събота, 29 октомври 2011 г.

Една пуйка може да се казва само Геновева




Заснежено селце, рано сутрин. По улиците обикаля снегорин. Вътре ухилен мъж с брада пуши цигара и събира снега със снегорина на огромна купчина. До него стои кучето му, което е изплезило език и се е ухилило на стопанина си. Когато изчиства снега по улиците камионът обръща и се връща пред една от къщите. Отпред го чака бременна жена, която се люлее върху стол на верандата. Кучето скача от снегорина и бяга около мъжа, който се приближава и целува жената, а тя му промърморва нещо и му посочва градината отпред. Мъжът измърморва нещо на кучето, а то се стрелва към курника, където влиза и с ужасен лай събужда единствената пуйка вътре. Тя се стряска. Едва отворила очи пуйката се стрелва навън и замита двора с опашката си. Кучето се връща при господаря си и ляга в краката му. Пуйката си мърмори нещо и хвърля злобни погледи към хората на верандата. Мъжът влиза в къщата и след малко се връща, хвърля някакви семена на пуйката на земята пред нея. Той се обръща и се връща на верандата, а тя се навежда и обира едно по едно семенцата, като старателно почиства всяко и след това го изяжда. Мъжът изсипва кучешка храна в купичката на кучето, а то се нахвърля и започва да яде. Мъжът му се радва и го гали по главата. Всичко се случва пред очите на пуйката, която междувременно продължава да мете. Стопаните се прибират в къщата. Пуйката поглежда настрани и се вглежда в хоризонта, синьото небе. Изтупва се и се засилва, разперва криле и се забива в оградата. После измърморва нещо и продължава да мете.
Мъжът отново е в снегорина си заедно с кучето и събира снега от града, купчината е станала няколко пъти по-голяма. След малко се връща пред къщата и слиза. Пуйката подковава кон. Мъжът я бута и се качва на коня. Кучето се изхилва. Коня ходи напред-назад, а мъжът е доволен. Влиза в къщата и вади пушка, качва се на коня и заедно с кучето отиват на лов.
Мъжът се връща и прибира коня, а пуйката пере под надзора на бременната жена. Той се приближава и целува жена си, заедно се прибират в къщата. Сядат на дивана, а жената подлага възглавничка на гърба си. Гледат телевизия. Тя не може да се нагласи, постоянно мърда възглавницата, накрая я изважда и я бута пред лицето на мъжа си. Той я хваща и излиза. Отива до пуйката, която простира и й отскубва няколко пера от опашката. Тя изпищява и се хваща за задника. Мъжът напъхва старателно перата във възглавницата и се връща обратно в къщата. Подлага я на гърба на жена си , която се обляга назад и се усмихва. Пуйката отвън е почервеняла от яд. Чупи няколко щипки и отново се засилва към оградата, подскача веднъж и не полита, втори път, трети и отново се забива в оградата. Изтърсва се и издиша тежко.
Снегоринът събира снега, купчината е станала с размерите на планина. Камионът спира пред къщата и мъжът слиза. Към него се затичва жена му, която е стиснала корема си в ръце, а между краката й се кандилка бебешка главичка. Мъжът се стряска и скача в камиона. Жената се качва също, заедно отпрашват нанякъде.
След известно време камионът се връща. Чува се бебешки плач, мъжът и жената слизат от снегорина и се радват на рожбата си. Влизат в къщата, и мърморят нещо. Отвсякъде пристигат гости, за да видят детето. Всички са в къщата, веселят се. Мъжът излиза с голям касапски нож и хваща пуйката за врата. Завлича я до някакво трупче и й полага главата на него. Вдига ножа, но пуйката го рита в чатала. Двамата се гонят из двора. Мъжът крещи, пуйката пищи. Накрая тя се засилва към оградата, скача веднъж, втори път и на третия полита. Обръща се и вижда снежната купчина. Полита към нея, устремява се нагоре, докато стига върха й. За миг спира да маха с криле и се напъва. Изаква се върху планината от сняг, а гуаното й се търкулва надолу по склона. По него полепва все повече сняг, докато накрая се оформя лавина. Огромната снежна маса се насочва към къщата на стопаните на пуйката. Мъжът вижда какво го грози, но не може да направи нищо. Започва да крещи, широко отворил уста. С приближаването на лавината, устата му се разширява все повече и повече, докато накрая снежната маса го блъска и събаря къщата. От снега се подават човешки глави и опашката на кучето, която се върти. Мъжът е налапал гуаното на пуйката и тъжно премлясва, а отзад бебето плаче, докато жена му крещи. Пуйката се изхилва и полита към хоризонта.

