понеделник, 30 юли 2012 г.

под вода



Оставих моето момиче в приказките, в сънищата си. В живота тя не е влюбена в мен. Никога няма да разбере какво се случва тук. Затова и аз се опитвам да я забравя. Забравям я с работа. Забравям я с филми и книги. Забравям я с думи и изречения – описвам я и я изваждам от съзнанието си. Забравям я и с други жени. Нищо, че нямам какво да им дам. Празен съм и те го знаят. Празни са очите ми, празни са и джобовете ми. Само мечтите ми са големи.

Знам какво обичаш. Знам какво ще ти хареса. Знам и как да накарам усмивката ти да не слиза от лицето ти. Обаче не искам. Не искам и не го правя, нарочно. Защото е по-добре да стоиш далеч, да не се влюбваш. Обичай ме само тази вечер.
Ставаш от леглото и влизаш в банята. Не ти трябва хавлия, лягаш мокра в чаршафите, нека те да поемат влагата, да те пречистят от мен. Разхождаш се гола из стаята, усмихваш се, взимаш сутиена от стола, поглеждаш – прашки на масата. Мислиш си, че щом съм те пуснал вкъщи и съм те оставил да пренощуваш всичко е наред, че вече си ми приятелка. Но не си ми приятелка. Вярно е, че ти дадох да спиш с моя тениска, че вече цял ден отговарям на смс-те ти и се усмихвам в отговор на твоите усмивки, но приеми, че съм те объркал, както обърквам себе си всеки ден.
Бъркам ситуации. Бъркам хора с други хора. Губя първите. Отдавна съм изгубил вторите. Пропускам закуски, не обядвам и направо вечерям. Аз съм развалина, а хората ми се радват, че съм отслабнал.
Харесва ми да спя. Там е моето момиче, там всичко е или страшно, или приятно, там всичко е под вода...
Харесва ми да спя.

събота, 28 юли 2012 г.

