вторник, 27 ноември 2012 г.

Bitches Love Cake




Големия лош вълк остаря, оплешивя, няма сили да гони девойки, да ги яде, нито тях, нито бабите им. Сутрин не пие кафе, защото не обича случайни заведения, а кафемелачката му се развали преди няколко години. Все не намира време да я оправи, макар, че по цял ден лежи. От време на време смуче зърна, не може да ги сдъвче, защото почти няма зъби. Единственото щастие идва, когато успее да свие цяла торта от някоя случайна сладкарница, но това, така или иначе се случва прекалено рядко. Успее ли, енергията му се изчерпва и трябва да презарежда цял месец. Маната му я няма никаква. Поушъни не се намират, защото всички хербали са с ГМО и не струват. По дяволите, Големия лош вълк обожава торта!! Лекарите му я забраняват, заради диабета тип 2, защото хапне ли малко захар не може да спи с дни. Властите му я забраняват, защото не може да си я позволи и трябва да нарушава закони, за да я придобие. Останалите животни му я забраняват, защото тортата му изостря апетита към малки сладки горски обитатели и така нататък. Големият лош вълк иска торта!!
Събра малко пари и си купи кожено палто, за да не ходи гол зимата.
Отсякоха му гората за подпалки, за да направят нова магистрала, ски писти и лифтове. Взеха му дома и го струпаха в няколко камиона. Обрулиха листата и клоните, стовариха ги в железните машини и запалиха каквото беше останало. Ловецът не е милостив. Престъпленията срещу човешкия род се наказват с най-суровата строгост на закона. Няма физическа смърт, но има духовна такава. Държавата идва с големите си механично заточени зъби и изгризва надеждата ти до кокал. После посипва останките със ситен прашец и гледа как костите й сами се превръщат в течност, която след това изсмукват. Но не, всичко е на картинка, всичко е в главата на нещастника, в главата на Големия лош вълк. Предпочиташе да го направят на луканки, да виси над камината, пред това да му вземат надеждата. Да превърнат кокалите му в желирани мечета и децата да се радват на десетките различни цветове в пластмасови пакетчета. Някога беше изпълнен с надежда, мечтаеше за сила, когато я придоби започна да сее раздор. Изнасилваше животните в гората, крадеше от запасите им за зимата, убиваше възрастни жени, внуците им. Кръвта никога не беше засъхвала по зъбите му, докато един ден старостта дойде, заедно с пълния търбух с камъни. С нея дойдоха болестите, но за разлика от кутията на Пандора, на дъното липсваше надежда. Беше изместена от нещо друго. Бялата лястовица отлетя като пеперуда, кацнала на върха на носа му. Не трябваше да я гони, виейки срещу Луната. Не трябваше да гони и глутницата. Големият лош вълк е единак. Големият лош вълк е избор, маска, поведение, диабет от тип 2 или какъвто и да е придобит синдром.

