събуване

Чуваше се рев и чупене на кости. Някакво чудовище беше намерило скривалището ми. От известно време се бях заседял в това влажно и тъмно място. Трябваше да бягам бързо, трябваше да се скрия наново или да се покажа на слънце. Но не се чувствах готов за светлината. Не бях готов и за хубавите мелодии на деня, защото не чувах нито една нормално. Някакви хора се правиха на загрижени, протягаха ръце, уж за да ми помогнат, а аз се обръщах с гръб към тях, за да се предпазя от ударите им. Скоро плещите ми бяха покрити в синини от пръстите им. Време беше да изляза от тук, чудовището се чуваше близо.
Показах се от пещерата, точно месец, след като за първи път прекрачих прага ѝ. Слънцето беше високо горе и вече няколко часа препичаше челото ми. Опитах се бързо да намеря подходящо скривалище, но друг шум привлече вниманието ми. Беше шумът от вълните, които се разбиваха в скалите наблизо. После си спомних за дома си и тръгнах натам, към рапаните и удавения пясък...
Обичам да си я представям на брега на морето, загърната в кърпа, с вързана коса и нормални сандали. Харесва ми да чистя пясъка от краката й и чак тогава да я пусна в колата. Да дам газ и вятърът да довее аромата й, а тя да ме погледне така, сякаш знае, че съм само неин, завинаги. Усмивката й да ми носи спокойствие, а слънчевите лъчи да се отразяват по асфалтовите камъчета отстрани по пътя, до слънчогледовата нива и пеперудите. Само ние двамата, колата и пътната маркировка, изморени след цял ден плуване, изморени след всичките пъти, когато разбиваха сърцата ни и убиваха мечтите ни.
Намерихме се на 5 километра от водата и се познахме по очите. След няколко минути тя забрави за миналите поражения, аз пък бях убеден, че тя ще ми е първата. Думите й звучаха малко изтъркано, но всеки си има кусури. Преглътнах ги. Свалих обувките си и заплувах с нея. Нямаше костюми, нямаше маски и шнорхели. Всичко беше простичко и чисто, като раждането, както е в смъртта. Прибрах се вкъщи - в морето, там където влизаш и се чувстваш сякаш има място само и единствено за теб. Масата му те обгръща целия и плуваш, защото иначе ще бъдеш изяден от водата. Така е и в любовта, гмуркаш се и плуваш, иначе се давиш или течението те изхвърля на пясъка, но и в двата случая губиш усещането за удоволствие.
Исках да й покажа всяка част от мен, да се разгърна като чадър и целият ми свят да се сгромоляса на земята, за да може тя да го разгледа парче по парче. Исках да й покажа детството си в Чирпан, да я заведа до нивите на дядо, до лозето, да й дам да пие вода от шепите ми на Фильовата чешма, да й покажа кравата със синята пъпка, но първо трябваше да й покажа дома си.

Още няколко километра и щяхме да пристигнем, когато тя дръпна грешното чекмедже. Бях ѝ дал ключа, който отваряше всичките рафтове от стария ми скрин. Оттам излезе чудовището и я погълна. Бързо, лесно и вкусно, тя изчезна, скри се толкова дълбоко, по-дълбоко от Марианската падина. Чух счупването на костите ѝ и избягах. Скрих се в пещерата.