петмез от орхидеи




Петък, 27 юли, някъде около 10 и 30 вечерта. Аз съм гол по боксерки и лежа в леглото си, чакайки нещо необикновено и неочаквано да се случи. 1,2,3. Нищо не се случва. Днес беше поредният ден в който се опитах да намеря загубените парченца. Не успях. Може би един ден ще напиша книга „Дневникът на един неудачник“, може би и това няма да успея да завърша докрай. Както и да е. Ще видим какво ще стане утре... лека нощ!
Събота 28 Юли, три дни преди рождения ми ден.
Събудих се сутринта и се сетих за петмез. Нямам идея какво означава думата, но от няколко дни стои закотвена в главата ми и не иска да излезе. Опитах се да й намеря място във фейсбук. Не успях. Може би пак трябва да се върна на частта с неудачника. По-късно. Изкарах петмеза с мисълта за орхидеи. Харесвам орхидеи. Смених си чаршафите и си спомних за времето, когато имаше заради кого да ги сменям. Сега го правя от скука, дори не заради себе си. Когато живееш сам и искаш да изпереш изпитваш голямо затруднение да напълниш пералнята. Празната пералня трака, а моята яде чорапи.
Изпрах. Прострях. И се изкъпах. Бях готов за търсенето. А то се изразяваше в това, да намирам интересни жени, да ги изучавам достатъчно и в момента, в който те решат да ми се открият, и че не са уязвими да крада парченца от сърцата им. Нали разбирате? Моето сърце не е пълно и от години се опитвам да намеря парченце, което да му пасне, за да мога да продължа живота си нормално. Но уви, получава се все едно да търся сянката на Питър Пан или казано с по-прост израз – игла в купа сено.
Излязох, минах покрай няколко заведения, но рано сутрин там не се събират особено интересни жени, затова продължих. Трябваше да се кача в градския транспорт, обикновено по това време всички отиват на работа и все щеше да изскочи нещо подходящо. Така и стана, качих се в метрото и след няколко спирки, рижо момиче с лилав шал и зелена шапка ми се усмихваше отсреща. Приближих се до нея и я попитах дали иска да изпием по кафе. След няколко изречения вече се бяхме разбрали. Тя бързаше за работа и отложихме срещата си за късния следобед. Аз продължих търсенето. Огладнях и реших да се отбия в някакво заведение на Шишман. Предлагаха кроасани и фрешове. Поръчах си френски кроасан с масло и фреш от портокал. Докато закусвах, наблюдавах момичето зад рафтовете, което приготвяше фрешове, печеше кифли и правеше кафе, за всички хора наоколо. Стори ми се ужасно красива, замаяна в работата си и немислеща за нищо друго. Трябваше да бъде моя. Изчаках малко заведението да се изпразни и се приближих към нея. Тя реши, че искам още нещо, допълнително. Не беше сбъркала, но заведението не го предлагаше в менюто си. Трябваше ми прясно, живо сърце. Подпрях ръцете си на плота и поисках да знам името й. След няколко минути тя вече ми разказваше за живота си. Имам дарбата да предразполагам хората, явно им изглеждам като човек, на когото могат да се доверят. Нямаше от какво да се страхуват, нямаше и какво да скрият, поне на пръв поглед. Попитах я кога свършва работа, а тя ми отговори, че ще свърши към 5. Тогава щях да съм зает с рижавата, нямаше време за губене, затова се огледах наоколо. Не минаваше никой, заведението беше празно. Идеално за мен. Повалих момичето с един удар и скочих зад бара. Бръкнах с две ръце в нея и извадих сърцето й. Беше голямо и розово, топло като майчина кърма. Вдигнах го във въздуха и го разбих в земята, като прасенце-касичка. Сърцето й се раздроби на десетки парчета. От пръв поглед разбрах, че търсеното от мен липсваше. Вече доста време се занимавах с това и не ми беше нужно да взимам парче по парче и да сравнявам. Затова избягах. Грабнах няколко кифли за из път. Обикалях парковете и след втория кроасан, вече се чувствах пълен. Третия реших да дам на гълъбите. В далечината видях някакво момиче, което хвърляше трошички на ято птици. Тръгнах натам. Помислих си, че това би била интересна възможност да се заговорим. Стотина метра преди да стигна, момичето се размърда. Отвори якето си и извади малък пистолетен арбалет. Насочи го към птиците и след малко ятото се разлетя. Един от кълвящите гълъби падна на земята. Трошичката му беше приседнала, след като стрелата мина през гърлото му. Лицето на момичето не трепна. Тя стана и закрачи. След тази сцена, на която станах свидетел, трябваше да направя нещо. Момичето ми беше повече от интересно. Исках да я познавам, да обвия ръце около сърцето й, да я притежавам. Изтичах до гълъба и извадих стрелата, догоних момичето и й казах, че е забравила нещо. Тя ми благодари. Погледна ме, но не изглеждаше заинтересована. Затова поех инициативата в свои ръце. Откъснах едно от цветята в една от онези градски саксии, украсяващи централните улици. Приближих се до нея и й го сложих в косата. Тя видя отражението си във витрината на магазина отсреща и се усмихна. Отиваше й и тя го виждаше. После видя и мен в отражението, аз също й отивах. Хвана ме за ръка и ме заведе в гората. Чудесно, помислих си, бяхме далеч от чужди погледи, идеално място за действие. Но първо трябваше да се отърва от арбалета й. Попитах я дали иска да стреляме по някаква мишена, а тя ми каза, че това е единствената й стрела. Отговорих й, че няма проблеми и че ще я вадя всеки път, с идеята да стреляме веднъж и да я поваля на земята след нейния ред. Тя се съгласи и ми даде аз да съм пръв. Взех арбалета, прицелих се, но след малко ми дойде друго нещо на ум и я ударих бързо с приклада в главата. Момичето се строполи на пода. Бръкнах в нея и извадих червената й туптяща маса. Сложих сърцето на земята и го ударих няколко пъти с приклада. Изпсувах. Парчето отново липсваше. Прибрах арбалета под сакото си и излязох от гората. Беше станало време за срещата ми с момичето от метрото. Бяхме се разбрали да се чакаме на попа. Отидох там малко по-рано. Жените обожават да ги чакат. Тя не закъсня, беше точна и това ми направи впечатление. Тръгнахме да се разхождаме и минахме покрай няколко магазинчета. На третото предложих да си вземем бира. Влязохме, а продавачката ме пита дали съм оставил бутилка. Не бях. Взе ми някакви стотинки отгоре. Въобще не ме интересуваше. Пари имам. Излязохме, а аз се надявах тя да се напие по-скоро. Май трябваше да взема по-силен алкохол. Стигнахме до парка, тя ми каза, че този парк някога е бил зоологическа градина. Не се и съмнявам, там винаги ми е миришело на лайна. Седнахме на една от празните пейки и продължихме разговора си. Досега тя ми беше разказала с какво се занимава, какво е учила и накъде иска да продължи живота й. Беше повече от интересна. Две мнения нямаше по въпроса, особено след като ми каза, че като малка е дресирала тигри с баща си. Че е яздила октопод и че преди доста години е пяла на сцена с едни от най-известните ни естрадни изпълнители. Притежаваше бяла Лада, която беше реставрирала с чичо си. Неусетно бирата ни свърши, попитах я дали иска да се разходим за още, а тя отговори, че може да извади нещо още по-добро. Обърна се с гръб към мен и започна да рови в чантата си. Аз вдигнах бутилката във въздуха. Исках да видя повече от нея, да чуя още, да ме повози с колата. Но май повече исках сърцето ми да бъде цяло. Май. И тъкмо да я ударя, когато тя ме попита дали знам какво е петмез. Замръзнах на място. Тя откъде знаеше? Как беше възможно? Да не би да е ровила в главата ми? Не, изпелтечих аз. Тя ми отговори, че вече ще знам и извади бутилка с коркова тапа. Издърпа я, чу се онзи пукащ звук и бутилката беше отворена. Попитах я какво е това, а тя ми отговори, че е петмез от орхидеи. Като малка експериментирала доста на село и стигнала до това откритие, сама. Накара ме да отпия. Беше божествено. Може би това наричаха амброзия, може би това беше питието на боговете. По дяволите! Вече нямаше как да я убия, нямаше как да разбия сърцето й, за да взема някакво си шибано парченце. Не беше и нужно. След тази глътка бях влюбен. Сърцето ми беше отново цяло. През цялото време съм търсил по грешния начин...

