четвъртък, 30 август 2012 г.

Разходка в нощна София



Изглежда легално.
Празен свят във 11:00 вечерта, измит от дъжда, покрит от нощта и открит пред мен. Разхождам се по влажните централни улици, а наоколо няма никого. Всички са се скрили сякаш ще се разтопят от водата, сякаш ще ги удави. От време на време минават жълти таксита и отразяват светлините на светофарите в прозорците си, трамваите дрънчат, но са празни, после минава патрулка и няколко вторачени погледа се блъскат в мен. Невинен съм и този път. Подминават. Пъхам слушалките в ушите, слуша ми се музика, вдъхновява ме да мисля. Пускам някаква мелодия за фон. Нощта не може да има фон, но Mogwai се справя чудесно. Вървя.
Минавам през подлеза. Там няколко клошари са си направили дом и са се свили в ъгъла, покрити с кашони и вестници. Мирише на урина, а повеят на вятъра забива миризмите право в носа ми. Не съм вечерял, но и да съм бил гладен, вече ми се отяде. Така ми действа понякога нощна София. Така онзи ден се бях запътил към МкД. за вечерна доза картофки, когато точно пред вратите на заведението се появи котка, нахвърли се върху нещо малко и тъмно, а сенчицата изпищя. Котката се изправи, от устата й висеше още един мустак, удебелен – опашката на мишка. Горкото мишле. Не харесвам гризачи, но определено, когато чуя писъци от болка и се изприщвам, като задник по време на варицела. Да, Лазер е готино име за мишка. Обърнах се и се прибрах вкъщи.
Така е и днес. Излизам от подлеза. Учудвам се, явно нощта не е самотна само за мен. Някакво момиче стои на стълбите и пие Съмърсби. Принцеса, със дълга рокля, която става все по-прозрачна. Никакво внимание. Дълга черна коса, блясък, като от реклама на шампоан и лице, което е видяло лоши неща, но се е справило с тях. Обичам силните момичета. Ръцете й - тънки и криви, вдигат и свалят бутилката, равномерно, отчетливо. Вдишва, издишва... Чака ли някого? Жалко, че не чака мен. Усмихва ми се, иска ми огънче, съжалявам, че не пуша. За един миг ми се прииска белият ми дроб да е пихтиест, но желанието ми мина бързо. Подминавам я, а тя ме настига и ме пита дали може да повърви с мен. Не, всъщност така се случва само в главата ми. Мисля, че дори изтичах, за да я подмина по-бързо. Имам чувството, че мислите ми са прозрачни, за тези жени. Още щом ме видят и знаят, че съм техен. Правят се на господарки, използват ме, за да им пренеса багажа от едната квартира до другата и ме изхвърлят, като счупен крик, който си е свършил работата. Момичето остава назад, а аз се чувствам още по-сам в празния град. Иска ми се да се обадя на някого и да му кажа здрасти, а този някой да ми се зарадва. Изваждам телефона и се сещам, че няма такъв човек. Не ми се говори с никого. Прибирам телефона в джоба. Подминавам няколко магазина, кафене и заложна къща. Все се каня да мина оттук и да си взема микровълнова фурна за 20 лв. Бях я видял преди време, все още седеше на витрината. Щях да си претоплям манджи, да размразявам, да варя вода и какво ли още не. Но не сега. Сега вървях към къщи и се наслаждавах на разходката. София е странна - бездомни котки, кучета, мики маусове, даже преди малко Ал Пачино ми поиска левче за вино. Хрумва ми мечта. Трябва да я сбъдна.
Ще се върна и ще целуна момичето, още сега.
Коремът ми проговори. Мисля, че апетитът ми се връща, заедно с мечтите. Пред краката ми минава малко черно коте. Дано не се нахвърли на някоя мишка! Не, взимам го с мен! Жените обожават мъже с бради и татуси, държащи котки. Явно им действа стимулиращо на някоя ерогенна зона. Звучи ми като „ще се грижа за твоето пуси, както се грижа за това в ръцете ми.“ Булшиц. Ще й дам всичко, което поиска. Вървя натам, котето се опитва да избяга, „никъде няма да ходиш“ и го слагам под блузата си. Подава си главата през яката, имам две глави – една човешка и една котешка. Сега, вече мацката ще е очарована. Още няколко метра и съм там. Завивам зад ъгъла, ето я и нея. Фак! Не е сама.
Пред нея стоят мъж и жена на около 35-40 години. Подават й куфарче, тя го отваря. Пълно е с пари. Какво по дяволите? Момичето прави няколко крачки назад и вади друго куфарче, което досега е седяло скрито. Подава им го, а хората го отварят. От вътре се чува бебешки плач, подават се две малки ръчички, държащи бебешка залагалка. Хората се усмихват. Изглеждат щастливи, галят малките ръчички, завиват дребното телце на бебето. Жената бърка в пазвата си и вади шишенце с мляко, слага му биберон и го набутва в устата на бебето. Мацката брои парите, тя е по-щастлива и от предните.
Пф, прибирам се. Повече никога няма да си пожелавам подобни неща. Повече никога няма да заговарям момичета. Егати разочарованието...
Поне си имам коте. Мяу.

