирисва яко, а околнит тела бягат надалеч.
Носът ми умря, но завеща шапката си на един кариес. Зъбът с кариеса тръгна на пътешествие, уж за да открие любовта, но успя да хване само рак на тестисите. Имам бенка на лицето и тя беше там, и тя участваше. Правиха парти с палеца ми, но никой от поканените гости не дойде..аутсайдери. Инсектициди.
Сърцето ми успя да бие два-три пъти преди да преглътне белия дроб. После нямаше сили да помпа, местната полиция реши, че е самоубийство. Според мен беше заради неосъществена любов. Гърдите ми си направиха пластична операция, сложиха си силикон и вече съм Шимейл. Само дето косата ми е още девствена и никой не е ровил под ноката ми. Никой който не е ял от ушната ми кал не може да каже, че ме е обичал. Никой който не е пил стомашната ми течност не може да каже, че ме познава.

това е кръвта на моя цикъл

а това са му децата. Всичко, което виждаш в тази земя е плод на собственото ти въображение и вярвания. Например вляво има котка, която с девет пръста успява да извади кисела краставичка от буркан, но прибавиш ли още един пръст - заклещва ръката си вътре. Вдясно няколко хипопотама скачат върху трупа на бременна жена, за щастие плодът се е изстрелял от нея, още на първия скок и сега плаче гнусно посредата на всичко. Прескачаме тази кървава гледка и заставаме пред портите на голяма къща, около нея няма звънци затова пък има голямо въже. Дърпаме въжето и ни оглушава звън на камбана. Чуват се няколко крачки и от огромната къща изскача джудже, само за да ни замери с камъни, задето сме по-високи от него. Бягаме назад, отново сме при бебето, но този път тръгваме не направо, а малко надясно, вървим по пътя и след няколко минути се озоваваме пред няколко разклонения. До първото има табела на която пише, че пътят е без изход, на втора табела пише, че информацията е стара и може да е грешна. Стигаме до разклонение номер две, там няма табели, но далеч напред се вижда мечка ядяща пчелите от един кошер и мажеща меда по земята. На разклонение номер три виси счупена табела, която казва пази се. Веднага щом прочитаме знака, срещу нас се изстрелват купища камъни. Хвърляме се на земята и за малко не умираме, тъй като тя е покрита със стотици скорпиони. Оказва се, че сме в България, а там отровни скорпиони няма, затова след няколко охапвания ставаме живи и здрави и тръгваме по разклонение номер едно. Проклинам се задето тръгнах с такъв като теб, с такова голямо и опасно въображение. Моля те да среш да си представяш, но в този момент пред нас изниква табела "изход". Лицата ни са щастливи, но телата ни не, тъй като докато сме се усмихвали, са ни полазили мравки. Нагазили сме в мравуняците на огромни мравки. Всяка мравка е голяма колкото маникюра на негърка-бегачка отпреди няколко години. Изглежда сякаш само ни опознават и бързо ни оставят намира. След малко излизаме през изхода и виждаме лигавицата на окото ти, ние сме гурли, мали гнусни и излишни/ Огромна ръка ни плисва шепа вода, оттичаме се в канала. Оказва се, че сънищата се превръщат в секрет, който на сутринта тялото отделя и ние инстиктивно изхвърляме. Светът е пълен със секрети, които си мислим, че са ненужни. Ами ако те спасяват животи, или целия свят? Не искам да съм човекът, който съобщава на отровената си майка, че е хвърлил противоотровата и е пуснал сифона.

старият трек




МИшниците на момичетата бяха космати, телата им невинни, но лицата им бяха виждали куп извратени случки. Настроението им се повишаваше само когато кацаха на Ентърпрайс и се срещаха с капитан Пикард. Той някак си успяваше само със силата на ума си да накара онези косми да настръхнат и усмивките им да заиграят по лицата. Те бяха секс символи на планетата си, но навътре в Космоса, всички ги смятаха за обикновени танцьорки. Тогава капитанът се изправи и каза ... всъщност не каза нищо, но се усмихна и момичетата се наежиха отново. Казаха му че искат да правят любов, а той ги вкара в любовния инкубатор, затвори вратата и натисна зеления бутон. Нагласи таймера на 15 минути и числата се раздвижиха. Вътре момичетата лежаха на огромни кресла, а над тях на огромен екран прожектираха филмче с малки, пухкави тигърчета ядящи зелени домати. Едно от момичетата се сви на топка и изпъшка, после и второто и до края на петнайстата минута и трите се бяха изредили по няколко пъти да повтарят тези действия. Капитанът отвори вратата и момичетата излязоха изтощени, пожелаха още, но за следващия ден. Пикард се усмихна и кимна с глава. Той знаеше, че е продукт на околната среда, затова не искаше да рискува с тях. Колкото и крехки да изглеждаха, момичетата притежаваха смъртоносната сила на косматата мишница. Тъканта под космите им отделяше специален секрет, който можеше да унищожи всяка ДНК структура, само с приближаването си. Затова и капитанът ги държеше, за да събира тази есенция и да я използва в битката, за защита на Федерацията.
Показа им каютите в които ги настани, за този им престой и се изсмя диаболично. За момент това му напомни, пътите когато е спал на открито в Космоса и от окото му се търкулна сълза. Той не познаваше родителите си, те го бяха оставили, когато е бил на 5, опитал се да ги убие, а те се обидили. Какво ли разбират възрастните от задоволяване на вътрешните терзания, те са свикнали да живеят според обществените морални закони. Пикард затвори тази мисъл с ръка, смачка я, и я метна в астро-кошчето, което се носеше из коридора. Той продължи надолу и стигна до контролната зала, там седна в креслото си и се чу проглушителен звук, някой беше поставил пърдяща възглавничка под него. Мистър Спок се засмя, а Пикард го замери с възглавничката, всички в залата прихнаха да се смеят. Капитанът каза, че всичко ще си дойде на мястото и заповяда да накълцат Мистър Спок. Двама мъже с астро-автомати хванаха шегобиеца и го изведоха навън, там го нарязаха на парчета с големи астро-ятагани ии го сложиха в астро-чувал. Хвърлиха го в астро-кошчето за боклук и се върнаха в контролната зала. Капитан Пикард стана от креслото си и започна да подскача из контролната. Всички останали последваха примера му и се превърнаха в жълти пилета с пружини вместо крака. Вратите се отвориха и през тях влезе едно от момичетата, беше се изпотила зверски и бълнуваше. Секретът от подмишниците й беше разградил и преподредил структурите ДНК на всички в залата. Изведнъж от близкото разстояние и миризма пилетата се пръснаха, като захарен бонбон в микровълнова фурна. От шума момичето се разбуди и обърса плюнката около устата си. Видя падащата перушина и повдигна рамене, обърна се и се върна в стаята си. Събуди сестрите си и заедно отидоха в любовния инкубатор, нагласиха таймера на "завинаги" и заключиха вратата отвътре...