събота, 21 юли 2012 г.

Писмо от Плъха, моят най-добър приятел



Съжалявам. Не знам как да започна това писмо. Не съм написал и ред, а вече искам то да свърши. Истината е, че се почувствах виновен, почувствах се длъжен да те уведомя, че си заминавам. Тръгвам си и може би повече никога няма да се видим. Знам, че ни беше добре заедно, спогаждахме се и съжителството ни беше приятно, но честно казано ми дойде до гуша от теб, от самосъжалението ти. Омръзна ми по цял ден да слушам как се оплакваш, омръзна ми да ми разказваш за бивши гаджета, омръзна ми да залиташ по някакви случайно срещнати жени и когато не ти обърнат внимание да изпадаш в колапс. Нямам сили вече да те вдигам на крака. Опитвах се в началото, знаеш, рових в съзнанието ти, побутвах те, за да се изправиш, измислях ти някакви занимания, но ти така и не успя да се вземеш в ръце. Писна ми. Събрах си нещата и се преместих. Няма да ти кажа новият си адрес, не искам, защото знам, че ще се опиташ да ме намериш, да ме вербуваш, да се върна обратно. Бях ти полезен, стига толкова!
Да, може би загърбвам историята, която имаме, омаловажавам приятелството ни, но ти първи успя да ме отблъснеш с цялата си егоцентричност. Нито веднъж не попита какво се случва в моя живот, нито веднъж не попита за моите чувства, а онзи път, когато кучето на съседа ми беше отхапало опашката, сещаш ли се? Естествено, че не. Ти дори не забеляза, че важен за мен крайник, липсва. Повече ме заболя от отношението ти, отколкото от раната. На кучето простих по-лесно...
Помниш ли откъде тръгнахме? ..
Беше люта зима и аз се чудех къде да отседна. Твоят апартамент ме привлече със своята вялост. Беше някак празен и тъмен, но в същото време обитаем. Пробих си малка дупка и влязох между стените. Първите няколко дни, реших да наблюдавам, за да преценя дали мога да те използвам за нещо полезно. Ставаше сутрин рано, закусваше, не прибираше продуктите в хладилника, рядко миеше съдовете, оставяше трохи навсякъде. Харесах те от пръв поглед. Знаех, че ако бъда тих, мога да изкарам доста време на това място. Опитах се, но онзи тиган беше прекалено хлъзгав. Ударът му в земята беше неизбежен. Тогава ме видя за първи път, веднага реши да си вземеш котка, твърдеше, че било заради страха ти от гризачи. Заповядах ти да не го правиш. Заповядах ти да ми пробиеш дупка в стената, от която да излизам лесно и всяка вечер да ми оставяш по парче луканка отпред. Така се сприятелихме. Да, ти сигурно нямаш представа, че взе решението да приютиш един малък плъх посредством самия мен. Но трябва да знаеш, че и малките твари си имат своите хитрини. Приказките за Цар Плъх не са напълно плод на измислицата на някой болен автор. Всичките пъти, когато мислите ти отиваха наникъде и се появяваше глас в главата ти, който ти нашепваше верния отговор, това бях аз. Всичките пъти, когато си мислеше, че водиш диалог със себе си, всъщност говореше с мен. Всичките пъти, когато не можеше да заспиш и се въртеше в леглото, аз ти разказвах приспивна приказка. Защото беше ценен за мен човек, осигуряваше ми храна и подслон и ми помагаше да преживявам. Наистина е странно, че една мишка може да иска нещо повече, но не само хората имат чувства. Какво ли ти пука, де? Ти и с онези момичета постъпи така. Идваха, лягаха в леглото ти, а само след час вече искаше да си хващат пътя. Те не го знаеха, защото не чуваха мислите ти, но аз знам всичко. Лежеше и не промълваше нищо, караше ги да си мислят, че си доволен, но всъщност разочарованието обливаше тялото ти. Измъчваше се, че правиш грешка след грешка, че тези хора са безинтересни и не ти трябват за нищо. Не биха ти послужили. Знаех си, че един ден ще постъпиш по подобен начин и с мен. Хора като теб постъпват така с всички. Знаех, но се заблуждавах, че този ден няма да настъпи скоро. А и бях в главата ти, можех да предвидя всяко твое действие, всяко твое решение. Така се успокоявах. Но това време дойде преди няколко месеца. И толкова. Не искам да понасям повече. Тръгнах и ще търся истинското приятелство. Надявам се всичко с теб да бъде наред. Дано да преодолееш себе си един ден, да се измъкнеш от тази баснословна себичност и да бъдеш щастлив.

