неделя, 13 юли 2014 г.

камшик

нещо безспорно, като разсъбличане, но на ръба на смисъла.
нещо доволно, като слънце, но без изгаряния и сенки.
нещо като огледало, но без хора вторачени в теб.
нещо на райета, като на зебра, но не на паважа пред светофара.
нещо диво, заключено, където дивите неща не са.
нещо горещо, парещо, но не изгарящо.
нещо скъпо, ценно, златно, нещо като днес.
нещо като да си върнеш откраднатите яйца, които хлапето от съседната къща, със зелена тениска и жълто около устата ти е взело. след като е дебнело няколко месеца. гледало е как си строиш гнездо на дървото, клонка по клонка, парче кал по парче кал, докато накрая те е видяло да мътиш. изчакало е да излетиш за храна и се е възползвало от липсата ти. няма как да се опиташ да го поправиш. годините му са загубени. детството се свършва с един омлет. остава да се надяваш. докато камъкът по средата на градината, който той си беше донесъл, за да си маркира футболна врата, не го спъна. момчето изтърва яйцата, пада по глава и губи съзнание. върни си ми яйцата и следвай светлината!

петък, 4 юли 2014 г.

историята показва, че историята се повтаря

едно за теб едно за мен

иска ми се да имам дървени очила
които да ми се вържат с дървените флешове
и дървения кейс на телефона
и всички да ми завиждат на перчема

обаче съм се родил ездач
от онези хора които покоряват
и не се спират за да се похвалят
с една дума мразя всичко което изброих

иска ми се да се науча да стрелям с лък
да опъвам тетивата с крак
докато съм застанал на челна стойка
и Дядо Коледа да ми ръкопляска

всички сме виновни
но някои сме добри
и сме слушали през годината

искам сандвич със шунка и маргарин
знам, че повечето смятат маргарина за гадост
една от идиотщините на французите
и предпочитате да готвите с масло
обаче на мен сандвичите с маргарин са ми по-вкусни

искам облак и път да стигна до него
искам тялото ми да е цветно
ти искаш ли палто в замяна

искам в задния двор да имам градина с река
ти може да искаш мост по средата
за да се срещаме там някъде

искам величествени рога
но не ми ги слагай ти
защото ще поискам пистолет с две дула
който ще заредя и ще насоча
едно за теб едно за мен
и трудно ще се спра да натисна спусъка

петък, 28 февруари 2014 г.

Летящата подводница на Господин Феноменален

Господин Феноменален, някога бил подарен от царя на моряка Добри, за богатия улов, с който морския вълк, решил да почерпи властелина си. Никой не знаел кога и как е роден, или как е попаднал в царския двор, но историята започва от първото му истинско приятелство. Мореплавателят използвал котката за талисман, държал я в клетка, за да не падне животното във водата, от глупост, или от любопитство. Това, което Добри не знаел обаче е, че котката била по-умна и от него. Веднъж, докато й отключвал клетката, за да й подаде парче от току що уловения сафрид, нещо разлюляло лодката и тя се обърнала. Добри бил ловък плувец и бързо изплувал на повърхността, изпсувал и се опитал да повдигне плавателния съд. Тогава зад него се показала заострената перка на акула. Насочила се точно към него, а Добри нищо не подозирал. Когато се обърнал, вече било твърде късно. Кръвожадното създание било отворило огромната си паст и изчаквало насъбраната инерция да го отведе, до бъдещия покойник. В този момент господин феноменален се показал с въже в ръцете и бързо преплувал около акулата, завързал я здраво, така че да не може да мръдне. Приклещил челюстта й и акулата останала неподвижна. А всички знаят какво се случва, когато някоя акула спре да плува – потъва и умира. За капак котаракът хвърлил и връзка динамит в устата на свирепия хищник, за да направи края ѝ малко по-сигурен. Тогава Добри попитал феноменалния, как да му се отблагодари, а котаракът отвърнал, че не му е длъжен за нищо, но ако го сложи още веднъж в клетка, ще го загуби завинаги. Тогава Добри се зарекъл, че животното никога повече няма да помирише клетка. Естествено, не след дълго, всички хора грешат, каквото и да казват или обещават. Феноменалният се разхождал по перваза на прозореца в една от стаите на Добри, скочил върху малка секцийка, където старата моряшка майка си държала китайския порцелан, подарък за сватбата ѝ. Една от чиниите се търкулнала и паднала. Станала на сол. Майката се разгневила, хванала котарака за козината на врата, той се вцепенил, не можел да мръдне. Тя го хвърлила на Добри и му заповядала да се отърве от него. Но, мамо... опитал се да възрази Добри, но със стара майка не се спори, а и нали си бил мамино комплексирано детенце. Хвърлил феноменалния в клетка. Тогава котаракът се заканил да отмъсти за унижението, на което го подложили. Вкарал малкия си нокът в ключалката на клетката и механизмът изщракал. Скоро феноменалният бил навън. Обиколил света, запознал се с различни животни, предизвиквал най-големите от тях на дуел, просто, за да поддържа форма. Научил се да пуши сапунена лула на британските острови. Купил си цилиндър, за да завърши вида си на джентълмен, но никога не обул обувки, за да не го помислят, за котарака в чизми. Накрая се спрял в древен будистки манастир, където медитирал 15 години върху килим от пирони, докато не се понесъл във въздуха. Почувствал се готов да се върне обратно, но не се върнал просто така, а си построил подводница. Енергията му била толкова мощна, че той можел да повдигне плавателния съд и да се носи така навсякъде. По това време Господин Феноменален вече бил известен, като единствената котка, която си имала куче, имал специално пригодена каюта пълна с тигри, охрана му били два носорога, носили се легенди, че вместо топки с косми, той кашлял кълба от скорпиони, но ако това е възможно да са слухове, то със сигурност, той е единствената котка, на която ѝ е позволено да пуши в летящата си подводница.
Тобеконтинуед....