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

Стефани, диванът и котката без опашка



Стефани се питаше постоянно защо трябва да прекарва живота си с хора, които не понася. Тя е на 8 и е вярно, че половината от времето й тук, не е била наясно, дори какво точно се случва на земята. Но въпреки скромната си възраст, тя беше убедена във факта, че не понася съучениците си, не понася учителката си, нито заместникът й, който им преподаваше по физическо, не понася и родителите си, които по цял ден бяха на работа, а вечер се интересуваха само дали е гладна. Изнервяха я, дразнеха я, никога не виждаха нещата, които тя вижда, никога не осъзнаваха какво вършат или говорят. Хората са пълни с комплекси. По цяла година носят маски на лицата си и вместо да ги свалят веднъж годишно, те са си измислили празник – причина, за да сложат маска върху маската. Всъщност маските са доста по-прости за разпознаване от човешкото лице, защото един шаблон, може да донесе единствено по- забавени реакции и си личи ужасно много, когато някой лъже или пък просто не е себе си. Така беше, поне за Стефани. Тя нямаше нужда от маска, защото не обичаше да се крие. Правеше го само на Хелоуин и то заради купищата лакомства. През останалото време си казваше всичко директно в лицата на хората, а те вместо да се вбесяват и да я намразват, започнаха да ценят това нейно качество. Такава беше Стефани. Тя толкова много обичаше да бъде себе си, че на Хелоуин поръчваше на местната рекламна агенция да й изработят маска със собственото й лице. Те взимаха нейна снимка, уголемяваха я няколко пъти и я разпечатваха върху картон. Така Стефани можеше спокойно да си продупчи ноздрите с ножица, за да гледа през тях. Когато сложеше маската, тя се чувстваше още по-себе си, защото беше двойно или тройно по-голяма.
Стефани имаше двама най-добри приятели. Те естествено не бяха хора, както разбрахте, Стефани не понасяше хората, те искрено я възмущаваха. Приятелите на Стефани бяха диванът и котката й. Тя се разбираше чудесно с тях и котката й се разбираше чудесно с дивана, само диванът имаше леки проблеми при общуването с котката. Нали, разбирате? Просто, когато една котка легне на един диван и започне да точи ноктите си в красивата и мека дамаска, диванът подивява. В тези моменти една от облегалките помръдваше и удряше котката през главата. Стефани обожаваше да лежи на дивана, а котката да лежи в скута й. Понякога си представяше как тримата заедно образуват някакъв супер-герой, както 5-те пръстена образуваха Капитан Планета или 5-те лъва образуват Волтрон. Стефани затваряше очи и летеше. Тя беше главата, диванът тялото, а котката... е, котката си беше просто една опашка. Но в опашката се криеше тайното оръжие на непобедимият супергерой. Тя лесно се възпламеняваше и можеше да отсече главата на всеки един враг с камшичесто движение. След последната такава игра, се наложи да заведат котката на ветеринар, където лекарят констатира, че по-голямата част от опашката на котката е напълно изгоряла и ще се наложи да я отреже. Така супергероят загуби тайното си оръжие. Но Стефани не загуби надежда и скоро измайстори ново движение на котката, с което побеждаваше противниците си.
Един ден, докато Стефани си играеше с единствените си приятели, на вратата й се почука. Тя отвори. Пред прага й стояха две момчета - близнаци, които едновременно й бяха и съседи, и съученици. Тя ги попита отегчено какво искат, а те я попитаха какво прави. Тя им отговори – нищо. Тогава момчетата я попитаха дали иска да си играе с тях. Стефани отговори, че не иска, но момчетата започнаха да й се молят, те отчаяно се нуждаеха от време. Стефани ги попита за какво им е това време, а те й отговориха, че искат време, за да не пораснат никога. Били чели някаква приказка...
Стефани им се изсмя. Каза им да забравят и им тръшна вратата. Обърна се и подмина големия стенен часовник, останал от баба й.
Момчетата се спогледаха, после коментираха, че трябва да докопат древния часовник и да го унищожат, със или без нейна помощ. Тогава времето щеше да спре. Прибраха се в къщата си и измислиха план. Щяха да съборят дървото в двора на Стефани, върху къщата. Така то щеше да им осигури достъп до часовника, където те щяха да го отнемат от малките ръчички на предателката и да го разбият на хиляди малки парченца. Братята се разсмяха. Единият спря и попита другия, дали е сигурен, че когато спрат времето ще продължат да съществуват, дали няма да замръзнат в пространството и да си останат в това положение. Не ставай глупав, отговори втория брат, всичко щеше да е наред. Те влязоха в гаража на баща си и взеха брадва и трион. Изтичаха до дървото в двора на Стефани и докато единия скърцаше някаква противна мелодия с триона, другия започна да сече. След няколко минути успя да пробие кората на дървото. Навсякъде хвърчаха стърготини и трески. Стефани се показа на прозореца и им изкрещя. Те не й обърнаха внимание. Продължиха да секат. В този момент заигра и трионът. Тя не знаеше какво да прави, хрумна й да използва горящата опашка, но се сети, че ветеринарят я отряза. В главичката й настана паника. Помисли си да се обади на пожарната, но щеше да е твърде късно, когато пристигнат. Да се обади на родителите си?... Не. Да се обади на баба си? .. Още по-зле... Тогава Стефани реши да се оправи сама с положението, седна на дивана, взе котката в себе си и затвори очи. Сформира супергерой и огромните му силни крака, започнаха да крачат към вратата.
На момчетата им оставаше още малко. Още няколко секунди и дървото щеше да полети към земята, към къщата на Стефани. Вратата се отвори. Момчетата се обърнаха и видяха изобретението на малкото момиче. Уплашиха се и започнаха да секат още по-бързо. Супергероят извади огромно оръжие и изстреля огнено кълбо. Пропусна. Кълбото падна малко пред него. Тогава Стефани слезе от дивана и изтича да прибере котката, която беше тупнала пред нея. Котката й се опита да се спаси, измяучи силно, но момичето успя да я прибере в скута си. Седна отново на дивана и хвърли котката по момчетата.
Супергероят стреля за втори път с оръжието си. Сега обаче не пропусна. Едното от момчетата падна на земята.
Котката се удари в главата на момчето и започна да го драска с нокти. Издра му половината лице. Тогава вторият близнак издърпа триона от ствола на дървото и започна да се смее. Дървото се държеше изправено на малко парче кора. Близнакът бутна дървото в посока къщата, то се наклони леко, но падна на другата страна и затвори пътя, който обслужваше целия квартал. Момчето се изплаши. Силният тътен изкара съседите по терасите. Стефани изтича, за да прибере котката си. В този момент пред огромното дърво спря кола, от нея излязоха мъж и жена. Изглеждаха изморени. Вървяха към къщата на Стефани и гледаха право към нея. Минаха покрай окървавеното момче, покрай братчето му държащо трион, после подминаха и Стефани. Казаха й, че вечерята скоро ще е готова. После подминаха изпокъсания диван на двора. Влязоха в къщата и затвориха вратата. Стефани изтича и се прибра след родителите си, в ръцете си носеше уплашената котка. Момчето с триона се приближи до раненият си брат и го хвана за яката, издърпа го до дома им, където се скриха. Тик – так.