събота, 21 декември 2013 г.

Таксиджията Карнобатман

Карнобатман беше дебел таксиджия с мустак(от онези дето блузите им не успяват да им скрият коремите) и спасяваше животите на хората, под покритието на плътната пелерина на нощта. През деня той обираше псувните на шофьорите в Карнобат, защото играеше роля на не много ловък водач, но вечер се превръщаше в нещо друго, нещо от което много престъпници се страхуваха, нещо за което повечето домакини биха свалили престилките и биха се впуснали в мечтано любовно изживяване - в супергерой.
Хараламби Спасов от своя страна, беше човек с авантюристичен дух. От малък мечтаеше да покори Еверест или поне Монблан, но животът му се разви така, че дори не успя да излезе от покрайнините на Карнобат, освен един път, когато му се наложи да отиде до Бургас, за да си вземе някаква част по колата, която магазините за авточасти от родния му град не бяха заредили. Дали е изкачил някой връх - сигурно, някой в Странджа. Именно защото Хараламби не мърдаше много много, той се възползваше от всяка възможност, за да се движи по ръба на вълната. Карането с превишена скорост му беше нещо по default, тичането с ножици му беше basic. Една вечер Хараламби имаше гости. Новият съсед електричар, беше слязъл за по чашка ракия, хем да се запознае със съседите отдолу, хем да си предложи занаята, пък току виж е изкарал някой лев. Подметна на Хараламби да прегледат всички кабели, контакти, електроуреди и тъй като прегледът се падаше безплатен, домакинът позволи без никакво притеснение. След като се разходи навсякъде, съседът констатира, че най-опасното място в къщата е банята, защото бойлерът не е свързан правилно с елетропреносната система. Мъжът веднага предложи изход, семейството на Хараламби трябваше да се къпе докато бойлерът е изключен, за да не ги удари ток, а ако това е прекалено голяма занимавка, съседът с удоволствие щеше да го поправи, като първо свали големия съд за варене и след това го свърже наново. Хараламби чуваше само цифри в главата си - цифри излизащи от джоба му, затова реши да изпрати набързо съседа си.
Хараламби тръшна вратата и изтича в банята. Включи бойлера, който вече беше загрял водата на максималните градуси, смъкна дрехите си и отвъртя кранчето.
Карнобатман беше спрял на червен светофар, когато шестото му чувство се обади. Той включи на първа и даде газ до ламарината на 25 годишната си Лада. След известно количество каране, Карнобатман слезе пред входа на Хараламби, затича се по стълбите нагоре, разби вратата на апартамента, нахлу в банята и прегърна голия мъж. Двамата се разкрещяха. Единият се чудеше в паниката си какво става, докато другият викаше, че го е спасил. Въпреки неугледната ситуация, Карнобатман отказваше да пусне Хараламби, докато не излезе на безопасна дистанция от водата, а вторият отказваше да напусне банята си. Двамата мъже се гушкаха под водната струя и не можеха да намерят изход. Мустаците на Карнобатман се напластиха от водата, тениската му подгизна, коланът му се отпусна и панталонът му се свлече на теракота. Хараламби помисли, че е жертва на изнасилване, но най-близкия предмет, който можеше да използва като оръжив беше слушалката на душа, която отказваше да се свали от стойката си. Така двамата души останаха още малко време заедно. Топлата вода свърши. Хараламби спря струята и двамата мъже излязоха от банята видимо сконфузени от ситуацията. Карнобатман бутната строшената входна врата и се показа на стълбището. Затананика си мелодията, която звучеше след всяко негово спасяване и заподскача надолу.

понеделник, 16 декември 2013 г.

Соуто Преславски

Купонът започна в Бургас, в Славейков и завърши в София.
Имам малко приятели. Може би, това е нещото, което всеки може да каже за себе си, нещото, което можеш да чуеш от всяка уста. Никой никога не претендира, че има много истински приятели, най-малкото, защото се съмнява в тях и го е страх, че някой ще му забие нож в гърба, в момента, в който изрича тези думи. Но преди да задълбая още в глупави разсъждения ще се върна на началото. Аз наистина имам малко приятели. Не, защото съм асоциален или не умея да общувам, просто така се е случило. Или пък съм осакатен, нещо, вътрешно. Не знам.
Имам няколко най-добри приятели. Да, знам, че това са определения от детската градина и вече съм голям за тях, но само така мога да опиша тези двама души. Защото само тях чувствам изначално свързани с мен. Въпреки, че не се познаваме от детството си, усещам, че те са били някъде там и познанството ни започва много преди това, много преди да бъда.
Вчера най-добрият ми приятел замина за Америка. Отиде да търси по-добра съдба, по-добра заплата или ако щете нова родина. Все едно каква е причината, няма го. Да, вероятно там ще е много по-щастлив, да, не е умрял, но чувството е подобно и колкото и да спорите няма да ме убедите в обратното. Няма го. Хората във фейсбук започнаха да си слагат профилни снимки с него. Написаха прочувствени статуси и усилиха още повече чувството на липса. Егото ми заговори. Запитах се, колко ли хора щяха да си сложат снимки заедно с мен за профилни, ако аз бях заминал. И си отговорих – нула. Сякаш минаха сто години от времето, когато някой се снимаше с мен, просто, за да имаме снимка заедно. Сякаш минаха сто години от времето, когато някой ме ценеше, като човек. И не, не го пиша, защото се чувствам неоценен. Сега ме ценят двойно повече хора. Но ме ценят като някого, когото са свикнали да четат. Мина времето, когато бяхме хора. Сега всеки е някой с професия преди името си. Нещата бяха простички. Онзи е със руса коса, тази е със сини очи. Хората или ти харесваха или не, деляха се на красиви и грозни, дебели и слаби, а сега хората се делят на професори и непрофесори, бедни и богати, луди, глупави, трезви и т.н.
Знам, че няма да го прочетете, защото за вас съм онзи човек, който съществува на онзи чин, или в онова кафене, а не в интернет, но... липсваш ми, Гена! Пешо и ти ми липсваш!!
Липсва ми и детството.