Една история за прасета, червеи и още нещо...

бих искал да се изразя. Нали може? Не може.
Всъщност сълзите текат от самосебе си и вече ги събирам в бутилка от Кока-Кола, от онези стъклените, които дават само по заведенията. Трудно е да кажа, дали това хоби ми допада, но със сигурност е разнообразие, защото всъщност не правя много неща в деня си. Пълня бутилки и ги затварям, после варя съдържанието за 2-3 часа и ги изкарвам на терасата за да изстинат. После пеперуди идват и отнасят бутилките. Оставят ми купчина с жълтици и аз съм доволен. Веднъж ми казаха че използват съдържанието, за да правят амброзия за боговете. По-скоро бих повярвал, че насекомите могат да говорят отколкото на това. Бях загубен.
После се появи шоколадовият лист от който не мога да спра да ям и сега виждам света озарен от друга светлина. Беше трудно да отворя очи, а да ги затворя, след това беше естественото продължение. Изглеждаше, че винаги съм стъпка назад, така и не можах да се преборя с вътрешните си съмнения и накрая загубих шоколадовия лист. Отново бях сляп за света, а сълзите продължаваха да отлитат в неизвестното. Седя с отворени ръце с надеждата да попадне нещо в тях, но нищо не идва. Последвах душата си и тя се разпадна щом ме усети зад себе си. Изкривих си врата, за да намеря посоката и накрая стигнах до кочина с прасета, те ми казаха, че по-ниско не мога да падна, а стопанинът им се опита да ме изгони. Заплаши, че вместо прасе ще заколи мен за Коледа, аз побягнах в обратната посока на гласа му и след няколко метра се строполих на земята. Усетих, че някой ми диша в лицето, после проговори, каза ми че e червей, измся се и спомена, че не мога да падна по-ниско. Каза ми, че съм нежелан и се изпърдя в лицето ми. Миризмата не можа да достигне до носа ми, защото той беше запушен с кал. Станах и се поотупах, тръгнах с протегнати ръце напред и прегърнах дърво. Почувствах се сякаш бях отново в прегръдките на майка ми, която сякаш преди минути ме е родила и ме поема в обятията си, нежно и внимателно. Имам нужда от момент за да се почувствам роден отново. За да изпитам онези 8 букви образуващи 2 думи в сърцето си, за да ги чуя. И тогава ще летя по-високо от слънцето. Не искам да пускам дървото, защото то е моята посока, въпреки, че стои на едно място. Сигурността ме държи здраво на земята, а с риска мога, да се върна отново при прасетата и червея. А толкова искам да мога да летя...

къртикът киро

Годината минава толкова бързо, животът ми се превръща малко по малко в минало и докато се усетя ще легна под земята, а някой ще запише епитафията ми. Умирам постепенно или живея, нямам никаква идея брат. Знам само, че още един ден оцелях благодарение на нея, но дали е за добро или, за да продължавам да я наранявам. Толкова ли е лоша, че ме е заслужила, понякога седя и се смея на тези въпроси. Понякога натискам хиксчето в ъгъла на прозорчето на останалите хора и се затварям в себе си. Не ми се общува, не мога да се преправя, мога само да се послушам и да реанимирам с дни, за да се възстановя за следващото комуникиране с индивидите хуманоиди. Рисувам си чертички по тялото, после ги задрасквам и отброявам дните, не знам какво чакам, но със сигурност не е нещо приятно. Изводите се, че щом трябва толкова много да се калявам за него, значи не е нещо, което ще ми донесе усмивка...

Никога няма да съм този който мрази, всички хлебарки вътре в теб. Всички те излизат и играят на въже с бръмбарите от гората. Изсират се върху гроба ми и търкулват изпражненията към хралупките си, за да се правят на катерички рунтавелки. КОстенурките им се смеят на изпълненията, но всъщност знаят, че не са много по-умни и се скриват в корубите си едновременно, на пук на теб. По това време бабата, която събира цветя за чая си се целува с ловеца и подръпва жартиера си, прокарва ръка под полата си и изважда кълбо прежда от което му прави пуловер(на ловеца). Казва му, че чрез четенето е станала по-летяща и безмоторна, казва му също, че като порастне голям трябва да стане мечка, за да наклони равновесието между хищници и тревопасни, в гората, в полза на първите. Ловецът отвръща положително и си сваля панталона, бабата се навежда и откъсва гъбата до левия крак на мъжа. Пъха я в боксерките му и отлита. Ловецът се държи за ластика на гащите, гледа нагоре нещастно и вади гъбата. На нея е написано с червен маркер "черно". Тогава той отхапва едно парче и докато дъвче от устата му се носят зловонни миризми, които стигат до близкото дърво. То пада и от него излиза кафяво чудовище, което въздъхва от радост, че дълбините на канала са любимото му царство. Чудовището скача в устата на ловеца и заживява щастливо, като се жени за най-големия му кариес. Междувременно един заек наблюдава всичко случващо се и пали джойнт, отпуска се на опашката си и затваря очи. "Егати шантавия ден" въздъхва Зайо и започва да кашля. От устата му хвърчи слюнка, показва се зелен сопол и изтича почти до брадата му. От него излизат две ръце и се откъсват от носа на Зайо, сополът заживява свой живот. Скача на тревата и ръцете се превръщат в крака, просто за да няма ник'ва логика, тича до храстите и се скрива. Зайо вади айфона си и вкарва слушалки в ушите си. Започва да щрака по дисплея и с изненада вижда че е омазал целия телефон със слюнка. Хвърля го на земята и скача отгоре му. Бърка в другия джоб и вади втори айфон, поставя го върху първия и двата заедно започват да вибрират сякаш правят любов. Сливат се в едно и се превръщат в малко роботче кученце, което лае и върти опашка. Зайо сочи храста на кучето, а то се затичва и се хвърля вътре. След малко кучето се връща със сопола в уста. Зайо го взима и го слага обратно в носа си. Плесва кучето по главата, а то започва да гони опашката си. След малко пада и умира. Зайо псува, трябвало е да вземе дюрасел. Вади чифт батерии и ги поставя в задника на кучето, то скача отново и гони опашката си. Обръща се към Зайо и забелязва рунтавата му опашка. Хвърля се отгоре му и го изнасилва. Но посредата на акта кучето умира отново, Зайо си отдъхва, добре, че не е взел дюрасел. Зайо се изправя бавно, навежда се над кучето, помирисва задника му и го рита по главата. Пластмасовия нос на кутрето се чупи и се търкулва надолу по пътеката. Тя го отвежда до малко поточе, в което плуват пирани. Пираните са изчезващ вид в гората, всъщност има само две и те са лезбийки. Всички нямат търпение да умрат, за да се свърши с гадното им племе и да могат свободно без страх да преминават през водата. И точно докато автортът разказва тази история, едната пираня скача и го захапва за носа. Ох!! Тя е мъжемразка, нашепва му го в ухото. Откъсва парче месо и пада на земята. Авторът я рита и тя се връща доволна във водата... Кръвозагуба и болка, историята стигна края си. Поука няма, конфликт също, но има положителни чувства и много пънк.

борба

Всеки ден продължаваме напред без да осъзнаваме, че преминаваме през различни стени, една от които е въздухът. В уикипедиа пише, че е просто наименование за сместа от газове, която съставлява земната атмосфера, но за мен въздухът е още минута живот и би било глупаво да продължаваме да го замърсяваме. Но ние сме глупаци и естествено даваме яко напред. Напреднали технологии, модерни дрешки, всичко ни е "new", модите се менят всеки ден, научаваме все повече за всичко, обаче мисленето ни си остава в средновековието и скоро и Ангелите хранители няма да могат да ни измъкнат от лайната които си набъркваме. Душите ни летят на черен фон от пушек и смола, а ние не осъзнаваме, че с него се храним и отровата ни е станала източник на сила. Превръщаме се в дървета, хранещи се с въглероден диоксид и не осъзнаваме, колко погрешно е това. Идеята да си дърво вкоренено и стоящо на едно място те привлича, е продължавай напред. Вярно че идеята да растеш само нагоре е привлекателна, но да не забравяме, че дърветата растат за да паднат и да нахранят земята със себе си, за да изникне ново. Не искам да се превръщам в един от членовете на Грийнпийс или да проповядвам примерно поведение, но понякога когато гледам дима излизащ от ауспусите на колите полудявам и ми идва да строша нещо. Обикновено намирам дребни неща за трошене, но понякога имам нужда от нещо голямо и ако имам право на борба срещу нещо, нека това бъде моята. Борба срещу тероризма, избиването на животни и осакатяването на земята ни. Борба срещу упадъка на нацията ни, борба срещу мен самия. Нека да се борим за оцеляването си, а не за чуждата смърт. Пожара и пожарникяря няма как да бъдат приятели, но понякога човек използва пожара за да изгаси огъня. Може би звучи прекалено философско и дълбоко, но ако се замислиш ще откриеш смисъла. Пеперудите не летят напразно, или птиците, които с песента си те събуждат всяка сутрин. Те са тук с причина, както и ти. Не те карам да пращаш смс с левче за някой, а те карам да се замислиш. КОй съм аз ли, приеми ме за твоето подсъзнание, което досега е мислело за сексуалния си нагон, а от днес ще мисли за десетте божи заповеди и дори да плюе върху тях, пак ще бъде морално добро подсъзнание, а ти добър човек. Войната не е въпросът, защото отговора на природата са бедствията.

