метаморфози

Родил съм се без да искам, може би като всички вас, като всички останали. Само дето аз съм сбъркал пътя към тялото си. Родил съм се в твърдата обвивка на хлебарка. Сам се видях и не повярвах. Казаха ми, че на мода е черното, ама чак пък толкова. Винаги съм се чувствал, като човек, аз разсъждавам, по дяволите! Да, разсъждавам с опашката си, но това няма никакво значение. Мозъкът в главата си използвам, за да запомня с коя част на тялото си ям и с коя се изхождам. Не е лесно да си хлебарка като мен. Като по-малък бях доста объркан. Живеех според слуховете, защото не знаех какво точно ми харесва. Примерно, всички в квартала разправяха, че хлебарките обожават фъстъци и аз веднага реших, че и аз ги обожавам. Тъпчех се с фъстъци в продължение на години, залитах насам и натам само защото ми казваха, че така е нормално, докато накрая открих, че имам лична свобода, личен избор, открих, че имам разсъдък. Всичко ми дойде някак отгоре, все едно ми го нашепнаха ангели, но сега ми се струва, че това са дяволски знания. Честно казано, по-лесно ми беше преди, когато се тъпчех с фъстъците, нещата бяха прости. Аз съм хлебарка, ям всичко, дори сапун, но обожавам фъстъци и толкова. А сега не спирам да мисля, изпитвам неща, които преди не съм. Не мога да заговоря една мацка без да се замисля какво би си казала тя. Прекарвам си вечерите сам в мисли над чашката. И тези мисли ме откарват там.
Отивам в бара, сядам на най-отдалечения стол, поглеждам бармана, който забърсва стъклена чаша с бяла кърпа. Той ми хвърля поглед и вече знае какво искам. Редовен клиент съм - винаги пия едно и също. След малко поръчката е изпълнена и пред мен се търкаля питието ми в изстудената чаша. Вътре водовъртеж.
Колкото и да се преструвам, че ми е ок така, всъщност ми е самотно. Наблюдавам жените в бара, едни са там с приятели, а други са дошли, за да се сприятелят за вечерта, да влязат в затвора на чуждото тяло и да избягат от своя собствен кафез. Някакво момиче ме зяпа, може би поезията на пича до нея не й допада. Антенките на главата й потрепват. Езикът на тялото й ми казва да я заговоря. Не мога. Не мога да заговарям непознати момичета. Аз и с познатите едва сричам. Ще се побъркам. Имам нужда, трябва да се науча да комуникирам. Ще си говорим за фъстъци, за вкусния прах за пране от рекламите с леля Мария. Ще й съчувствам, че мишките са я нападнали, че кучета са я гонили или онези хиени, мравките са й отмъкнали хапката от устата. Толкова е просто. Толкова е просто, че чак не мога да помръдна. Пак ме погледна. Усмихна се. По дяволите. Причерня ми. Отместих поглед встрани и отпих от питието си. Голям съм глупак, трябваше да продължа да я зяпам. Ето я пак се обръща, сега и аз ще й се усмихна. Обърни се, обърни се. Глупак! Събери малко смелост! Не! Виж, виж какво направи! Тя си заминава с онзи грозен колорадски бръмбар, с нещастния клоун. А можеше да си тръгне с теб, да се приберете вкъщи и най-сетне да спиш спокойно, без да се страхуваш, че някой призрак ще се появи. Гледай я, гледай я как си отива, бавно. Виж, как си върти сладкото дупенце! Мозъкът в опашката й изглежда набъбнал, сигурно е била и интересна. Съжаляваш ли вече? Стой си над смотаното питие. Ти си онзи странник, който присъства в ежедневието на всеки. Който седи някъде там и те наблюдава, мисли си за теб, представя си цял един живот с теб, но ти дори не подозираш, че такъв човек съществува, само защото той така и не събира смелост да ти се покаже. Това си ти. Един бездумен странник. Не мислиш ли, че е време да се промениш?
Да.
Сериозно?
Да.
Ела с мен тогава.