gone



Палиш цигара, аз ти паля веждата.
Оставям всичко назад, прощавам ти за тази вечер.
Прости ми и ти.
Днес няма да имаш нужда от безразличието ми.
Ще се душим с прегръдки и ще стискаме възглавниците.
А от утре наново ще сме разделени.
И ще се гледаме само с крайчеца на окото.
И ще се поздравяваме, ако се сблъскаме.
И ще се подминаваме.
Секс.
И нищо повече.
Давам ти това, за което ме потърси.
Давам ти онова, което искам да вземеш.
Чао.
Абе дай да те пипна пак.
Може някой път да го направим отново.

петък, 24 август 2012 г.

метаморфози



Родил съм се без да искам, може би като всички вас, като всички останали. Само дето аз съм сбъркал пътя към тялото си. Родил съм се в твърдата обвивка на хлебарка. Сам се видях и не повярвах. Казаха ми, че на мода е черното, ама чак пък толкова. Винаги съм се чувствал, като човек, аз разсъждавам, по дяволите! Да, разсъждавам с опашката си, но това няма никакво значение. Мозъкът в главата си използвам, за да запомня с коя част на тялото си ям и с коя се изхождам. Не е лесно да си хлебарка като мен. Като по-малък бях доста объркан. Живеех според слуховете, защото не знаех какво точно ми харесва. Примерно, всички в квартала разправяха, че хлебарките обожават фъстъци и аз веднага реших, че и аз ги обожавам. Тъпчех се с фъстъци в продължение на години, залитах насам и натам само защото ми казваха, че така е нормално, докато накрая открих, че имам лична свобода, личен избор, открих, че имам разсъдък. Всичко ми дойде някак отгоре, все едно ми го нашепнаха ангели, но сега ми се струва, че това са дяволски знания. Честно казано, по-лесно ми беше преди, когато се тъпчех с фъстъците, нещата бяха прости. Аз съм хлебарка, ям всичко, дори сапун, но обожавам фъстъци и толкова. А сега не спирам да мисля, изпитвам неща, които преди не съм. Не мога да заговоря една мацка без да се замисля какво би си казала тя. Прекарвам си вечерите сам в мисли над чашката. И тези мисли ме откарват там.
Отивам в бара, сядам на най-отдалечения стол, поглеждам бармана, който забърсва стъклена чаша с бяла кърпа. Той ми хвърля поглед и вече знае какво искам. Редовен клиент съм - винаги пия едно и също. След малко поръчката е изпълнена и пред мен се търкаля питието ми в изстудената чаша. Вътре водовъртеж.
Колкото и да се преструвам, че ми е ок така, всъщност ми е самотно. Наблюдавам жените в бара, едни са там с приятели, а други са дошли, за да се сприятелят за вечерта, да влязат в затвора на чуждото тяло и да избягат от своя собствен кафез. Някакво момиче ме зяпа, може би поезията на пича до нея не й допада. Антенките на главата й потрепват. Езикът на тялото й ми казва да я заговоря. Не мога. Не мога да заговарям непознати момичета. Аз и с познатите едва сричам. Ще се побъркам. Имам нужда, трябва да се науча да комуникирам. Ще си говорим за фъстъци, за вкусния прах за пране от рекламите с леля Мария. Ще й съчувствам, че мишките са я нападнали, че кучета са я гонили или онези хиени, мравките са й отмъкнали хапката от устата. Толкова е просто. Толкова е просто, че чак не мога да помръдна. Пак ме погледна. Усмихна се. По дяволите. Причерня ми. Отместих поглед встрани и отпих от питието си. Голям съм глупак, трябваше да продължа да я зяпам. Ето я пак се обръща, сега и аз ще й се усмихна. Обърни се, обърни се. Глупак! Събери малко смелост! Не! Виж, виж какво направи! Тя си заминава с онзи грозен колорадски бръмбар, с нещастния клоун. А можеше да си тръгне с теб, да се приберете вкъщи и най-сетне да спиш спокойно, без да се страхуваш, че някой призрак ще се появи. Гледай я, гледай я как си отива, бавно. Виж, как си върти сладкото дупенце! Мозъкът в опашката й изглежда набъбнал, сигурно е била и интересна. Съжаляваш ли вече? Стой си над смотаното питие. Ти си онзи странник, който присъства в ежедневието на всеки. Който седи някъде там и те наблюдава, мисли си за теб, представя си цял един живот с теб, но ти дори не подозираш, че такъв човек съществува, само защото той така и не събира смелост да ти се покаже. Това си ти. Един бездумен странник. Не мислиш ли, че е време да се промениш?
Да.
Сериозно?
Да.
Ела с мен тогава.
