Свалям флешовете и започвам да пиша. Това е като да си събуеш обувките и да влезеш вкъщи. Защото обут никога не можеш да се почувстваш наистина у дома. Често ме питат дали не ме боли, сякаш ме виждат да плача. Сякаш съм си причинил подобно нещо на ушите, за да привличам внимание. Истината за дупките на ушите ми е прекалено безинтересна, че да я споделям с всеки. Аз не плача, не искам внимание и всичко, което причинявам на тялото си е просто част от мен. Не, не се оправдавам. Това е просто загрявка на пръстите, нещо което ще постна в блога си и повече никога няма да погледна. Всеки има нужда да е някой друг. А аз съм това, което четете и нищо, ама нищо друго. Качвам се на дървото и забравям, скривам се от света и когато имам нужда от някой – слизам. Добре съм си с птиците. Добре съм си в моята хралупа. А когато сляза... ми мирише на дъвки и свежо.
Добре би било ако някой ме последва в тъмното...
Жес-то-ко!
ОтговорИзтриване