Изпих питието си на екс и гласът ме извади от заведението. Нямах идея къде отивам, чувствах се пиян, чувствах се загубил най-голямата битка в живота си. Вървях, а картината пред мен се тресеше, въртеше се. Беше тихо, чувах единствено тежките си стъпки. Асфалтът беше влажен и отразяваше повечето от лампите наоколо. Свих в някаква малка уличка, не знаех защо. Не взимах аз решенията. В далечината се видя нечий силует. Той стоеше в тъмното и чакаше, може би мен. Тръгнах решително към него и когато се приближих изтръпнах. Беше котка, а всички знаят, че хлебарките и котките не се долюбват особено. Нещо отвътре ми каза, че всичко ще е наред. Приближих се още малко и видях, че котката е само с едно око. Имаше превръзка на другото. Тя стоеше като самотен пират, облегната на някаква автомобилна гума и си почистваше ноктите с голям нож. Когато ме видя ми каза, че ме е очаквала. Подаде ми пликче и ми каза, че е за мен. Попитах я какво е това. Не получих отговор. Тя се завъртя и с няколко подскока изчезна в тъмното. Чу се страшно мяучене в далечината. огледах се, наоколо нямаше никого. Прибрах пликчето под едното крило и тръгнах към къщи. Когато се прибрах го отворих. Беше някакъв флакон, на който пишеше нещо с дребен шрифт. Приближих го към очите си и го изтървах от уплаха на земята. Пишеше Ride. От малки ни учеха, да не се приближаваме до нищо на което пише Ride, защото е опасно за живота, защото ще умрем. На много от трансформаторите в града пишеше просто „не пипай, RIDE!”, защото за всички нас тази дума се беше превърнала в синоним на смъртта. Чакайте малко! Аз това нещо го мъкна от половин час и нищо ми няма. Писна ми да обожавам фъстъци и да съм сляп за всичко останало. Гласът ми нашепна нещо и аз извадих още няколко части от торбичката. Сглобих ги, все едно съм го правил хиляди пъти и се получи нещо като бонг. Вече знаех какво трябва да правя, взех запалката от рафта и седнах на дивана. Нагрях единия край, а от другия се чу тихо съскане. Не исках да хабя материала и вдишах дълбоко. В първия миг не усетих нищо, но после ме удари като ток. Очите ми светнаха като светофари, вече виждах всичко в тъмното. Сетивата ми бяха отворени към света, поемах и спрях да предавам. Бях щастлив, по-щастлив от самото щастие. Носех се в облаците на собственото си умопомрачение и бях доволен. Доволен е меко казано. Бях прекрасен, а и гласът изчезна. Беше взел това за което беше дошъл. Седях на дивана и пътувах из себе си. Опознавах се, опознавах всяко парченце в мен, както се опознават бебетата смучейки палците на краката си. Прекарах няколко часа така, но вече не ми беше достатъчно. Не си бях интересен. Трябваше да изляза от тялото си, да изляза от дома си и да опозная съществата навън. Заключих входната врата. Бях се нагласил като за среща, бях комбинирал цветовете на дрехите си, бях навързал наново връзките на кецовете си, но не отивах на среща. Вярно е, че исках да я срещна, онази от бара. Надявах се онзи бръмбар да я е отегчил достатъчно и тя да си е тръгнала. Врътнах ключа на вратата и се почувствах странно. Имах усещането, че за последно излизам от дома си. Добре, че не вярвам в пророчества и предсказания. Излязох от входа и завих по улицата. Трамваят изскърца зад мен, стреснах се и скочих встрани. Не вървях по трамвайната линия, но помислих, че той е излязъл от релсите и ще ме сгази. Нищо подобно. Просто трамваят изскърца. Колкото и да не вярвах в усещането си, ме беше страх. Гласовете в главата ми започнаха да се връщат. Вървях по улицата и се опитвах да се отърва от тях. Въпреки, че беше пешеходна, няколко коли се опитаха да минат върху мен. Защо всички опасности винаги идват отзад? Скочих встрани, направих няколко кълбета и вече съжалявах ужасно, че съм излязъл от къщи. Тогава се чу БАМ! Изскърцах. Смачкаха ме като хлебарка. Последното нещо, което изпитах беше докосването до гумената повърхност. Слях се с обувката на някакъв господин. Той е човекът, не аз. Погледна ме с отвращение и ме изтри в паважа. Останах там, колкото да разкажа тази история на вятъра. И сега мъртвото ми тяло лежи на Пиротска. Напомня ми колко много съжалявам, че не съм направил нещата, които съм искал, че съм мислил повече отколкото съм действал. Защо умрях като хлебарка, а не живях като такава?