понеделник, 17 септември 2012 г.

светът иска да се влюбиш



„Искам да се влюбя, искам да се влюбя“ звучеше в главата му, докато се опитваше да избяга от мислите си. „Искам да се влюбя“ изпищя скайпа, а прозорецът на десктопа му премига няколко пъти. Негова приятелка сподели думите, които вече крещяха между ушите му. Тя също искаше да стопли сърцето си в нечие друго. После плъхът в клетката изписука, а на него му се стори, че му се присмива. Отвън пееше присмехулник. Ядоса се. Целият свят му се присмиваше... В кого да се влюбиш? В онези малки, добре преписани момиченца, които така поддържат самочувствието ти, че единствено ти остава да се надяваш, че ще се превърнат в жени, когато пораснат. Или онези другите, които вече са жени и са готови да направят поколение на първия, по-расов индивид, когото срещнат само за да не изтърват момента. Не мога да се влюбя в хора, разочароващи ме с безвкусици и зле възпитани маниери. Не мога да се влюбя в този свят, в този ден, в този час, вчера, утре, никога! ... Тръшна вратата и излезе.
След половин час седеше на пейка в парка и хвърляше трохи на гълъбите. Чакаше негов приятел. Птиците шаваха в краката му и се надпреварваха, коя ще изяде по-големия къшей, докато той се опитваше да измисли имена на всички. Бяха около двайсе гълъба, трудно се измислят двайсе имена, трудно се и помнят, затова малко след като ги кръсти ги забрави. Точно толкова помнеше и имената на момичетата, с които беше излизал. Този път се ядоса на себе си. Хвърли хляба на земята, а гълъбите се разлетяха наоколо. След малко пак се върнаха и закълваха. Приятелят му дойде. Поздравиха се и седнаха на пейката. Тогава мина някакъв скитник, беше пиян и раздърпан. Посочи ги с два пръста, после посочи двете момичета на отсрещната пейка. Те не разбраха какво има предвид, но скитникът не се отказа. Опита се да им обясни. Устата му увисна във въздуха, думите му се развлачиха и започна да мига като мишка в трици. Накрая изломоти, че не е правилно на една пейка да седят две момчета или две момичета и трябва да се разделят на момче с момиче. Ебах ти логиката! Дори този искаше хората да се влюбват и да бъдат щастливи. Момчето стана от пейката и свали часовника си, подаде го на приятеля си и тръгна към бездомника. Толкова много искаше да си изкара целия яд и да го цапардоса точно между очите. Мина през гълъбите, настъпи няколко и вече беше на крачка от уродливия старец. Тогава усети как нещо го дърпа назад. Помисли си, че приятелят му го спира, затова просто инстинктивно го блъсна назад. Чу че някой пада и се обърна. Беше едно от момичетата на съседната пейка. Тя го беше хванала. Бездомникът избяга. Момчето се наведе и вдигна момичето. Извини й се, беше му супер неудобно. Вътре в него бушуваше ад, но беше научен да е внимателен към жените, затова се опита да се смири. Момичето се изправи, усмихна му се и му каза, че й няма нищо. За част от секундата той си помисли, че има нещо симпатично в нея. За част от секундата искаше да прибере кичурa, който закриваше половината й лице. Но тя го изпревари. Прибра косата си и му каза, че трябва да се усмихва повече. Дръпна му някаква лекция за усмивките и енергиите и му даде визитка. Той не можеше да повярва. Никога не му се беше случвало, но вече искаше да набие и момиче. Трябваше да се разкара. Обърна се и си тръгна. Дори не каза чао на приятеля си. Просто си тръгна. Момичето извика, че светът иска от него да се влюби. Момчето поклати глава и ускори крачката си. Погледна визитката, беше за някакъв клуб по смешна йога. Знаеше какво е това, знаеше, че хората ходят там, за да се смеят, за да натрупат положителна енергия. Хвърли хартийката в кофата за боклук. Всеки път когато му станеше смешно и не можеше да се спре да се смее имаше чувството, че предстои нещо лошо. Всеки път, когато се заливаше от смях очакваше да го блъсне кола, влак или дори самолет, от храстите да излезе неонацист и да го прободе с нож между гърдите. Нямаше как да посещава подобни курсове, нямаше как да живее в постоянен страх... Светът искал да се влюбя, да бе, сякаш ми предоставя милион възможности. Светът иска енергията ми, светът е едно голямо незадоволено бебе...