интернет любов

Вече 3 години бяхме заедно и мислихме да се женим, но когато погледнах към църквата се разплаках. - Жмущрацил! - рекох аз, а тя ми каза, че просто ме е страх от обвързване. Отиде при друг и му народи куп дечица. Аз продължих да се лутам като муха без глава и крила сред жените, с които исках да имам нещо общо, но с повечето споделихме само оргазмите си. Явно Бог не ме е създал, за да се обвързвам. Създал ме е за по-висши цели, за които може би още не ми е било време да разбирам или пък ме е създал безцелно, за забавление на простолюдието. После си казах, че не мога да бъда зрелище, нито да се правя на представление и реших да съм сериозен. Да си намеря сериозна приятелка, да й се отдам напълно, да бъда романтичен и музикален, да съм остроумен и забавен, да се оженя за нея и да продължа рода си, за да бъде баща ми горд с плода от семето, което бе пуснал преди време в майка ми. Най-лесно е да влезеш в интернет, да напишеш 5 думи на някоя не толкова хубава, но загоряла дама и тя вече е твоя, но планът ми не беше такъв. Все пак трябва да прекарам живота си с този човек, трябваше поне да ми е интересна, затова отидох в библиотеката. Порових се из книгите, позагледах няколко кандидатки, но те бяха толкова обзети от четивата си, че дори не ми обърнаха внимание. Не можех да позволя да бъда пренебрегван цял живот от няколко книги или дори една. Жената трябва да предпочита мъжа си пред всичко друго. Започнах да се оглеждам по улиците за нещо подходящо, но всички представителки на нежния пол, бяха или вече хванали под ръка някой, или забили поглед във витрината на някой бутиков магазин. Започнах леко да се отчайвам, все пак не изглеждам зле и съм на 21 години, а час и половина не мога да си намеря приятелка. Седнах в най-близкото кафе и си поръчах мляко с какао в двойна чаша. Не че чашата беше двойно дебела за по-сигурно, ами беше двойно висока. Сервитьорката изпълни поръчката перфектно и аз я попитах дали си има приятел, тя се засмя и обслужи клиентите си от съседната маса. Какво смешно има в този въпрос, търся си жена, която да може да върши някои неща, да не е непохватна, а сервитьорките са доста сръчни, или поне така изглежда. Тогава я видях, най-красивата жена седеше на отсрещната маса и палаво ближеше сметаната от пълната си чаша. Естествено, че се влюбих от пръв поглед, дори ако можеше да я погледна още 3 пъти за първи път, пак бих го направил и даже нямаше да мигам, за да се задържи образът й за по-дълго пред очите ми. Но както казват религиозните хора "Бог дал и Бог взел" и моето момиче на мечтите се изпари яко дим. Една колона от горния етаж на кафето падна върху масата й секунди преди да отида до нея. Момичето загина на място и превърна историята ми в трагична случка, оставяща непрятен вкус след като я разкажа. ХУбавата новина е, че аз оцелях и колоната падна преди да стигна до нея, затова реших да не рискувам живота си повече навън и да се прибера вкъщи. Включих компютъра и се регистрирах в майспейс. Намерих своята не толкова хубава, но загоряла дама и след 5 думи тя беше моя. Сега сме щастливо женени и имаме тризнаци, просто защото 3 е хубаво число. Радвам се на живота си, че успях да оцелея, след всичко станало дотук, че успях да намеря спътник в живота и да го запазя цяла година до себе си. Но е време за промяна, сега мисля за развод, тя дори вече не ми се струва толкова не хубава, ми направо грозна си е. А и след като излезе Митко (второто) аз си казах, че тази жена няма начин да успее да се върне в предишната си форма и познах. Прилича на камила, даже има 2 шкембета, което е най-странното. Гърдите й правят компания на вагината, като това ме улеснява, едновременно с члена си да й доставям удоволствие на няколко места, но това не ми стига!! Искам малко красота в този живот, дори децата ми са грозни, като надупчени ябълки от обезумели червеи. Искам красотичка, бе Господи, но не на снимка. Искам да се докосна до нея, да я помириша, да я вкуся и ако може да не ми казва след време, че не съм готов да се обвържа!!!...

захарно петле

Гланц. Целувката която оставяш всяка сутрин при мен, не казвай, че ще трае вечно. Не придавай излишен блясък на думите си, защото аз знам кое е реално и кое не. Не ме купувай с розови представи и пъстри мечти, защото докато ги чувам в главата ми звучи шум на разстроена китара. Мразя гланца. Мразя всичко излишно, което ми пробутват в магазина. Не обичам тоалетната хартия с различни аромати или праха за празне с шоколад. Не обичам мострите, обичам големи опаковки. Ако трябва ще пазарувам на едро, но те искам цялата. Може да си дори в грозна торбичка, или да си се разтопила от топлината. Фъстъците ти да са се събрали на куп или да си натрошена, важно е, когато те опитам да остава вкус за няколко дни напред. Тунквана или обикновена, има значение само ако имам прекалено много пъпки на лицето (излизат ми пъпки от шоколада). Искам любовта ти. Ако ти не искаш моята, ще изневеря на сърцето си с някой Сникерс или Марс. Не обичам карамел, защо във всеки шибан десерт има карамел? Аз съм мечтател, който не иска да има карамел в 98% от десертчетата. Заведи ме до сърцето си, махни карамела и се разкрий пред мен, о, шоколадче Милка. Аз съм на път към моят мил дом, пълен с добри намерения и шоколадови бонбони с лешници, може и малко ром. Бонбонки кръц-кръц хрупат между зъбите, а вкус на халва се спуска към езика ми. Слюнка, преглъщам и отварям следващия, докато ми се разрани небцето, защото сладкото е единствения заместител на любовта, дори единствената любов, която винаги съм имал и искал да имам. Дали учените ще могат да сменят структурата на ДНК веригата ми и да се превърна в меденка. Тогава ще мога да се оженя за себеподобно. Надявам се науката да напредне и скоро да сбъдна мечтите си. Не можеш да спреш гората да се разлиства, както не можеш да спреш порива на сърцето и желанието на едно влюбено дете. Романтизъм или класицизъм, казвам чао на старото и прегръщам близалките с дъвки. Намажете ми филийка с Нутела и ме оставете да летя и да уголемявам кариеса. Летим, летим, летим и падаме. Приземяваме се в бурканче с фъстъчено масло и обираме крайчеца на буркана. Не слушам предсказанията на циганката, те не заслужават вниманието ми. Защото отпред има плодово желе. То има усет за убиване, на всяко желание да продължиш напред, докато не го изядеш. Преядох.....