Твоят приятел,
Плъха

П.П. Прикрепям снимка и роман за спомен. За мен те вече не означават нищо.
Честит рожден ден!

четвъртък, 19 юли 2012 г.

гледайте си работата



Добро утро! Вчера някой реши да отнеме възможността на друг да види днешната красота. Вчера на бургаското летище загинаха хора. Щеше да е хубаво ако причините бяха ясни, ако самоубиецът беше изтъкнал мотивите си, но в подобни ситуации, доводите остават на последно място. Сега следват няколко дни новини около събитието, няколко дни коментари на новините и още толкова коментари на коментарите. Станахме свидетели на първите такива. Разочароващо е думата, която изниква в главата ми. Не съм разочарован от правителството, нито от медиите, защото техните реакции очаквано бяха глупави и смешни. Разочарован съм от хората, които вместо да прегърнат деня си започнаха да нищят ситуацията, като експерти. Това не е уважение към мъртвите и пострадалите, още по-малко пък помага на някого.
Вчера беше рожденият ден на брат ми. Събудих се с усмивка, защото знам, че именно в Бургас, това хлапе се е събудило с усмивка, знаейки че днес е значим ден за него. Цял ден бях на работа и продавах шибани air max-ове на туристи, като загиналите. Имаше много шеги и глупости с колегите, смяхме се. И после се прибрах вкъщи, информацията за атентата ме връхлетя от първите редове на фейсбук. Обадих се на познатите ми, които работят на летището, уверих се, че са добре и когато затворих телефона успях единствено да се облегна на дивана и да гледам в една точка. Бяха влезли в моя свят. Бяха ме приземили. И както се чувствах хванат здраво за земята погледнах навън. В небето имаше сив пухкав облак с някакви отенъци на кафявото по себе си. Седеше си там на син фон, а отдолу зелените листа на дървото пред блока се поклащаха под лъчите на слънцето. Почувствах се специално. Такава красота бях виждал само на планетата от филма „Аватар“. Тогава не исках да си тръгвам от кино-залата. Такава красота почувствах и сега, докато наблюдавах през прозореца ми.
Сега лежа в празната си квартира на женски пазар, през същия прозорец влиза арабска реч, а аз пиша този текст, който съм сигурен, че звучи меко-казано изтъркано, но нямам какво друго да напиша, когато виждам, че хората наоколо са забравили повечето важни за нас неща. Бъдете хора и бъдете добри! „Свалете знамената си“ наполовина и си гледайте работата!


"Don't be afraid
Open your mouth to say
Say what your soul sings to you
Your mind can never change
Unless you ask it to
Lovingly re-arrange
The thoughts that make you blue
The things that bring you down
Only do harm to you
So make your choice joy
For joy belongs to you
And when you do
You'll find the one you love is you
You'll find you love you"

сряда, 18 юли 2012 г.

стандартно олонче



Опитвам се да въртя колелото,
но гумата опира във вилката.
И колкото и да натискам педалите,
скоро движeнието спира.
Силата на триене е постоянна,
пропорционална на силата,
притискаща повърхностите една към друга,
и на коефициентите на триене.
Отдалеч всичко изглежда нормално.
Отстрани съм си пич.
Карам си и се правя, че ми е лесно,
въртя...
Пускам кормилото.
Без ръце е по-готино, докато не падна.
Вия срещу съдбата, боря се,
търкалям се в леглото.
Не заспивам от жега,
не заспивам от чуждо присъствие.
От комарите.
От кошмарите.
Не щастие.
Дяволът ми се смее, сигурен съм.
Аз съм като Сизиф само, че на колело.
То ми е камъка, камъкът ми е кръста.
Ще си го нося.
Ще си го въртя.

петък, 13 юли 2012 г.

звездна карта



Имам един колега на работа, който твърди, че здравословното състояние на човек се определя по това как изглеждат фекалиите му. Ако всичко изглежда нормално и стегнато, значи сме си здравички, ако обаче нещата са се разтекли, ни има нещо и трябва да си направим пълни изследвания. И така, с тези знания аз си обикалям из София, когато един ден, за пореден път ми се наложи да седна в заведението на съюза на българските писатели - намира се на улица 6-ти септември. Отидох с колелото до там. Гумичките на кормилото ми оставят черни следи по ръцете, та трябваше да посетя тоалетната и да се измия, преди да се нахраня. Минах през всички дърти, укорителни погледи, за да стигна до там и да видя, че някакъв наш поет или писател се къпе на чешмата. Няма лошо, горещо е, върнах се и си седнах. Зачаках човечецът да приключи с лятната баня, за да се измия. На масата пък ме чакаха пържени картофи със сирене и нямах търпение да ги загриза. Дойде и моето време. Поетът се върна на масата си, сред останалите маси, пълни с грохнали старци с претенции. Аз се изправих и отидох там където трябваше. Слязох по малките стълбички и влязох директно в малкото, мокро помещение. Надявах се тоалетната да е отделена и да не ми се налага да я виждам, но уви, това беше първото нещо, което се наби в очите ми. Звездна карта от лайна. Кафяви пръски на бял фон, опръскано до горе, над ръба, до капака. Слънцето и Луната се плацикаха във водата, а едно малко съзвездие се беше отцепило настрани, на стената. И си викам, ако колегата ми е прав, значи здравословното състояние на българската литература е толкова зле, че е цяло чудо, че тя е още жива. Дори д-р Хаус не може да я спаси. Ако колегата ми е прав...