неделя, 19 януари 2014 г.

Ледено-прохладна вечер



Един от гласовете в главата на Пешо му каза да остане на място. Той не помръдна повече. Вярваше им. сякаш вярва на майка си или някого на когото има безпрекословно доверие. В краката му блесна нещо и когато очите му свикнаха с тъмнината, той видя, че колата му е спряла върху заледено езеро. Чу се леко пропукване. Пешо изтръпна, лицето му смени няколко цвята, но това остана незабелязано в нощта и той продължи да бъде точно толкова непоклатим, колкото езиците в главата му нашепваха. Спомни си за съня, който сънува преди няколко дни. Може би точно днес щеше да се случи. Тогава Пешо се събуди с вода в дробовете, беше сънувал, че се дави, но нямаше идея откъде беше попаднала тази течност в дихателната му система, след като нито беше спал на открито, нито имаше кой да му я изсипе в устата - вратата му беше блиндирана с 6-точково заключване, подсилени панти и така нататък. Абсурд някой да е влязъл и излязъл. Въпросите не спираха, но чувството от лошия сън те пуска рано или късно. Така се случи и с Пешо. Вечерта вече беше забравил за него, беше се напил в бара след работа както и беше забравил за всички забрани на шофьорите да карат пили, без колан или да говорят по телефона. Така след три големи бърбъна се оказа в колата си, с 60 по някакъв уж главен път, с едната ръка омотана в колана, а с другата звънящ на бившата си приятелка. Тя беше причината за напиването му тази вечер, както и предната, както и онази преди нея. Тя беше причината той да започне да пие. Странно как алкохолът му помагаше да забрави всичко освен нея, уж целта беше точно обратната. И сега Пешо е посредата на езерото. Човек лесно попада в такива ситуации, след като има по-горе описаните условия. Колата му беше полуразбита и е цяло чудо, че въобще премина през толкова дървета в онова дере и все още се търкаля. Ледът се пропука. Автомобилът се свлече във водата и започна да потъва бавно. Постепенно димът излизащ под капака изчезна. Сърцето на Пешо се сви от ужас. Знаеше какво следва. Пукнатината тръгна към него и раздели двата му крака с граница. Вледеняващият дъх на съдбата го погали по врата. Шията му изтръпна, студът тръгна надолу по гърба и кръста, докато цялото му тяло се вкочани. Тогава от храстите излезе духът на гората - голям кафеникаво-сив лос. Засили се и бутна мъжа с рогата си. Уцели го точно там, където го болеше най-много, в сърцето. Внезапно болката спря. Гърдите му бяха кърваво червени, ушите му пищяха и от адреналина в главата на Пешо нахлуха хормони на щастие. Усети пеперудки в стомаха. Беше ли възможно човек да умре щастлив? Беше ли възможно човек да умре от сън?