Изпих питието си на екс и гласът ме извади от заведението. Нямах идея къде отивам, чувствах се пиян, чувствах се загубил най-голямата битка в живота си. Вървях, а картината пред мен се тресеше, въртеше се. Беше тихо, чувах единствено тежките си стъпки. Асфалтът беше влажен и отразяваше повечето от лампите наоколо. Свих в някаква малка уличка, не знаех защо. Не взимах аз решенията. В далечината се видя нечий силует. Той стоеше в тъмното и чакаше, може би мен. Тръгнах решително към него и когато се приближих изтръпнах. Беше котка, а всички знаят, че хлебарките и котките не се долюбват особено. Нещо отвътре ми каза, че всичко ще е наред. Приближих се още малко и видях, че котката е само с едно око. Имаше превръзка на другото. Тя стоеше като самотен пират, облегната на някаква автомобилна гума и си почистваше ноктите с голям нож. Когато ме видя ми каза, че ме е очаквала. Подаде ми пликче и ми каза, че е за мен. Попитах я какво е това. Не получих отговор. Тя се завъртя и с няколко подскока изчезна в тъмното. Чу се страшно мяучене в далечината. огледах се, наоколо нямаше никого. Прибрах пликчето под едното крило и тръгнах към къщи. Когато се прибрах го отворих. Беше някакъв флакон, на който пишеше нещо с дребен шрифт. Приближих го към очите си и го изтървах от уплаха на земята. Пишеше Ride. От малки ни учеха, да не се приближаваме до нищо на което пише Ride, защото е опасно за живота, защото ще умрем. На много от трансформаторите в града пишеше просто „не пипай, RIDE!”, защото за всички нас тази дума се беше превърнала в синоним на смъртта. Чакайте малко! Аз това нещо го мъкна от половин час и нищо ми няма. Писна ми да обожавам фъстъци и да съм сляп за всичко останало. Гласът ми нашепна нещо и аз извадих още няколко части от торбичката. Сглобих ги, все едно съм го правил хиляди пъти и се получи нещо като бонг. Вече знаех какво трябва да правя, взех запалката от рафта и седнах на дивана. Нагрях единия край, а от другия се чу тихо съскане. Не исках да хабя материала и вдишах дълбоко. В първия миг не усетих нищо, но после ме удари като ток. Очите ми светнаха като светофари, вече виждах всичко в тъмното. Сетивата ми бяха отворени към света, поемах и спрях да предавам. Бях щастлив, по-щастлив от самото щастие. Носех се в облаците на собственото си умопомрачение и бях доволен. Доволен е меко казано. Бях прекрасен, а и гласът изчезна. Беше взел това за което беше дошъл. Седях на дивана и пътувах из себе си. Опознавах се, опознавах всяко парченце в мен, както се опознават бебетата смучейки палците на краката си. Прекарах няколко часа така, но вече не ми беше достатъчно. Не си бях интересен. Трябваше да изляза от тялото си, да изляза от дома си и да опозная съществата навън. Заключих входната врата. Бях се нагласил като за среща, бях комбинирал цветовете на дрехите си, бях навързал наново връзките на кецовете си, но не отивах на среща. Вярно е, че исках да я срещна, онази от бара. Надявах се онзи бръмбар да я е отегчил достатъчно и тя да си е тръгнала. Врътнах ключа на вратата и се почувствах странно. Имах усещането, че за последно излизам от дома си. Добре, че не вярвам в пророчества и предсказания. Излязох от входа и завих по улицата. Трамваят изскърца зад мен, стреснах се и скочих встрани. Не вървях по трамвайната линия, но помислих, че той е излязъл от релсите и ще ме сгази. Нищо подобно. Просто трамваят изскърца. Колкото и да не вярвах в усещането си, ме беше страх. Гласовете в главата ми започнаха да се връщат. Вървях по улицата и се опитвах да се отърва от тях. Въпреки, че беше пешеходна, няколко коли се опитаха да минат върху мен. Защо всички опасности винаги идват отзад? Скочих встрани, направих няколко кълбета и вече съжалявах ужасно, че съм излязъл от къщи. Тогава се чу БАМ! Изскърцах. Смачкаха ме като хлебарка. Последното нещо, което изпитах беше докосването до гумената повърхност. Слях се с обувката на някакъв господин. Той е човекът, не аз. Погледна ме с отвращение и ме изтри в паважа. Останах там, колкото да разкажа тази история на вятъра. И сега мъртвото ми тяло лежи на Пиротска. Напомня ми колко много съжалявам, че не съм направил нещата, които съм искал, че съм мислил повече отколкото съм действал. Защо умрях като хлебарка, а не живях като такава?