усмивката ти е епидемия



Познавам тази усмивка и тя е епидемия. Защото заразява всички, защото всички наоколо са усмихнати.
Гледам те през платното и не мога да оценя ставащото. Не знам колко време мина, но ми се струва като цяла вечност. Очертанията ти са ми познати, но не мога да те позная, не помня името ти, а очакванията се изпариха, като отворено шишенце с парфюм. Не направихме нищо отначало, всичко започна с край. И когато поисках да върна времето, пред мен се изпречи парче бронирано стъкло. Виждах те, но не можех да мина през него, можех само да гледам назад. Затова на следващия ден кокалчетата на ръцете ми бяха зачервени и протъркани, затова стените, покрай които бях минал, бяха пробити. Спомените летяха, като филми превъртани за по-бързо, а звездите ни бяха свидетели. Сякаш светеха за нас, но всъщност ни осъждаха.
Сам. Как си? Лицето ми отговаря преди да са ми задали въпрос.
Поемам дъх. Издъхвам.
Той каза да почаквам за нещо по-добро. Но как да го позная, щом всички усмивки са усмивки в началото, и никога не са усмивки в края. Да, ще поема риска, но не мога отново да съм счупен. Изчезвам и се появявам тук. Съвземам се на едно и също място вече втори път. Не съм и мръднал, а времето създаде в мен усещане за движение. Водата продължава да тече, студена е и безплътна. Пада по лицето ми, оттам се стича върху плочките и измива вината от тялото ми. Всеки мускул ме боли. Никой не разбира, няма как да се види. Вдишването става все по-трудно с всяко издишване. Въпросите са едни и същи, лицата и материите подобни, а цензурата е просто познатата.
Хубава песен.