събота, 22 октомври 2011 г.

Клуб „Геометрия“



Нормален човек не може да роди паралелепипед. Малко нормални хора успяват да го напишат правилно, още по-малко си го представят както трябва, а какво остава да го сътворят... от кал, ребро или оплодена яйцеклетка.
Паралелепипедът е централно-симетричен спрямо средата на телесния му диагонал (следствие от централната симетрия на стените му). Всяка отсечка с краища върху него и минаваща през средата на телесния му диагонал се разполовява от тази среда. Квадрата на дължината на телесния диагонал на правоъгълния паралелепипед е равен на сумата на квадратите на трите му размерности (следствие от Питагоровата теорема).
И аз имам такива приятели. Те разбират от строителство. Не засягат теми с дългосрочна устойчивост. Не искат да стават президенти, кметове, депутати и министри. Те искат прост живот, различен от този в теоремите или аксиомите. Опитват се да избягат от всякакви постулати, когато си почиват. И без това на работните им места се занимават по цял ден с математически доказателства. А когато остареят и трябва да работят нещо ненатоварващо те висят по черните дъски в класните стаи. Около тях висят пенсионирани букви и числа, танцуват пенсионирани уравнения.
Една вечер Паралелепипед се напил с компанията си в клуб „Геометрия“ и свалил случайна мацка, завел я в тоалетните и я оправил. На другия ден се събудил и не помнил нищо. Продължил нормалния си начин на живот, но след 2-3 седмици получил странно обаждане. Била мацката от онази вечер. Паралелепипед щял да става баща. Той се опитал да й докаже, че трябва да направи аборт, но така и не успял да се сети за точната теорема. Трябвало да си поеме отговорността. Паралелепипед се оженил. Осем месеца по-късно карал към болницата, а до него седяла мацката от онази вечер - съпругата му, която в този момент раждала. На сутринта Паралелепипед отишъл да види отрочето си. Гледката го стресирала. Лекарите му дали успокоително. Рожбата му нямала нито един ъгъл. Нямала обиколка, нито дължина, а обемът й изглеждал толкова труден за измерване, че нямало учен в страната, който да се наеме да го изчисли. Пред него стояло едно човешко дете. Тогава на Паралелепипед му хрумнало, че има някаква възможност той да не е бащата. Тестовете за бащинство доказали, че жена му е сгрешила изчисленията. Въпреки това оттогава Паралелепипед не е същия. Зле е с нервите, ъгълчетата му треперят, затова правителството му даде инвалидна категория и пенсия. Нормален човек не може да роди паралелепипед. Обратното също е в сила.

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

пара




В апартамента беше пълно с хора, които вдигаха наздравици и живяха на пълни обороти. Въпреки това листата навън бяха жълти, влагата по стъклото – студена, а лятото все по-далеч, или по-близо. Героите спяха зимен сън, тънките им копринени пелерини висяха в тъмните им гардероби, а на мода станаха дебелите вълнени яки, придружавани от маншони и шапки. Влюбени двойки висяха пред камините или не ставаха от леглата, за да се топлят. Други бързаха да стигнат до работното си място. Но всички пиеха чай. Чай по кафетата, чай в подводниците, чай под дърветата. И онази пара. Навсякъде имаше пара. Пара излизаща от водопроводните шахти, пара от ауспусите на автомобилите, пара от устите на хората, пара и от шибания чай. Навсякъде се виждаха запотени прозорци – на къщи, автобуси и трамваи. Лицата на хората бяха зачервени, но щастливи от заетостта на деня им. Бездомните животни се бяха скрили в сухите ъгълчета на сградите. И всичко това няма никакво значение защото във всеки един момент над отрупаната със сняг планина може да прелети птица, която да се изсере и от гуаното й търкалящо се по склона да се образува лавина, която да затрие всички и всичко. Когато всичко е мъртво и замръзнало навън няма пара.
Щурците и скакалците не пеят!

сряда, 19 октомври 2011 г.

unleash the beast



Вежди. Колко много неща тръгват от веждите...