понеделник, 20 август 2012 г.

Gone to Slumberland!



Обувките ми са сами навън. Но са чифт. Първо бяха гнездо на бухал. После се закачиха на рогата на един елен. Сега нямам обувки. Сега ходя бос.

Главата ми е аквариум, но липсва златната рибка.
До полилея кръжи дирижабъл. Аз се рея след него.
Обещава ми сладки сънища и ме води при господаря си.
Облича ми пижамата. Чакай!
Май не искам подобни истории, с щастлива целувка накрая.
Искам живот, а не сън. Искам реалност.
Връщам се. Тупвам в леглото. Отварям очи.
От удара в земята боли.
Реалността е самотна. Калъфката – влажна.
Пак съм облякъл невидимото си наметало.
Май ще приема. Но пространството над мен е празно.
Зеро.
Ни‘ дирижабъл, ни‘ дявол.
Пуля се през прозореца.
Кънтя през решетките.
Отведи ме! Отведи ме! Отведи ме!
Вземи ме в деколтето си. Обещавам да се храня с надежда.
Обещавам да ти давам без да взимам.
Да ти отварям вратата.
И бирата.
Отведи ме при безкрайната лекота.
При черните слънчогледи и мириса на мокра поляна.
Отведи ме на някое хубаво място.

И си намерих обувките... под леглото.