отворените деколтета ми правят впечатление

Отворените деколтета ми правят впечатление. Късите поли ми правят впечатление Секс, секс, секс. Пауза. Секс. Цигара. Димът се носи из стаята. Превръща се в отворени форми, носи се към мен и влиза в съзнанието ми през ноздрите. Усилвателят издува басовите линии, кокаинът не стига и заспиваме. Градът не спи, особено студентския, но на кой му пука щом е друсан. Убиец с ловджийски нож.
Въртя глава надясно и продължавам напред, докато някой човек е загубил детето си в борбата с наркотиците. Предишна загуба на доверие или липса на комуникация, вероятно няма значение за него, щом ковчегът е под земята - пистолетът се приближава. Грабва го и чертае голяма линия минаваща през главата му, чак до дупката в стената – опорна точка за всички регистрирани самоубийци. Да, самоубийците се регистрират, някои са ненормални, а други са като мен и теб. Макар че за теб не съм сигурен. Не им раздават жълти книжки или опиати, за притъпяване на чувството им на гняв към себе си, не им дават и повече алкохол. Дори напротив, издигат ги в култ към обществото. Издават албуми, правят клипове, превръщат се в идоли, докато не се отегчат от себе си и не се самоубият публично. Така че всички да разберат, колко мн са страдали. Животни, които се жертват, за да живее идеята им. Желание, мечта или кауза, абе откъде да знам. Един ритник няма да им се отрази зле. Всички си мислим, че сме в депресия, а дори не сме стъпвали в кабинета на психиатър, за да разберем, какво всъщност е това. Всички решаваме, че сме зле, без да имаме каквато и да е медицинска диплома даваща ни право да отсъждаме подобни решения. Опитах се да бъда забавен, но отново съм жлъчен/идва от жлъчка/.
Килия с номерца и чаша водка. Изпиваш я и номерцата губят смисъл, не заради друго ами, защото под чашата се търкаля празна бутилка. Търсиш спасение, търсиш опиянение, но намираш само разрухата на мислите си. Временно спасение от собствените ти чувства, подяволите! Кога ще се научим да живеем със себе си и да приемаме другите и техните ... забравих думата на български ... абе можем да правим каквото си поискаме, можем и да мислим каквото си поискаме, защото сме шибаното свободно поколение. Онова, което след 10 години ще се оглежда и ще вика, абе аз имах избор ама послушах мама и тате и сега съм ебати корумпираното копеле. Помислих за гъза си, помислих за детето си, но не помислих за децата на съседа, нито за децата на брат ми, камо ли за децата в сиропиталищата. Искам пак да чуя тая песен. Искам пак да изпитам това ново усещане, за цялост и бррр на кой му пука за просвещението. Не мога да дишам като ме гледаш, не мога... усещам как докосваш душата ми и ме обичаш така страстно, че се изсираш на подсъзнанието ми и повръщам с бясна скорост върху капака на живота си. Пълня се с пумия, преливам... стрелката показва „до горе“. Благодаря ти за изживяните мигове, благодаря ти за предумишленото убийство. Или пак лъха на сюрреализъм? ...
Знам, че съм разхвърлян и използвам препинателните знаци, както използвам плюнката си, тоест лея ги навсякъде хаха!
Зелен лимон и зелен домат играят на дама. Зеленчукът взима камъка и го мята по плода. Лимонът отвръща със семка в окото на домата, той пада на земята и умира от свръх-енергийност.
Хаос или хаус, разликата е само буква, но по-важно, е че думите могат да съществуват една в друга. Защото може да има хаос в хауса, и също може да има хаус в хаоса. Хаха. Обърка се нали?
Критерий за оценка няма, има само наранени и нескопосани читатели. Никой не възнамерява да благодари. Моля те свърши ми услуга, не, няма да ти благодаря. Добре де, може би ще те забравя и няма да те погледна никога, но на кой му пука. Ти си си самодостатъчен, нали така твърдеше. Но всичко простичко се свежда до дума завършваща на „изъм“. Не, не знам за какво си мислиш. Не, дори не предполагам. Браво, гордея се с теб.
Бодър ум, донт бодър.. ъм, че това си е смешно.
Дори не е близко до смешно, но поне е абсурдно.
И колкото и да се заблуждаваме за себе си, няма
никога да успеем да се надмогнем или превъзмог-
нем. Аз може да имам цветна кожа и да съм с
дупки на ушите, ама продължавам да съм това,
което бях вчера или онзи ден, просто малко
по-забавен, по-чаровен и по-лош, или поне се опитвам да бъда. Защото животът ми ме озлобява, кара ме да ви мразя. Добре че вътрешното ми чувство, не ми позволява да се принизя дотолкова, че да мразя някой, затова обичам всички. Доста по-лесно е, а и е по-лесно да нараняваш хората. Защото... може да е странно, но всъщност човек, доста по-лесно наранява хората, които обича, отколкото онези, които мрази. Погледнете право напред и ще видите, че е така. Защото там ще седи наранената от вас майка, или приятелка, или пък човекът който искате да сринете, а той стои усмихнат и щастлив, поел всичко в ръцете си, и владеещ вас...Килия. Мхм, знаеш какво имам предвид.
Ако законно можеше да заколя някого, щях да взема главата му и да я целуна, да изстискам кръвта и да я изпия. Щях да танцувам валс с обезглавеното тяло, да оринирам седмици наред отгоре му и да го дам на кучетата, за да оринират и те. Щях да му направя кекс и да му се подигравам, че не може да го опита. Щях да троша отгоре му и да скърцам с нокти вурхя черната дъска, докато не му се пръснат дробовете от яд, че не чува. Но не мога да заколя никой освен себе си, без след това да бъда групово изнасилван от банда роми в затвора. А и защо да си цапам ръцете, след като така или иначе животът ще се изгаври с всички ни достатъчно много. Лицата ни ще се набръчкат и ще поемем в ръцете си бастуните. Или трябва да потанцувам фокстрот на малко дръм...
Какво ли е чувството... да разбереш, че бившето ти гадже е умряло от старост. Осъзнаваш колко си стар, и се чудиш как ли е минал животът му. Че не си го чувал, нито виждал 40-50 години, че има 3 деца и едното от тях е страдало от ДЦП, че все пак е кръстил първото си дете някак, както сте мечтали заедно. Че е сбъднал общите ви мечти с друга жена... Не ми пука, едва ли ще доживея 30. Пък и кой ти помни такива неща 50 години?
Неволи, небивалици, поговорки, басни, пословици, лъжи, изнасилване, пръдня върху лицето ми и малко миризма на цвете за цвят на вятъра, който ще развее всичко до небето. Искам малко спокойствие, за да осъзная, че имам онова, което винаги съм искал. Но нямам нито спокойствие, нито време за да осъзная каквото и да е. Винаги е „пиши, пиши, пиши...“ но как да пиша на сила? Дори започнах да мисля повърхностно. Първото нещо за което се сещам, когато видя хубава жена е секс, а преди поглеждах очите й и се чудех дали обича да чете. Или да играе на „Не се сърди...“
Деколтета, мини поли, деколтета, мини поли, звънец на вратата, добър вечер, имаш ли презерватив? Спокойно, можем и без...
Уаааа...
Мамо, тате имам нужда от нови панталонки и ако може някакви пари за закуска, защото ми писна да съм гладен, а съучениците ми да ядат всеки ден от макдоналдс и кфс. А да, абе вие защо сте ме направили като сте били на 16? Глупави хлапета, учат се от децата си, защото днес бебетата, които се раждат са толкова умни, че често имат по-висок резултат на IQ теста в първите 3 месеца от развитието си от резултатите на родителите им. Но родителите са горди, защото сборният им резултат прави средно-интелигентен човек. Поотделно за макаци или гибони, не съм сигурен кое е по-умно.
Бедра, цици и биберони. Майчино мляко се разлива в големи кани и после дебели мъже отпиват от халбите. Обърсват белите мустаци и казват наздраве, изкрякват и жена с надути гърди ги тупа по гърба, докато се оригнат. Пръцкат и си правят турнири за най-пикантна пръдня. Тази която разплаче всички печели.
Ако прочетеш нещо наполовина, губиш края...
Липсва решение на проблема, но след толкова писане липсва и проблем. Мотивация, мотивация, моти.. мотика в акциото. Режа салам и съм толкова добър в рязането на салам, че мога без проблем да режа крака, ръце и очни ябълки на малки кръгчета. Мезе за ракията или мастиката. Абе откъде да знам, да не съм го писал аз.
Дрръъъъъъъм. Ритъм басов. Кехлибарено човече и момиче от парфюм, правят секс след закуска и редят домино на вечеря. Дните им минават обикновено за 24 часа, но ако продължат малко по-дълго, те взимат голяма ножица и насичат казаното на малки парченца и ги пускат на хапки, за да се смели всичко по-добре.
Отрицанието ражда нахалство. Някой виждал ли е как лешояди разкъсват бебе? Аз го виждам всяка вечер в сънищата си. Бебето съм аз... но кои са лешоядите?!

