неделя, 19 януари 2014 г.

Ледено-прохладна вечер



Един от гласовете в главата на Пешо му каза да остане на място. Той не помръдна повече. Вярваше им. сякаш вярва на майка си или някого на когото има безпрекословно доверие. В краката му блесна нещо и когато очите му свикнаха с тъмнината, той видя, че колата му е спряла върху заледено езеро. Чу се леко пропукване. Пешо изтръпна, лицето му смени няколко цвята, но това остана незабелязано в нощта и той продължи да бъде точно толкова непоклатим, колкото езиците в главата му нашепваха. Спомни си за съня, който сънува преди няколко дни. Може би точно днес щеше да се случи. Тогава Пешо се събуди с вода в дробовете, беше сънувал, че се дави, но нямаше идея откъде беше попаднала тази течност в дихателната му система, след като нито беше спал на открито, нито имаше кой да му я изсипе в устата - вратата му беше блиндирана с 6-точково заключване, подсилени панти и така нататък. Абсурд някой да е влязъл и излязъл. Въпросите не спираха, но чувството от лошия сън те пуска рано или късно. Така се случи и с Пешо. Вечерта вече беше забравил за него, беше се напил в бара след работа както и беше забравил за всички забрани на шофьорите да карат пили, без колан или да говорят по телефона. Така след три големи бърбъна се оказа в колата си, с 60 по някакъв уж главен път, с едната ръка омотана в колана, а с другата звънящ на бившата си приятелка. Тя беше причината за напиването му тази вечер, както и предната, както и онази преди нея. Тя беше причината той да започне да пие. Странно как алкохолът му помагаше да забрави всичко освен нея, уж целта беше точно обратната. И сега Пешо е посредата на езерото. Човек лесно попада в такива ситуации, след като има по-горе описаните условия. Колата му беше полуразбита и е цяло чудо, че въобще премина през толкова дървета в онова дере и все още се търкаля. Ледът се пропука. Автомобилът се свлече във водата и започна да потъва бавно. Постепенно димът излизащ под капака изчезна. Сърцето на Пешо се сви от ужас. Знаеше какво следва. Пукнатината тръгна към него и раздели двата му крака с граница. Вледеняващият дъх на съдбата го погали по врата. Шията му изтръпна, студът тръгна надолу по гърба и кръста, докато цялото му тяло се вкочани. Тогава от храстите излезе духът на гората - голям кафеникаво-сив лос. Засили се и бутна мъжа с рогата си. Уцели го точно там, където го болеше най-много, в сърцето. Внезапно болката спря. Гърдите му бяха кърваво червени, ушите му пищяха и от адреналина в главата на Пешо нахлуха хормони на щастие. Усети пеперудки в стомаха. Беше ли възможно човек да умре щастлив? Беше ли възможно човек да умре от сън?