четвъртък, 12 юли 2012 г.

събуване



Чуваше се рев и чупене на кости. Някакво чудовище беше намерило скривалището ми. От известно време се бях заседял в това влажно и тъмно място. Трябваше да бягам бързо, трябваше да се скрия наново или да се покажа на слънце. Но не се чувствах готов за светлината. Не бях готов и за хубавите мелодии на деня, защото не чувах нито една нормално. Някакви хора се правиха на загрижени, протягаха ръце, уж за да ми помогнат, а аз се обръщах с гръб към тях, за да се предпазя от ударите им. Скоро плещите ми бяха покрити в синини от пръстите им. Време беше да изляза от тук, чудовището се чуваше близо.
Показах се от пещерата, точно месец, след като за първи път прекрачих прага ѝ. Слънцето беше високо горе и вече няколко часа препичаше челото ми. Опитах се бързо да намеря подходящо скривалище, но друг шум привлече вниманието ми. Беше шумът от вълните, които се разбиваха в скалите наблизо. После си спомних за дома си и тръгнах натам, към рапаните и удавения пясък...
Обичам да си я представям на брега на морето, загърната в кърпа, с вързана коса и нормални сандали. Харесва ми да чистя пясъка от краката й и чак тогава да я пусна в колата. Да дам газ и вятърът да довее аромата й, а тя да ме погледне така, сякаш знае, че съм само неин, завинаги. Усмивката й да ми носи спокойствие, а слънчевите лъчи да се отразяват по асфалтовите камъчета отстрани по пътя, до слънчогледовата нива и пеперудите. Само ние двамата, колата и пътната маркировка, изморени след цял ден плуване, изморени след всичките пъти, когато разбиваха сърцата ни и убиваха мечтите ни.
Намерихме се на 5 километра от водата и се познахме по очите. След няколко минути тя забрави за миналите поражения, аз пък бях убеден, че тя ще ми е първата. Думите й звучаха малко изтъркано, но всеки си има кусури. Преглътнах ги. Свалих обувките си и заплувах с нея. Нямаше костюми, нямаше маски и шнорхели. Всичко беше простичко и чисто, като раждането, както е в смъртта. Прибрах се вкъщи - в морето, там където влизаш и се чувстваш сякаш има място само и единствено за теб. Масата му те обгръща целия и плуваш, защото иначе ще бъдеш изяден от водата. Така е и в любовта, гмуркаш се и плуваш, иначе се давиш или течението те изхвърля на пясъка, но и в двата случая губиш усещането за удоволствие.
Исках да й покажа всяка част от мен, да се разгърна като чадър и целият ми свят да се сгромоляса на земята, за да може тя да го разгледа парче по парче. Исках да й покажа детството си в Чирпан, да я заведа до нивите на дядо, до лозето, да й дам да пие вода от шепите ми на Фильовата чешма, да й покажа кравата със синята пъпка, но първо трябваше да й покажа дома си.

Още няколко километра и щяхме да пристигнем, когато тя дръпна грешното чекмедже. Бях ѝ дал ключа, който отваряше всичките рафтове от стария ми скрин. Оттам излезе чудовището и я погълна. Бързо, лесно и вкусно, тя изчезна, скри се толкова дълбоко, по-дълбоко от Марианската падина. Чух счупването на костите ѝ и избягах. Скрих се в пещерата.