зороастър

Ами ако акулите летяха и всеки момент щом излезеш на улицата има опасност да ти отхапят главата, дали не би било страшно? Или птеродактилите да не бяха изчезнал вид...
Представям си светът, такъв какъвто е, с известни промени. В небето заедно с акулите и хищните птици да летят и вещици, да омагьосват, тези които не харесват и да крадат децата на съседите си. Да ги гощават с печени котки и по цял ден да шпионират хората от вълшебните си котлета. Виждам как в пещерата спи дракон, а трима братя се опитват да го убият, по заръка на татко им, за да докажат мъжеството си. Принцеса върху кула им е посочила посоката, за пещерата, а косите й се влачат на метри след нея. Дете си бърка в носа и вади злато, дава го на бедното си семейство и те забогатяват. Превръщат се в господари, а после и в крале. Войник бърка в чантичката си и вади шише, чието съдържание не свършва, напива се и застрелва събеседника си със стрела в окото. Потичат бонбони и децата довършват тялото на мъжа с тояги, като пинята. Конете не са летящи с криле, но бълват огън и очите им са червени. Кравите не са свещени, но са се социализирали и са си направили собствена държава. Имат конституция, права и т.н. Няма заколена крава от години, а Макдоналдс е фалирал отдавна. По потоците тече отрова, те се вливат в реките и се превръщат в амброзия, докато стигнат до море от нули и единици. Няма вълни, всичко е равно и спокойно, дори радио. Микровълнови фурни не съществуват, а Кока кола е компания за хартиени обувки, за мъртъвци (за еднократна употреба). Музиката не е съпровод или повод за празник, нито масово събитие, а е индивидуално, колкото голямата нужда. Хипопотам се срамува от пепрудите, защото знае, че е с наднормено тегло. Тигрите и лъвовете лежат в затвора, а рибите в лудницата. Мастурбацията е единственият сексуален акт, а жените нямат цикъл, но за сметка на това умират всеки месец и се прераждат в първата неделя след това.
Измъквам се и бягам надалеч от този свят. Не намерих любов, достатъчна за да ме задържи. Всичко е толкова самодостатъчно, че погнусата ме изгони в Сряда, когато всичко загуби смисъл. Ти ми каза, че ме обичаш, друг е въпроса, че аз не ти повярвах. И сега се връщам назад при теб и заспивам в скута ти. Усещам топлината, усещам тялото ти, усещам и дъха ти в мен. Но всъщност усещам студа ти. Разбивам си главата на парченца, защото те бях зачеркнал от менюто, а отново ям от тялото ти, пия от кръвта ти.
Защо се връщам? Къде се връщам? Заспивам... или всъщност умирам.
Умирам в кожата ти, умрях и днес и вчера. Не издържам на мълчанието ти, но не ти робувам. Лекарите прогнозираха следващата смърт и не познаха. Изпих живата вода и се събудих непосредствено, преди да сънувам, че умирам. Качих се на ескалатора към Рая и се насладих на пътуването. Накрая нямаше стъпало или праг, на който да стъпя и паднах в пропаст, която ме отведе в Ада. Дяволът ме посрещна сякаш съм негов син, настани ме в Хилтън, а закуските и вечерите ми бяха безплатни. В неделя задължително се ходеше на литургия, защото Луцифер е много набожен. След седмица ме направи свой асистент, а след месец ми поверяваше целия подземен свят. Учудих се на това, колко ангели са попаднали в Ада. Но се оказа, че те са направили този избор, за да могат винаги да посещават Земята. Лица, пропасти, лица, гноми, несъвършенство и съблазън. Невероятно е как огънчето на запалката въздейства на изразяването ти и в мига, в който газта свърши, свършва и въздухът ти. Посиняваш и се превръщаш в тор за растенията. Човекът е биологично чист боклук.
Не разбирам какво намираше в него. Не разбирам какво търсиш в следващия. Каза че всички сме еднакви, а като първа глупачка продължаваш да залъгваш сама себе си. Може би, разбра че никога няма да ме имаш или видиш, или разбереш. Да, оказах се труден за разбиране, но пък съм толкова чист, че прозирам и така не успя и да ме видиш, защото винаги гледаше през мен. Съмнение. Надявам се да намериш покой, потърси го в звуците на цигулките.
Търсиш себе си, търсиш себе си, търсиш себе си...
Очите на падналите ангели те гледат отблизо и се надяват да изядат сладкото ти месо. Трагедията да те погълне. Намери се, осъзнай се. Повдигни очи и прогледни най-сетне. Знам, че не искаш, но за да живееш тук, трябва. Животът е дар от Бог, а ти се изсираш отгоре му и плюейки дърпаш сифона. Бяла мечка играе на гроба му, а мъж с раста и брада свири отстрани на кавал, потропва с крака и придава индианска атмосфера.
Нека за другите съм никой, нека да повръщат отгоре ми и да плюят гнилото ми тяло, но не искам да изчезвам от очите ти. Не искам да умира и последната ти мозъчна клетка, която съхранява паметта за мен. В малкото животи, които съм живял, съм се научил да решавам задачи и да пиша що годе добре. Знам да ям и да спя и мога да работя ако има какво. Купи ме.Не струвам много, някакви пари, с които и без това не правиш нищо друго освен да убиваш същината си. Висок звук на дудук.
Всъщност нямам какво да ти кажа, всичко е изречено, всичко е сторено. Остана само да умрем. Ористници. Ще ми липсваш. Довиждане. Здравей. Бум. Кръв. Зъби.
Чуваш ли ме? ...

сън


На деветия облак се спряха и проговориха.
Срещнаха се рано-сутринта, по време на първите си лекции заедно. Тя го погледна и се разплака. Не знаеше какво вижда, но беше нещо различно от това, с което беше свикнала. Знаеше, че има тъга в очите му, знаеше че с него ще се чувства сигурна, някак дори знаеше, че ще имат деца заедно. Бяха се запознали преди 20 минути, но надеждата, която той й вдъхна, никога не беше акостирала на брега й. Той й подаде ръка, тя я пое и се прегърнаха. Той галеше косите й, тя усещаше всяка негова част върху тялото си. Забрави за момчето, с което беше започнала да излиза. Забрави за думите му, обещанията му и най-вече надеждите му. Забрави за всичко останало. Тогава както бяха прегърнати, той я поведе за ръка през вратата, после надолу по стълбите и така до изхода на сградата. Тя гледаше пръстена на ръката му. Изглеждаше стар. Беше сигурна, че й е принадлежал в някой преден живот. Беше сигурна, че момчето, което я водеше за ръка й е принадлежало в предния й живот. Излязоха навън и продължиха покрай големия фонтан и цветното пазарче за книги. Влязоха в една пресечка и изведнъж той спря. Намериха сродните си души. Тя го погледна, той се обърна към нея и се усмихна. Пита я дали иска да спят заедно. Тя повтори последната негова дума, а той се смути. Обясни й, че не може да спи сам. Сънува кошмари и безумно много се страхува от призраците в стаята му. Тя се усмихна и му каза, че никога не сънува. Понякога има фантазии, но никога докато спи. Прегърна го и го целуна. Каза му,че ще затворят вратата и ще са на сигурно място. След това му каза, че никога не се е влюбвала. Гледаха се право в очите. Той прерови съзнанието си, а то беше изтрило всички спомени. Отвърна й, че също не се е влюбвал и я целуна. Обещаха си да направят заедно свой дом в небето, а градина да им бъде морето. Да поставят новото начало, докато играят с телата си. Мечтаеха за звездите. Сърцата им биеха едновременно с маханията на крилата, на птиците на които се носеха. Той си направи остров в нейното легло, а тя беше слънцето в неговата песен. Летяха, летяха с писъци и целувки в смеха и болката на ежедневието си. И тогава затвориха вратата.