Вървеше, загледан в земята, стъпваше върху плочките на тротоара и не усещаше как всъщност играе на онази игра, в която не трябва да стъпваш, върху пукнатини, фуги и шахти. Беше погълнат от себе си, самоизяде се и на няколко пъти щеше да мине на червено.
Прибра се вкъщи и заключи вратата след себе си. Присмехулникът още пееше, плъхът му май беше заспал. Облегна се на вратата и се свлече надолу, докато накрая седна. Светът искаше живота му. Почувства се на сигурно място, зад стените на дома. След малко се заслуша в песента на присмехулника и заспа. Събуди го някакъв тропот. Всичко се тресеше, помисли, че е земетресение, после осъзна, че седи върху релсите на влака. Какво по дяволите? Отвори очи, някой чукаше на входната врата. Изправи се, мина по коридора и отвори вратата, към него се приближаваше локомотив. Фарът му го заслепяваше. Той тръшна вратата. Ядоса се! Дори сънищата му бяха изтъркани! Нищо по-различно от онези във филмите. Скука!
Отвори очи и влезе в банята. Хвърли няколко шепи вода на лицето си, погледна в огледалото, най-добре беше да се влюби в себе си. Това е най-успешната любов. Но как да се влюби в нещо, което ненавижда толкова много? Абсурдно е, всичко е абсурдно.
Излезе от банята, застана срещу аквариума и погледна вътре в него. Плъхът внимателно се изправи на два крака и запали лула. Дръпна точно 3 пъти и издиша. Разказа му няколко приказки, звучаха като онези на Братя Грим. После завърши с това, че като всяко нещо любовта трябва да се подхранва и да се пои, да се подстригват залинелите връхчета и да се почиства редовно. Погали мустака си, прибра лулата в козината си и се върна в първоначалната си поза на четири крака. Момчето вече искаше да си тегли куршума. Имаше този плъх от няколко години, беше изпадал във всякакви дилеми, но никога досега животинката не беше проговаряла, защо точно днес? И какви са тези говорещи плъхове? .. Погледна чашата на бюрото си. Сутринта майка му, му беше направила мляко с какао. Дали не му е сложила белина и да го е отровила. Взе чашата, помириса я, но си миришеше нормално. Отвори лаптопа, а от него излезе бял балон, който полетя към тавана, блъсна се в него и остана горе. Светът днес беше дяволски. Отвсякъде дебнеха магии. Момчето спря да се изненадва. В крайна сметка, фокусите си бяха най-обикновени трикове. Влезе във фейсбук и написа статус: Светът иска от теб да се влюбиш... майната му.

6 коментара:

  1. За онези моменти, когато си толкова безнадеждно не-влюбен, че се чувстваш по-сам, отколкото когато си нещастно влюбен... И за градинката на Кристал :)

    ОтговорИзтриване
  2. Майната му, щото е абсурдно, да.
    Ти какво искаш от себе си?
    Защото с годините разбрах, че "светът", всъщност много често ще си ти.

    ОтговорИзтриване
  3. Светът винаги иска нещо, което не си! Когато си влюбен, трябва да не си , а когато не си, те питат защо не си!!!

    ОтговорИзтриване
  4. Obshto vzeto nishto.. no offence za avtora,a pukposlednite dva comm, q pak?!

    ОтговорИзтриване
  5. Би следвало заглавието да е "Светът иска от теб да се друсаш" Историята на един сексуално незадоволен младеж.

    ОтговорИзтриване