милфче



Боли ме коремът. Пералнята пере от три часа. Днес разбрах, че съществува спрей, с който като напръскаш смачканата риза и тя се изглажда. А само няколко часа преди това пиках в чашка. Разхождах се с нея и някакви хора ме гледаха странно, сигурно защото си мислеха, че си нося уиски в прозрачно PVC из мола. Няма проблеми, не ми трябва лед. Наздраве! След малко застанах срещу доктора с най-голямата уста на света, не буквално разбира се, просто пичът не спря да плямпа. Разпитва ме как съм си разширил дупките на ушите, после ми разгледа татуировките и веднага разпозна „красавицата и звяра“. Всъщност досега не ми се беше случвало. Винаги ме питат „това приказка ли е?“ или нещо подобно, но никой не се е хвърлял директно на верния отговор. После сбърка, като продължи да разсъждава какъв смисъл съм вкарал и защо съм си го направил. Изгуби ме. Разказа ми как сяда всяка седмица да гледа анимации с малката си дъщеричка и как има друга дъщеря на моите години... с пиърсинг на езика. Докато разказваше всичко, пое в ръце чашката с урина и бутна някаква лентичка вътре, каза че всичко е наред. Урината ми ставала за пиене. Провери ми очите, каза нещо за астигматизма ми, но докато запомнях самата дума забравих да чуя подробностите около нея. Вече не ги помня. Извади дебела игла. Помолих го да дупчи дясната ми ръка, защото не исках да ми съсипва мастилото. Той прие и след малко напълни малко бурканче с кръв. „Каква хубава кръв!“ Възкликна той, а аз го изгледах с подозрението, че освен с анимациите прекалява и с епизодите на „Дневниците на вампира“. Следваше електрокардиограмата, която по-скоро беше нещо като, да полеем цветята и да им сложим щипки. Защото първо ме напръскаха с вода, после ми сложиха някакви огромни щипки и ми казаха, че всичко е наред, освен, че пълнея отвътре. По дяволите, последния път трябваше да правя безопасен секс, но не очаквах резултатът да е фатален. А сега пълнеех отвътре, каквото и да значеше това. Докторът не пожела да ми обясни, каза, че ще си говорим следващия път и ме пусна да си ходя. Прибрах се в магазина. Смяхме се, с колегите си разказвахме вицове, защото клиенти нямаше. Готини хора са.
След малко в магазина влезе някакво русо милфче на 30-35 години. Беше облечена с лятна рокличка от много лека материя. Застана срещу маратонките и се протегна, за да вземе тези, които бяха най-високо горе. Гледах как ръба на роклята й се надига по бедрата. Нагоре, нагоре, нагоре. Молех се маратонката да се окаже малко по-високо отколкото е, но уви.. стигна я, преди да видя каквото и да е. Отидох при нея. Добър ден. Добър ден. Мога ли да съм ви полезен с нещо? Тези маратонки колко струват, мога ли да пробвам това, онова и така нататък. Докато накрая мацката беше с 3 потника и няколко клина за бягане в пробната. На всяко преобличане излизаше и ме питаше дали й стои добре и дали ми харесва. Опитах се да се държа на положение, беше ми трудно, бях сигурен, че под клина не носи нищо. Беше супер явна. Казах й, че лилавият потник й стои по-добре. Всъщност зърната й изпъкваха повече с него и това беше единственото, което бях забелязал. Накрая ме пита дали да си купи и клина и аз й казах да, естествено. Тя си го купи. А през цялото време ме гледаше едно такова, тип „ще те изпапкам“. Ах, колко е приятно да флиртуваш с милфче. Ха-ха. И докато се изпращаме с леличката, влиза някакво момче, което като ме вижда прихва да се смее и ми вика „бате, колко си нагърмян“. И започва да ми обяснява как да си направя флешове от дърво само с някаква си чекийка с която да издълбая улея и как да си ги нарисувам. Беше полезен пичът.
Лек, ако четеш това, благодаря ти!
И въпреки, че и този ден мина без да се случи кой знае какво, аз се радвам, че го изживях точно по този начин. Днес разбрах, че истинските и специални хора могат да бъдат открити навсякъде. Защото само за десетина дни, продавачите в магазина в който работя ми показаха, че са много по истински и специални отколкото повечето хора, които се движат с претенциите си, че са такива. Защото тези хора са ми много по-интересни от хората с които съм работил в телевизии, рекламни агенции и булшитс...
Ама милфчето беше топ ъф дъ топс...

сряда, 11 юли 2012 г.

винаги преди да стигна



Там където жените се превръщат в дъщери,
а мъжете в синове...
Там където всички те се срещат
и танцуват.
Снежинки падат по средата на лятото.
Вълци пасат трева,
сезоните са децата им,
а на камъните им никнат крила.
Липсва ми лятото.
Объркан съм.
Да се боря за щастие ми се струва, като загуба на време.
Предпочитам да събера всичко на куп и да го запаля.
Огънят е хубав край.
Това, което остава след него,
се носи лесно и не тежи.
Нямам ясна картинка за бъдещето си.
Не знам какво ми се гради.
Исках основи, получих стени.
Не знам и какво е да бъдеш истински жив.
Повтаряха ми учи за да сполучиш.
Май се изучих, но не в правилната дисциплина.
Кървя единствено от разранени пъпки,
а ми се кърви за някого, страда ми се, заради кауза.
Отсреща ми казват, че щом дишам съм щастливец.
Дишам си... Нека бъда щастливият!
Но само ако съм влюбен, бих се чувствал късметлия.
Защото да нямаш с кого да споделиш моментите на щастие
е същото като да си сам.

неделя, 8 юли 2012 г.