Кихам щастие и плюя радост

Летя, вредя, кръжа отново над града. Губя, влюбвам се и плувам в надежда от слова. Редовете си дописвам с копринено мастило, а жило от пчела писецът ми е красило. На ръба вися, дивя се на света и плюя всеки, който видя да боде очите ми с игла. Кръвта попивам от асвалта в халба, скръбта измивам с кал, лицето крия с чанта. Събрал съм в човал всички добри мисли, скътал съм си цял свят от мечти. Тялото ми се пречупва от светлината и поглъща тъмнината. Малко ми напомня за терминатора на Луната. Превръща се в къща на чудесата, където децата умират преди да се родят, а родителите им гледат филми на ужасите с анимирана кръв и убийства. Доброто се бори срещу злото само по филмите. В реалния живот те пият на една маса и са първи приятели. Понякога доброто няма пари за сметката и злото му отпуска кредит, след което му реже краката, ако не успее да го върне. Хубавото е, че доброто расте постоянно и винаги успява да си сътвори нови крачка. А злото се храни с миризливите крака на доброто. Важното е да му харесва, да му е вкусно, защото докато злото е нахранено, нищо няма да заплашва нас. Всъщност точно поради тази причина ние често сами режем краката на доброто за да нахраним злото. Ревностно пазим собствените си тела, но с удоволствие оскверняваме чуждите. Някои казват, че две глави са по-добре от една, но не и когато едната е влюбена в слепите мечти на другата. Да, аз наистина се чувствам забравен, но е забавно да знаеш, че някой ще прочете този ред и дори няма да се сети, че става въпрос... че съм забравен от него. Забавно е, когато пишеш, че си влюбен в някой и този някой чете написаното и не осъзнава нищо. Последователност от случайности или не, животът е толкова забавно поле за изява, че нямам търпение да ме застрелят в стомаха, за да умра бавно и мъчително. Осъзнавам толкова малко, че не заслужавам да живея, напредвам толкова рядко, че когато затворя очи виждам светлината. И преди някой да каже, този е много отрицателен и черноглед усетете тънката ирония във всеки текст, вижте подигравателната част към всеки един от вас. Ако човек чете и си мисли „ този текст е много отрицателен“ то значи, не текстът е отрицателен а мислите на дадения човек. Предубедеността се изчерпва, дотам където свършва мисълта. Критиците умират последни, но се смеят първи. Русите, дълги и прави коси предизвикват погледа ми, а мозъкът ми симулира спомен. Къдравите коси са детството ми и кой би могъл да каже, че толкова ще го обичам. Не и аз. Умирам да знам кой ще победи във вечната борба между реките и планините, но вероятно едното не би съществувало без другото. Така че всяка победа би било пагубна. Упс. Отново изгубих надежда и както пее една руса блондинка станах токсичен, дъхът ми мирише на отпадък, а при всяка изречена гласна буква убивам по някой събеседник. Тялото ми е заприличало на сметище, дори пенисът ми не стои вече гордо изправен, а се вее с вятъра. Гордостта ми кашля кръв, докато всичко което съм извършил се превръща в посмешище. Епичните битки, които съм водил промениха победителите си, а епитафиите, които съм изписал се превърнаха в прах погребан в пустинята. Катарзисът е далеч напред в бъдещето, което сам си творя. Стиснахме си ръцете и се изплюхме в лицата си. Кой би казал, че човек би се изпикал върху съседа си? ...
Юмрукът който вдигам сега ще се стовари върху мен утре и всички мои дела ще се запишат върху челото ми.
Под всичките си татуировки и флешове, той наистина беше добро момче.“ - вероятен епитаф ха!
Приключих.
Излъгах. Съди ме.
Вчера видях няколко деца да играят на шах. Приближих се до едното, а то ми каза, че това е игра проповядваща мир. Хвана една от фигурите си и я заби в окото на другото, после се изсмя и отиде да играе компютърни игри. Лекарят му беше ги предписал, за да източва там гнева си. След няколко часа, детето вече беше на 46 години и успешно градеше кариера, като шеф на полицията. Недвузначно се сещам за репликата „всички ченгета са копелета“. Но вината не е тяхна, те не са се родили такива. Ние сме ги направили такива. Такива като нас, защото ние сме тяхното отражение, те нашето и така до края на света.
Днес играх етюд в който трябваше да съм отражение на някой. Успях да отразя единствено себе си, така че всичките ми опити да съм беззпогрешен бяха напразни. В главата ми звучи много мрачна песен. Пее се че на никой не му пука, така се и чувствам, но защо пък трябва на някой да му пука, след като на мен не ми пука хахахахах ?
Очите ми горят, след като погребах чувствата си се чувствам празен и лек. Сам на края на дирижабъл съм потънал в мекия балон. Лежа и гледам към сивото небе, взимам цветен молив и го оцветявам в розово. Цветовете се смесват и сиво с розово... да не ви казвам кво се случва...
Няма връщане назад... но моля те избоди очите ми за да не виждам вече тъгата си.