събота, 18 август 2012 г.

bababull



Актуално.
Или не толкова, защото не става дума за Pussy Riot, но нека с това изречение изразя съпричастността си – освободете ги незабавно!!
Вчера беше ден в който прочетох една книжка на Мураками, имах почивен ден и реших да се разходя. В интернет плъзна клипче на две момченца, които ритат пенсионер. Съответно плъзнаха и неодобрителните коментари към клипчето, дори арестуваха едно от хлапетата. Одобрявам. Твърдо съм против насилието над невинни пенсионери. Но моята история е малко по-различна. Разхождах се из центъра с добрата ми другарка Ванина, когато минах под един от прозорците, на сграда, на кръстовището на Гурко и Раковски. На прозореца имаше голяма решетка, защото в Бг, ако живееш на първия етаж и нямаш решетка, значи си нов и си чужденец и скоро ще бъдеш обран. Та, иззад решетката имаше комарник, а на комарника беше залепена една малка бабешка главица, точно под нея пък имаше дупка. И си викам горката пенсионерка, не може да си вземе нов комарник, сигурно вечер умира от сърбеж и не може да спи. Изведнъж се оказа, че дупката е направена нарочно. Ръката на пенсионерката живееща в жилището с прозорец, гледащ към Гурко, се подаде през дупката и пусна пликче с отпадъци на тротоара. Торбичката изтупка в краката ми, а аз седях потресен и наблюдавах дребната пенсионерска главица, подаваща се отгоре. Жената, очевидно не се смути и продължи да си седи спокойно, вторачена в отсрещната сграда. Явно беше свикнала да получава подобни реакции от разхождащите се граждани. През главата ми минаха някакви псувни, но как да ги изрека след като съм научен да уважавам възрастните. После реших, че същата горе е за бой, но последната подобна история не беше одобрена от интернет потребителите и докато всички мисли и чувства бушуваха в мен. Докато мислех и разсъждавах върху възможните удачни реакции, моментът мина. Не казах и дума, дори не можах да й направя забележка. Тогава на помощ ми се притече друга пенсионерка. Тя ме попита откъде е паднал боклука и аз й посочих прозореца. Силите бяха изравнени. Виках на бабата, дръж бабата! Успях да насъскам втората възрастна дама срещу първата и сега двете се джафкаха като два разярени питбула вързани един срещу друг. Сетих се за битките между кучетата и как някакви хора искат да забранят агресивните породи. Дали да не забраним пенсионерките, също? Защото в този момент те по нищо не се различаваха от две лаещи се безмозъчни кучета. Дали да не спечеля малко пари, явно ме бива в организирането на нелегални боеве с бабички? Питбаба или бабабул?
Всъщност е готино да бъдем големи хора и да разобличаваме нарушителите на чистотата.
Всъщност с този текст се опитах да се обявя СРЕЩУ насилието над възрастни хора, шеговито и закачливо, но ситуацията е напълно реална. Не разбирам от кучета и не мога да взема страна по проблема с бездомните и агресивни такива, затова имам костенурка, а тя е пич, яде пица.

Благодаря на Жоро /doveinjar/ за илюстрацията на случката.

понеделник, 13 август 2012 г.

зависим



Здравейте, аз съм Деян и съм зависим.
Зависим съм от хората около мен. Онези, които имат предпочитания и онези, които нямат. Зависим съм от хората около тези хора. Онези, които се събуждат вечер и онези, които стават сутрин рано. Слънцето ги буди и те излизат за работа, или се завиват през глава и заспиват отново. Няма значение какво правят. Важното е, че в крайна сметка взимат решение да се поставят на някое място от пъзела и пречат на всички останали да заемат същото място. Затова, може би, сме различни. Защото сме на различни места от цялата схема. Не знам. Знам само, че ако парченцето до мен не пасва, няма как и аз да пасна в пъзела.
Затова разбирам хората, които обвиняват всички останали за собствения си неуспех, затова разбирам хората, които твърдят, че лежат невинни в затвора, затова разбирам и себе си, когато отказвам да гледам метеоритния дъжд.
Все някой ще го запише и ще мога да си го гледам на видео. Сега мога да си пиша думички, които никой да не прочете.
Иди разбери.
И да ви кажа истината, обичам да греша. Понякога пиша някакъв текст, виждам, че съм изпуснал запетая или пък някой друг ми казва, че съм допуснал грешка и аз се съгласявам. Затварям си очите и подминавам. Усмихвам се. Радвам се, че съм човек. Харесва ми да си напомням, че съм човек, чрез грешките, които правя нарочно. Нали хората живеем според правилата си? Създайте си такива правила, че да ви е удобно на вас самите, да се побирате в тях. Кого съм тръгнал да поучавам? Хаха.
Каквото и да напиша, обаче, последната дума, винаги ще е ваша.