За момчетата и таралежите



Влезе, събу сините си кецове без да ги развързва, хвърли раницата на пода и се метна на леглото. Лицето й се заби в меката възглавница, като петата на баскетболист в пълната му с въздух подметка. Тялото й пружинираше върху леглото, докато накрая остана в покой. Тя постоя така известно време, после вдигна рязко глава и си пое дълбоко въздух. Беше издържала само половин минута, далеч от новия рекорд. Преди няколко седмици, обаче, беше постигнала 39 секунди без да диша – резултат който напоследък й се опъваше. Карай, каза си тя и отвори люка на прозореца. Някаква риба се беше втренчила през прозрачното стъкло, но веднага се стресна и избяга. В стаята влезе синя светлина, а отвън няколко делфина сякаш помахаха на момичето. Тя живееше под водата, заедно с родителите си. Баща й беше даровит архитект, който обичаше да експериментира. Обичаше и работата си, затова често отсъстваше от вкъщи. Тя беше свикнала да живее сама и честно казано не я бъркаше особено, че е под водата. Обичаше простите и обикновени неща – чаят й трябваше да я топъл, а сладоледът на клечка. Това което я отличаваше малко от останалите, беше желанието й да направи стените на стаята си черни, за да може да пише върху тях с любимите си бели маркери. Беше изписала три от стените и днес предстоеше да започне последната. Нямаше идея какво щеше да стане, когато й свърши мястото, но това не я спираше да продължава. Записваше си всякакви неща и използваше таен код, за да не разбират родителите й за какво става дума. Кодът й не беше труден за разгадаване, тя пишеше огледално, също като Леонардо, но родителите й нямаха време дори да се замислят за него, а и честно казано не се интересуваха много от тайните на дъщеря си. Интересуваха се единствено от желанията й и то само, ако звучат разумно. Например, когато тя поиска куче, те й отказаха с мотива, че кучетата не живеят под вода. Тя им отвърна, че и хората не живеят под водата, но родителите й не продължиха спора. Така и не получи куче. За да я разведри, баща й купи няколко хиляди рибки и ги пусна, за да обикалят около къщата им. Те почистваха всяко ъгълче на постройката и по-скоро бяха в помощ на майка й, отколкото нещо разведряващо. Един ден момичето се прибра и носеше в ръцете си яйце. Каза им, че го е намерила близо до къщата, и че ще отгледа малкото пиленце, когато се излюпи. Родителите й се опитаха да се възпротивят, но тя не им даде думата, затвори се в стаята си и го сложи под нощната си лампа, за да му е топло. След няколко дни яйцето се пропука, но оттам вместо пиленце се подаде малка змийска глава. Беше жълтоуха водна змия. Момичето видя длъгнестото тяло на земноводното и се зарадва. Почувства се специална. Колко други малки момичета си имаха собствени змии? Не знаеше, но сигурно са малко. Оттогава момичето се грижеше за змията, която междувременно достигна дължина от около метър и половина. Хранеше я с малки жабки и с рибите, които баща й беше пуснал да обикалят наоколо. Тя сядаше на земята, взимаше маркер в ръка и змията се сгушваше в скута й. Така минаваха повечето й дни, докато записваше мислите си наопаки.
Веднъж родителите й имаха гости. Другото семейство беше дошло с детето си, което се оказа момченце на възрастта на момичето. Възрастните се шегуваха, че един ден могат да се оженят, но децата се цупеха и дърпаха. Момичето се затвори в стаята си, докато момчето се беше сгушило при майка си. В един момент големите започнаха да говорят за важни неща и нямаха нужда от прозявките на малкото момче, затова го пратиха в стаята при другото дете.
Момчето се приближи и се опита да вземе грам от вниманието на момичето, но тя му обърна гръб. Той виждаше, че е специална, искаше да открадне парченце от нея и се опита да разчете посланията й. След няколко опита наум, продължи на глас, но така и не успя да постигне успех. Тогава той я оскуба, а тя изпищя. Беше си откраднал рижав косъм от главата й, който си прибра в джоба. Змията се втурна към момчето и го погълна откъм краката. Отстрани заприлича на шапката на Екзюпери, но с повече извивки. Родителите им чуха писъка и се втурнаха към стаята на малката. Отвориха вратата и видяха ужасяващата сцена. Бащата на момичето хвана змията откъм опашката и я изстиска, като тубичка с паста за зъби. Подобно на пастата, момчето се изхлузи на пода, лигав като новородена сърна. Техните го прибраха под крилото си, направиха скандал, заради змията и си тръгнаха потресени, заплашвайки със съд. В следващите дни момичето беше наказано, а съдбата на змията щеше да се решава тепърва.
Момчето пък поиска от родителите си таралеж, за да го пази от змии.

петък, 6 юли 2012 г.

High




Докато хората спят удобно с отпуснати лица, аз се спускам по наклонената плоскост и се старая да не се подхлъзна. Докато хората сънуват как летят, аз се уча да вървя и си измислям причина, за да остана цял, да не падам долу. Докато хората се събуждат, очите ми отдавна са спрели да гледат. Изморени са. Не пия кафе. Не пуша цигари. Никога не съм успявал да им се насладя. Сладостите ми в живота са малко по-различни.
Веднъж си пожелах да летя. За рождения ми ден получих криле и книга. Крилете ме разсмяха, бяха от онези, които децата си слагат, за да се правят на феи. Нямаше как да летя с тях, те даже и трудно ми ставаха. Тогава отворих книгата и я затворих едва след като я прочетох. Бях се отделил от земята. Усмихнах се. Съществуват хора вълшебници, които винаги те разбират, каквото и да им кажеш, и винаги успяват да сбъднат мечтите ти, пък дори и с един малък жест.
После си пожелах да спра да сънувам и ми подариха капан за сънища. Спрях. Допреди два месеца. Кошмарите се върнаха. Събуждам се вечер и усещам как някой ме гледа, а наоколо няма никого. Прозорецът е отворен, пердето се вее, влиза единствено вятърът. Навън пиянките пак се убиват и ми напомнят в какво могат да се превръщат мечтите, когато загубиш контрол.
И аз обичам да се давя в алкохол, да глътна хапчето и да забравя болката. Но предпочитам да драматизирам и да я превръщам в изречения. Да ги оформям в нечий образ, докато създам хармония. Накрая статуята оживява, връзвам й кончета и я управлявам. Някои виждат колко е фалшива, но за други тя не се различава по нищо от живите. Танцува на моята музика, скърца и цъка с език.
Ежко Бежко водолаз.
В 6:00 трябва да са се махнали, защото ще минат арабите и ще им видят сметката. Единият ляга зад варела с боклуци, другият си прави сандвич, а третият повръща до главата на спящия. За тях няма значение, че са се провалили. Те много добре го знаят. Колкото и да им повтаряш, че са боклуци те толкова пъти ще ти се усмихнат. Имат си оправдание. Оправданието на Гунди е, че е циганин. На приятеля му, че жена му го е зарязала, а третият е толкова пиян, че дори не успява да обясни и пада на земята. Животите на тези хора приключват по един и същ начин. Забравят ги.
Аз искам да ме помнят, искам хората да знаят името ми, да четат и да ми се радват. Когато бях малък събирах всякакви боклуци и ги слагах в една кутийка. Не давах на никого да я пипа, защото тя беше кутийката с моите тайни. Сега събирам всичките си мисли и спомени в кутийка със свободен достъп и ви я подарявам всеки ден. Радвайте се.


четвъртък, 5 юли 2012 г.

Cliché


Слънцето заспа, скри се зад заострения склон на планината и остави надеждата, че утре ще се появи отново от другата страна на небето. Нагорещените черни плочки на терасата ми започнаха да се охлаждат откъм фугите. Излязох мокър навън. Капчиците по кожата ми реагираха на всеки полъх на вятъра. Епидермисът ми се наостри – изтръпна точно като по време на концерт на някаква велика банда. Клоните на дърветата свиреха своето последно соло. Разхождах се гол по терасата, а мокрите следи, които оставях по плочките се изпаряваха за секунди. От стаята ми звучеше песента, която се въртеше цял ден. Не ми беше любимата, но така се случваше с песните, които ми харесваха доста. Въртях ги до изтощение и после забравях за тях. За пръв път от дни почивах и останах цял ден вкъщи. В същото време, сякаш всички наоколо напускаха домовете си. Тълпяха се по малката уличка под краката ми, а аз ги наблюдавах отгоре. Чудех се какво ще стане ако хвърля нещо върху някого. Предполагам, че зависеше от нещото. За миг ми се прииска да съм в публиката на някакъв мюзикъл, а хората отдолу да танцуват, на моята мелодия, на моите мисли. И тогава всички затанцуваха, хвърлиха куфарчетата си, хвърлиха торбите с покупки и се прегърнаха по двойки. Въртяха се и пееха думичките, които бях сложил в устите им. Естествено, че всичко беше в ума ми. В действителност хората изчезнаха по паркове и заведения, прибраха се да нахранят децата си. Работният ден беше приключил. Всъщност излязох навън, за да простра прането. Съвсем се отплеснах. Винаги смесвам простите ежедневни задачи със сложни мисли и изречения. Май не се отличавам с нищо от останалите хора, а толкова много исках да съм различен и да бъда разликата в примера. Подходящ момент да въздъхна - „слабо“.
Някаква гарга кацна на дървото отсреща и взе да чупи малки клонки около себе си, за да си направи място. Беше достатъчно да хвърли две-три в терасата, за да привлече вниманието ми. Явно не само човек отстранява и чупи всичко, което му пречи. Не се кефя на такива хора, не се изкефих и на гаргата, затова изпуках кокалчетата на ръцете си и я замерих с няколко щипки, докато накрая я цапнах в окото и тя отлетя. Тогава се втренчих в клатушкащия се клон. Беше празен защото гаргата се беше изпарила, но зад клона нещо мърдаше. Напълно бях забравил, че зад дървото има друг жилищен блок. Там на една от терасите стояха две момичета, които очевидно се забавляваха. Едната държеше бинокъл пред лицето си и ми помахваше. За момент се зачудих защо си губят времето да ме наблюдават. После...
после се хванах между краката и с един подскок се прибрах вътре. Бях забравил, че съм гол. Засрамих се, дали им е харесало това, което видяха? Съвсем забравих да се чувствам зле от факта, че и аз разкарах пречката от последните няколко минути.
Клише.