Феликс, котката на пощальона, беше чисто черна, но около устата имаше бяло петно, което стоеше като някаква маска. Феликс беше от онези котки, които обичат да са домашни. Излизал е навън, но само за да разбере, че повече не иска да излиза. Тогава го подгони куче и той се шмугна бързо обратно в къщата. Оттогава не припарваше до прага на входната врата, дори тя да беше отворена. Като всички котки обичаше да се катери по тераси, прозорци и оттам наблюдаваше какво става навън, никога от по-близо. Един ден Феликс умря, от старост. Органите му просто отказаха. Пощальонът страда известно време, но искаше да се отнесе с котката, както с близък човек, затова извади едно от чекмеджетата на стария шкаф във гаража и сложи Феликс вътре. Намери някаква дъска и я сложи върху чекмеджето. Не беше перфектния ковчег, но на кого му е потрябвал такъв, щом ще е заровен под земята. Закова капака и се отправи към гробищата за домашни любимци. Като цяло градът, беше малък и беше цяло чудо, че съществува такова гробище. Повечето хора, просто изхвърляха животните си в тоалетната, ако бяха прекалено големи, какъвто беше случаят с Феликс, ги изхвърляха в контейнерите за боклук. Пощальонът не беше от тези хора. Подобни погребения, се случваха с предварителна уговорка, защото на гробището, нямаше постоянно гробар. Пощальонът се обади в човешкото гробище, за да се разпоредят от там и да му зачислят гробар за следобеда. По-късно през деня, Феликс, вече беше заровен няколко стъпки под земята.
Феликс се събуди в кутия. Беше полунощ и цялото му същество, крещеше „СТАВАЙ!“. Винаги е обичал да се завира в затворени пространства - колкото по-тясно, толкова по-добре, но сега, всичко го смущаваше. Защо е в кутия, защо стопаните му ги няма и защо не усеща нищо? Няма нито миризми, нито звуци, нито цветове. Всичко е тъмно и тихо. Опита се, да си поеме въздух, но беше невъзможно. Първо, че въздух нямаше и второ, вече нямаше дробове, които да командва. Шашна се, но след малко разбра, че не му е необходимо да диша. Опита да се изправи, но и това беше невъзможно – нямаше нито крака, нито място в кутията. Случи се нещо непознато за него. При мисълта, да се измъкне той се издигна леко нагоре. После продължи още малко и така, докато не излезе на повърхността. Не беше изровил дупка, а премина през пръстта, сякаш имаше процеп, голям точно колкото него. Огледа се, мястото беше непознато. Навсякъде стърчаха някакви плочки с надписи. На най-близката пишеше „Цезар“. Защо беше под земята? Никога досега не се беше заравял, нито пък се беше събуждал без спомени как е заспал. Опита се да се измие, но къде му бяха лапите? Имаше само глава и топчесто тяло. Изви се, към задните си части, изплези език, но се увъртя като пумпал. Нищо не направи и се отказа. Единственото, което успя да си спомни е, че лежеше на любимата си възглавница и се канеше да се дотътри, до купичката с лакумства. Тази мисъл накара коремчето му да затрепери. Погледна надолу, но не усещаше глад, беше по-скоро спомена за това. Беше приятно, но изчезна толкова бързо, колкото и дойде. Заоглежда се наоколо, но мястото не му вдъхваше доверие, затова се свря до най-близката плочка и зачака стопанина си. Той все някога щеше да дойде да си го прибере. Толкова време бяха прекарали заедно…
Спомняше си как стоеше у дома и не правеше нищо по цял ден. Ставаше само за да се нахрани и да порови малко в котешката тоалетна. Лятото ловеше мухи, а зимата козината му порастваше и ставаше пухкав, като плюшено мече. От време на време, гонеше една топка. От време на време драскаше по вратите и пишкаше, не където трябва. От време на време пееше. И така сезоните се завъртаха и минаха 15 години. Може би най-накрая на пощальона му е писнало от него. Казал си е, че няма нужда от такова безполезно същество. Но не можеше да е това, Феликс го пазеше от гризачи, не че някога беше виждал гризач, и все пак, нали това беше функцията на котките?