четвъртък, 9 август 2012 г.

coming home



Аз съм епитафия бездумна, аз съм мъртъв, или поне ще бъда. Това го знам със сигурност. Останалото, то е като вода в шепите ми - ту я има, ту изтича между пръстите и запълва пукнатините в земята. Сутрините ми са безкофеинови, обедите - без значение, но вечер имам нужда от приятел. Мисля, че за това е създадена тъмнината, за да бъде споделена. Не че в самотните разходки нощем, няма красота. Има. Особено, когато те преследва откачалка, някой който се изхранва със страховете на хората. Симпатиите ми към стерео разходките са двойно повече. Опитвам се да живея здравословно. Пф. Здравословно да живея изплъзващия се живот. И всеки път щом посегна обратно към него, за да го хвана, той се рони и се чупи, всеки път някой друг го изпива на екс пред очите ми, а когато му обърна гръб, той идва и се бута, закача се мръсникът. Иска да играем някаква извратена игра, сякаш за забавление на дявола. А аз вия срещу Луната, като опарен, бягам от възможността и се уча да бъда върколак.
Върколаците са като вълците единаци. Обичат самотата на нощта. Те ловуват сами, гладуват сами и съответно вият срещу Луната, сами. Гордеят се, че могат да общуват с облаците и се ориентират чрез звездна карта, защото познават абсолютно всяко петънце по небето.
Когато бях малък обичах да лежа на поляната и да гледам небето. На всеки пет минути, обаче, ме хващаше шубето, защото чувах някакви гласове. Мислех, че извънземните се опитват да се свържат с мен, да ме отвлекат. Веднага поглеждах в друга посока. Гласовете секваха. Сега разбирам, че всъщност облаците са шепнели съдбата ми, а аз съм отказвал да ги чуя. Сега съдбата ми е неизвестна, а всеки умен върколак трябва да знае как продължава пътя му, докъде стига. Не съм от умните върколаци, но знам кой съм. Знам и докъде ще стигна, защото оттам сме тръгнали всички. Защото всичко е кръг и въртене. Аз съм епитафия ...

неделя, 5 август 2012 г.

where the wild girls dance



Наказваме се в ъглите на стаята,
стоим прави,
гръб срещу гръб,
ъгъл срещу ъгъл.
Неподвижни.
Безмълвни.
Сами.
Ще се докоснем ако тръгнем назад,
ще се намерим,
но трудно се стига далеч, ако не гледаш къде вървиш.
Омръзна ми от скучната, грапава белота.
Омръзна ми от стени.
Не съм се усмихвал скоро.
Тръгвам,
за да стигна до тук,
все някога съм вървял по този път.
Кълбо през дивана, събарям столове.
Прескачам и масата,
за да се спъна в килима.
Изправям се, парченца от лего,
сритвам котката.
Виждам те в огледалото,
близо си,
усещам парфюма ти.
Изправям се и продължавам,
за да открия, че си издълбала дупка в стената...
че си избягала.
Давай!
Скачай!
Бягай!
Дишай!
Живей...
Танцувай.

събота, 4 август 2012 г.

never there


Нямам лице да бъда някого,
нямам коса да съм модерен,
нямам криле да бъда птица,
нито хриле, за да съм риба.
Нямам сърце и не обичам.
Нямам кожи за събличане.
Не съм и ангел, нито демон!
Не съм излъскан и вечерен!
Не съм космос, нямам време!
Не съм излишен, нямам цвят!
Не съм различен и богат!
Не светя, не вибрирам, не мразя,
не подбирам, нямам вкус!
Не живея на самотен остров,
сутрин ям кус-кус.



"Write something, even if it's just a suicide note."