Иван(на 9 години, мръсен, с накаляни дрехи и черна шапка с периферия и нарисуван мустак) се прибра и тръшна вратата след себе си. Хвърли кожената си раница на земята и се отправи към кухнята. Върна се с висока чаша и седна на дивана. Повдигна чантата от земята и развърза завързания възел. Бръкна умело в нея и когато извади ръката си, тя държеше здраво малка кобра за главата. Змията отвори широко устата си, но не можа да захапе нищо, тъй като единствената част от тялото, която свободно можеше да контролира беше опашката. От устата й изскочиха 2 остри 3 сантиметрови зъба. Иван ги закачи за чашата и кобрата, усетила чуждия допир, пусна отровата си. Иван гледаше как жълтеникавата течност се стича по стените на чашата и се събира на дъното й. Той стисна силно главата на змията, тя пусна още малко отрова, след това се съсухри и Иван я захвърли в ъгъла на стаята. Змията не помръдна повече. Иван бръкна отново в чантата и извади черна мамба. Тя отново зяпна. Личеше че е двойно по-бърза от кобрата, но Иван беше тройно по-ловък от антилопа и хвана второто влечуго здраво за главата. След това я зашемети с един удар в масата. Хвана я за опашката и стискайки прекара ръката си през цялото й тяло. От устата на змията се стече отровата й право в чашата. Иван я захвърли като обелка от банан в ъгъла.
След малко там лежаха 6-7 мъртви змии, а чашата на Иван беше пълна. Той я гледаше като ковчеже пълно със злато. Стана нетърпеливо от дивана и я грабна. След секунда вече беше застанал пред една от стаите и отвори вратата й. Вътре беше тъмно и тихо. Чуваше се единствено някакъв капещ звук. Иван направи няколко крачки в тъмното и остави чашата на пода, след това се върна обратно. Прошепна си нещо и затвори вратата зад себе си. Отиде до големия гардероб, близо до входната врата на къщата. Свлече якето си и го метна вътре, след това събу обувките си и вълнените чорапи. Почеса десния си крак с помощта на левия и отново се метна на дивана. След малко задрема. От къщата му се носеха хъркащи звуци. На километри не живееше никой, но със сигурност много животни в близката гора не успяваха да заспят нощем от гърлените звуци на съседа си. След малко нещо тропна. Иван се изправи за секунди, нещото продължи да тропа в съседната стая, сякаш се опитва да се освободи от някого. Иван влезе в стаята и светна няколко прожектора. Те бяха насочени точно към мястото, където преди това той беше оставил отровата. Точно там, сега имаше клетка, а в клетката подскачаше някакво космато, синьо нещо. Иван се изсмя.
- В гората има едно чудовище по-малко - каза той.
Синьото нещо отмести ръцете си, а пред Иван се появиха две огромни очи и още по-огромна глава. Чудовището го изгледа тъпо. После каза:
- Струваше си, вкусно коктейлче.
- Мерси.
Чудовището се оригна и полегна, като кръстоса краката си. Иван скри една от ръцете си зад гърба, после скри и другата и го попита:
- Коя ръка си избираш?
А синия го наплю. Иван извади дясната си ръка бързо, тя беше оформена като пистолет. Насочи пръста си към чудовището и каза:
- Па-па-па!
Чудовището се стресна, изправи се бързо и погледна учудено към Иван. На гърдите си имаше 3 дупки, сякаш от куршуми. От дупките излизаше дим, после се показаха 3 желирани червейчета, които бяха завързани за стотина желирани мечета, които пък извадиха след себе си дъвки и близалки. След малко от чудовището беше останало само синя грива и купчина лакомства. Иван се облиза и се хвърли в купчината както Чичо Скруч се хвърля в трезора си пълен със златни монети. От някъде се чу вик „Иване“. Иван се изправи изведнъж. Наоколо вече не беше тъмно, в стаята имаше мебели, а прожекторите бяха заменени от слънчевата светлина, влизаща през прозореца. На главата на Иван имаше мръсен чорап, а в краката му цяла купчина мръсни дрехи. Той изтича до вратата и отвори. Пред нея стоеше майка му, която му каза,
– Време е за баня, суийтхарт.
Иван изтюхка и взе хавлията си.



сряда, 12 октомври 2011 г.

в хралупата


Свалям флешовете и започвам да пиша. Това е като да си събуеш обувките и да влезеш вкъщи. Защото обут никога не можеш да се почувстваш наистина у дома. Често ме питат дали не ме боли, сякаш ме виждат да плача. Сякаш съм си причинил подобно нещо на ушите, за да привличам внимание. Истината за дупките на ушите ми е прекалено безинтересна, че да я споделям с всеки. Аз не плача, не искам внимание и всичко, което причинявам на тялото си е просто част от мен. Не, не се оправдавам. Това е просто загрявка на пръстите, нещо което ще постна в блога си и повече никога няма да погледна. Всеки има нужда да е някой друг. А аз съм това, което четете и нищо, ама нищо друго. Качвам се на дървото и забравям, скривам се от света и когато имам нужда от някой – слизам. Добре съм си с птиците. Добре съм си в моята хралупа. А когато сляза... ми мирише на дъвки и свежо.
Добре би било ако някой ме последва в тъмното...

вторник, 11 октомври 2011 г.

под моя чадър вали


И тук и там, и все напред, и както, и да го погледнеш, все ти е отзад – седалището.

Малките чудовища, колкото и да са различни, винаги са с цвят на бонибон, или на скитълс, кой както предпочита. Имат големи бели зъби или някакви слюнчести торби вместо усти. Очите им напомнят на онези големи копчета предназначени единствено за балтоните на мама и татко. Издават звуци като зомбита, но не всички са страшни и опасни. Едни обичат да правят пакости, други да наблюдават, трети да мислят за околната среда, но всички обичат да се хранят. Малките чудовища се хранят с прах. Те живеят под леглата на децата и когато децата са немърливи - чудовищата са щастливи.

Маняка е маняк, дори да е мангал.

„Не вярвай на жена, която носи лилаво“ - Оскар Уайлд

Напоследък вали само под моя чадър, а когато слънцето изгрее ми се мръщи. После отваря широко уста и ми казва, че всичко, което знам е грешно. Затварям чадъра и започвам да живея отначало.

А на Спаска Лилавото всичко й е лилаво – чадъра, дрехите, червилото, химикала, чантата, обувките, лаптопа, мишката, флашката, очилата и даже стъклата на очилата. Може би пломбите й също са лилави. Кой знае? Сигурно Оскар Уайлд е знаел, че един ден ще се роди и ще ми говори за човекът-маса. Аз пък няма да й вярвам. Следвайте лилавото топче.

Искам прическа от Едуард Ножиците. Искам шоколад от фабриката на Уили Уонка. Искам да съм, като Матилда. Искам приятелката ми, да ми шие чорапите. Искам левитация, стига гравитация, може и фелацио – в краен случай.

Новият албум на пусифър.

Момче и момиче се поливат с мляко. Закваска.

Ако живеех в аквариум щях да си гледам малки златни хора, да ги ловя и да си пожелавам шестици от тотото, или от втори тото шанс.

Не знам какво ме прихваща, знам само, че когато днес излязох от тоалетната, бях защипал с колана си парче тоалетна хартия. Всички във фирмата ми се смяха. Дори беззъбия сакат пощальон най-сетне се усмихна, след като беше загубил жена си преди няколко ди. Не мисля, че беше чак толкова смешно. Всъщност има къде-къде по-смешни. Например да гледаш как малко котенце си играе с конец прежда. Или да се озовеш сам и гол в училищния коридор, точно преди звънецът за мждучасието да бие. Ех, как ми липсва училище.

Напиши ми хайку и ми го залепи на челото, за подарък!

Всичко, което поисках за Коледа беше гаечния ключ на татко с който той така умело подменяше водопроводните тръби. Уви, откакто татко ни напусна мама сменяше водопроводчиците всяка седмица, но те така и не достигнаха нивото на баща ми. Странно как всички се усмихваха, когато си отиваха, а тръбите така и не се отпушваха. Странно как мама е бременна за шести път.

Малкото момче се приближи към майка си и скри ръце зад гърба си. Усмихна се широко и я попита коя ръка си избира. Майка му посочи дясната, а хлапето я показа на майка си със задоволство в очите То държеше силиконов имплант. Момчето изпя честит рожден ден и целуна майка си по бузата.

петък, 7 октомври 2011 г.

сандвич-артистите създават живот

Преди няколко дни си вървях по улицата и срещу мен изскочи един огромен сандвич. Беше с около метър по-висок от мен, значително по-шарен и вероятно по-вкусен. От сандвича се показа зеленикава ръка, аз се свих през глава, защото си помислих, че ще ме удари(все пак аз написах „сандвич артистите правят култура“), но ръката ми подаде листовка и сандвичът ме отмнина. Замислих се. Ами да! Сандвич артистите правят култура, даже още повече, те създават живот. Живот, който върви насам-натам и ги рекламира. Мисля, че им завидях. Де да можех и аз да пусна из София няколко огромни странички, които да рекламират мен. Да стряскат хората по улицата крещейки „ЕПИТАФИЯ БЕЗДУМНА“. То моето затова не е култура. Но както и да е, боговете са малко, а щом създадеш живот, значи си един от тях. Аз дори не можах да създам мъж от себе си за 23 години. Седя по цял ден и се чудя как може жени с огромни кълки да обличат къси поли. Защо повечето хора предпочитат сини дънки и африканските слонове ли са по-сиви или индийските? Еми т'ва е. Балки и Лари отдавна се познават.