До този момент, Феликс не се беше опитал да се движи. Стоеше си кротко и чакаше. Но нещо привлече вниманието му. Нещо в земята пред него. От повърхността се подаде топка, която започна да шава наляво-надясно. Феликс се зарадва. Помисли си, че съдбата го възнаграждава с играчка. Скочи и започна да гони топчето и точно когато го настигна, се оказа, че топчето е нос, а към него има прикрепена огромна муцуна, с също толкова големи челюсти, уши, очи и всичко. Това беше Цезар – черна немска овчарка, която при вида на Феликс, нададе такъв лай, че ако котката имаше козина, щеше да настръхне и да падне за миг.
В цялото гробище имаше точно две светещи топки – защото духовете светят - тялото на Феликс и това на Цезар. Но след шума, който вдигна немската овчарка, от земята наизскачаха още поне двайсетина светещи кълба. Феликс се опита да избяга от озъбеното куче, но не след дълго, всички бяха по петите му. От много отдавна кучетата не се бяха забавлявали толкова, или поне откакто бяха умрели. Вечер обикновено виеха срещу Луната, ако въобще излизаха за разходка. А през деня си спяха, както правят призраците.
Новото тяло на Феликс можеше да лети, но същото можеха да правят и кучетата. Той се опита да се скрие в храстите, после в клоните на едно дърво, но всеки път псетата успяваха да го надушат. Дори, когато се скри под земята, те минаха през почвата и го видяха сякаш, беше застанал по средата на празна бяла стая. Затова се върна отново на повърхността, обикаляше известно време в кръг, но видя, че те нито ще се изморят, нито ще се откажат, затова се насочи, към изхода на гробището. Трябваше да се махне от това проклето място. Може би щеше да открие пътя към дома. Щом прекрачи прага. Някаква невидима стена сякаш спря кучетата. Те не посмяха да излязат навън, просто стояха на портите и лаеха по Феликс. Котката им беше хванала цаката. Явно не притежават нейните магични сили и само тя може да прекрачва границата на гробището.
Феликс не осъзнаваше, че не става въпрос за магични сили или раздадени правомощия. Кучетата сами бяха решили, да не напускат гробището, защото зад голямата порта, се влизаше в града, а в града съществуваха много по-страшни неща от магии.
Вече спокоен, че кучетата не го гонят, Феликс се опита да намери пътя към дома. Нищо от това, което виждаше не му беше познато. Не можеше да се ориентира и по миризмата, защото нямаше никакъв нюх. Просто вървеше към светлината, както правят всички умрели, надяващи се на добър край. В случая светлината идваше от уличните лампи по градските улици. Една от лампите привлече вниманието на Феликс, защото премигваше. Той се приближи към нея. Мрак и светлина се редуваха, а той зяпаше електрическата крушка, сякаш се опитваше да разчете сигнала ѝ. В този момент покрай главата му мина прилеп, после втори и трети. Феликс усети инстинкта си и се спусна след тях. Общоприетото мнение е, че прилепите са гризачи и въпреки, че не са, котката, щеше да се задоволи да хване поне един. Допреди малко Феликс, беше плячка за кучетата, но вече мина от другата страна и сега той беше хищникът. Гонеше прилепите с такава настървеност, каквато никога не беше усещал. Минаваха през клони и сгради, шмугваха се в малки дупчици и излизаха от другия им край. Небето беше започнало да порозовява, после премина през червените тонове, а гонитбата не спираше. Феликс осъзна, че прилепите го извеждат извън града, когато пуф, картината изчезна. Феликс изчезна. Прилепите отлетяха нанякъде и повече не се появиха. Слънцето беше изгряло.
Край на първа част.
Втора част тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар