сряда, 25 април 2012 г.

мечка на фотосинтеза





Много истории се развиват в гората, може би заради сенките, които хвърлят дърветата. Те предлагат онази мистика, която представлява идеалните условия за раждането на една приказка. Историята, която предстои да прочетете не се различава много от останалите. Даже хич не се различава, но е нова, затова й се насладете...
В една българска гора, може би в Родопите, се намирала чудна пещера, която местните наричали „Голямата пещера“. Тя била толкова влажна и непроветрива, че през вековете се насъбрали такива миризми и никой от местните жители не желаел да влиза в нея. Този факт се превърнал в подходящо условие за живот, за един мечок. Той се приютил в тъмната й част и заспал, защото било зима, а всички знаят, че мечките поспиват стабилно в този период от годината. Мечокът изкарал невероятен сън. Бил толкова доволен, че с кеф препикал входа на пещерата, за да запомни, че е негова територия. Обърнал се и помирисал мокрия камък, после се ухилил и тръгнал да търси боровинки в гората. Какви ти боровинки март месец? Ама мечоци, иди ги разбери...
Вървял си той из гората, наслаждавал се на птичите песни, разглеждал разцъфналите горски градини и въобще се радвал на пролетта, когато изпитал остра жажда. Търкулнал се бързо по едно надолнище и потопил жадно муцуната си в потока в подножието на хълма. Още ненапит отворил очи и се стреснал, подскочил назад и не посмял да погледне отново водата. Оттам не го гледала нормалната кафява рунтава муцуна, която в последните 5 години бил свикнал да вижда. Отражението му било зелено, зелено като тревата, като тинята на блатото, като изпражненията му, когато е преял с корени, като ламята Спаска. Мечокът не повярвал на очите си, плиснал няколко шепи вода и погледнал отново. Когато водата се успокоила, за втори път показала зеленото му отражение. Той седнал на тревата и се вгледал в далечината. Няколко птици прелетели над него. Тогава мечокът се сетил за щъркела. Щъркелът бил горския разбирач, но освен като многознайко, той се изживявал и като лечител. Давал разни мазила на животните и им облекчавал болките. Последно бил излекувал меките бодли на таралежа, които навярно били увиснали от старост. Мечокът се изправил бавно и поел към гнездото на щъркела.
Когато пристигнал, той почукал няколко пъти на дървото, а то така се разтресло, че щъркелът направо паднал от гнездото си на земята. Птицата се изправила и се изтупала, наместила леко очилата си и се вгледала в зелената маса до себе си. Подскочила назад и попитала Шрек? Тогава мечокът проплакал, разказал му цялата история. Щъркелът се прокашлял, наместил за втори път очилата си и разказал как скоро бил чул за подобен случай в далечното Чили. Там някакво двуного се превръщало в дърво. Може би мечока се превръща в храст или трева, но със сигурност растение. Да, това трябва да е – казал щъркелът, а мечокът го погледнал въпросително. Попитал го какво да прави. Щъркелът отново се прокашлял разбиращо и отсякъл, че трябва да спре да яде събратята си-растенията, защото било вид канибализъм, трябвало да спре да яде и мравки и всякакъв вид месо, защото стомахът му бил изменен, също, и едва ли ще успее да смели храната. Мечокът се отчаял, не останало нищо друго за ядене, бил обречен на гладна смърт. Тогава щъркелът прекъснал мислите му и казал, че растенията пият вода и фотосинтезират на слънце. Написал на един лист какво трябва да прави и го подал на мечока с думите - ето ти рецептата. Оттогава зеленият мечок лежи на слънце, пие вода и ходи на кални бани ежедневно, за да оцелее. Защото животните така и не разбрали, че зеления цвят на козината му бил обикновен мъх, който бил придобит от подходящите условия за образуването му в пещерата. А този обикновен мъх се убива най-лесно с препарат SAVO, струващ десетина лева в BILLA. Но щъркелът не разбирал чак дотам.

неделя, 22 април 2012 г.

copywriter

Искам да съм copywriter!
копирайтър!
Искам да правя реклама.
Аз си правя реклама.
Добър съм.
Добър!

четвъртък, 19 април 2012 г.

magic dick

Представи си лимони, толкова кисели, че чак зъбите те заболяват! Представи си вятър, силен колкото пет великана! Представи си музика, която не звучи! Представи си океанът да е от лава! Представи си близнаци с общо око! Представи си мравките, подредени в редица, образуваща азбука! Представи си самолетите да дълбаят в земята или рибите да летят! Представи си човек, обърнат с хастара навън! Представи си паста за зъби от кал! Представи си дракон на гърба на слон и много, много облаци...
Небето ниско ме притиска, а някои живеят в кутии за обувки. Миришат ми на вакса, потъмнели срещу слънцето танцуват, играят си на криеница, но вместо да се крият, се събличат. Медузи по терлици дишат в ритъм, взимат наркотици и светят, светят в тъмното, където милиони организми се завиват с юргани.
Ярост, похот, нищета...
Пепеливо чело в спомени търкалям. Пепеливи мисли се извиват и чертаят, криво-ляво им се получава.
Сега сигурно можеш да си представиш как се чувствам. Счупи ми очилата, счупи ми инструментите за работа, счупи ми апарата за дишане и ми завря пръчка между спиците на колелата на инвалидната количка. Ти си изрод. Бандит. Вандал. Гамен. Геноцид за тебе. После ще си поиграя с мъртвото ти тяло. Може и да ми хареса. Акула меси козунаци. Имаш мустак от млякото на баба. Очите ти са кръгли и имаш миди в ушите. Как е моето момиче? Как е да живея под крилата ти? Как е да те дишам и разлиствам? Имам три сърца, като октопода и само един мозък, като хората...
Kрай

неделя, 15 април 2012 г.

Момчето-тухла (сценарий)


INT БОЛНИЦА ДЕН
Петя(26) лежи в болнично легло. Коремът й е надут и оголен. Очевидно тя е бременна. Лекарка маже издутия й корем с нещо като желе. След това го размазва с ехографа, обхожда напред-назад. На монитора встрани се появява правоъгълна фигурка. Лекарката отваря широко очи и си слага очилата, втренчва се в монитора, след това в корема на майката и накрая в самата майка. Връща погледа си на монитора, а там съвсем ясно си личи правоъгълната форма на бебето.

ЕКСТ. УЛИЦА ДЕН
Петя(27) бута бебешка количка и разглежда витрините на няколко магазина. В бебешката количка лежи малка тухла, която има стърчащи ръце и крака. Петя оставя количката и натиска с крак спирачката на едното колело. Приближава се до витрината на някакъв магазин и оглежда изложените обувки. Малката тухля се изправя и издърпва една от тухлите на близката скрада. Прилепва я за себе си с помощта на ръцете и краката си и от тухла двойка, се превръща в тухла четворка.

ЕКСТ. ПЛАЖ ДЕН
Петя(30) лежи върху хавлия на плажа и се препича. До нея стои малко тухлено момченце, което копае дупка в пясъка. Поглежда към морето, там всички дечица си играят във водата, пръскат се, скачат, смеят се. Тухленото момче поглежда към майка си, тя е задрямала, той става и поема към водата. Краката му затъват в пясъка от тежестта му. Той цопва няколко пъти във водата и тръгва към дълбокото. Водата стига до корема му, след малко вече минава гърдите, докато накрая започва да се плиска в брадичката му. В този миг прозвучава спасителната свирка, към момчето се втурва спасителят и го издърпва навън. Закарва го при майка му и чрез свиркане и ръкомахане й обяснява, за опасността от водата. Майката поклаща глава и се обръща бавно към момчето. То поглежда надолу виновно.
След малко майката отново е задрямала, а момчето си дълбае нова дупка. Този път обаче то е завързано с бял конец за крака на майка си. Момчето се опитва да отвърже конеца, но пръстите му са прекалено дебели и непохватни.

ИНТ. ДЕТСКА СТАЯ ДЕН
Момчето е в стаята си, по стената му има плакати на дълбоководни риби, кораби и пристанища. На бюрото му лежат няколко книги, които ясно се четат – „Моби Дик“, „20 000 левги под водата“ и „Синдбад мореплавателя“. На малкото му телевизорче е пуснат филма „Челюсти“. Момчето е седнало по средата на стаята и сглобява малък кораб в стъкленица с помощта на пинсети. Майка му влиза и грабва кораба от ръцете. Връчва му учебник по математика и му посочва бюрото с тетрадките. Отива до него и взима книгите оттам. Подрежда ги по рафтовете на библиотеката. Момчето става и се тътри до бюрото си, сяда на стола и отваря учебника, отваря и тетрадката си, написва 2х2=4. Майка му излиза от стаята. Той поглежда към вратата, която се затваря. Хвърля учебника и вади от чекмеджето на бюрото някаква червена тетрадка. Отваря я. На нея се виждат всякакви чертежи, повечето от които задраскани. Момчето се вглежда в плакатите си, поглежда един, който е на кораб, после на някаква риба, връща се на кораба, пак на рибата и накрая забелязва сходството им. Усмихва се. Започва да рисува в тетрадката, после чертае, докато накрая на листа се появява тухлена риба с опашка и всичко. Майка му влиза с кош за пране. Момчето откъсва страницата и я скрива. Петя вижда тетрадката пред него и я грабва, разглежда я и се ужасява. Накъсва я на парчета. Започва да го мъмри и да размахва пръст, а над главата й се появява балонче, което постепенно се увеличава до размерите на екрана.

/ВИЗИОН/
ЕКСТ. ПЛАЖ ДЕН
Момчето се втурва към морето, влиза във водата и постепенно потъва, опитва се да изплува, но не може. Задушава се и умира.
/Край на ВИЗИОНА/
/През цялото време се чува нейното мъмрене./

Момчето свежда глава. Майка му излиза, то изважда скъсания лист с чертежа, поглежда го и го сгъва няколко пъти. После го прибира в чекмеджето, където е седяла тетрадката.
НЯКОЛКО ГОДИНИ ПО-КЪСНО

ЕКСТ. УНИВЕРСИТЕТ ДЕН
Момчето тухла е пораснало. Носи очила с черни рогови рамки и до него върви момиче, което го е хванало под ръка. Той се спира отваря някаква книга, на която има няколко уравнения и й показва нещо. Тя клати глава. Двамата подминават някаква сграда, зад която се показва морето. Момчето го поглежда, сваля очилата си и ги избърсва, връща ги на мястото им. Втренчва се в далечината. Приятелката му го извиква, прави му знак с ръка да вървят. Той се обръща и тръгва след нея.

ИНТ. ДЕТСКА СТАЯ ДЕН
Двамата са в стаята му. Разглеждат учебника по математика, а той й се усмихва. Скача от леглото и отваря чекмеджето си. Вади пожълтял лист хартия и й го подава. Тя го отваря и вижда рисунката на него. Изсмива се. Момчето е разочаровано. Прибира листа си в джоба и излиза.

ЕКСТ. ПЛАЖ ДЕН
Момчето е на пясъка пред водата. Съблича дрехите си. Разперва ръце и тухлите от тялото му падат една по една. Малките им ръчички се изпускат и по този начин се освобождават една от друга. Тухлите се строполяват на пясъка, после пак се събират, но крайната форма е рисунката от чертежа – тухлената риба. Рибата влиза във водата и се опитва да заплува към дълбокото, движи се изключително трудно и бавно, докато накрая стига дъното на морето. Опитва се да изплува, но тежестта му му пречи. Разпада се наново и отново става момче. Отскача от дъното, но отново не стига повърхността. Хваща се за гърлото и започва да се мята. И така още няколко секунди, докато спира. Няма смисъл да се бори. Просто изчаква смъртта си. Стои неподвижен и вторачен на дъното. Стои вече няколко минути. Оглежда се, чуди се какво става и изведнъж се сеща. Над главата му се появява човешка фигурка с нарисуван бял дроб на гърдите, после знак за неравенство и до него тухла със зачеркнат бял дроб. Момчето тухла се усмихва, тръгва по дъното, върви и разглежда морската флора и фауна.

ЕКСТ. ПЛАЖ ДЕН
Петя се разхожда по брега на морето. Очите й са насълзени. Вижда в далечината нещо и тръгва да бяга към него. Хвърля се в пясъка и взима полузаровена тухла. Оглежда я и започва да плаче, опира чело в тухлата.

ЕКСТ. ГРОБИЩЕН ПАРК ДЕН
Тухлата лежи в малък черен ковчег. Петя и приятелката на момчето тухла са в черно, заедно с още десетки хора. Ковчегът се спуска бавно в земята.
КРАЙ

петък, 13 април 2012 г.

закрит

Сега съм скрит
Крия се зад брадата на детството ми
Крия се зад реплики от сериали
Крия се под цветовете на тялото ми
Крия се зад празнотата на деня
Крия се...
от огледалото в коридора
от луничките по бузите й
от дъжда на звездите
от магията в гардероба
Крия се...
зад дима на цигарата й
зад образа на думите ми
зад прякора си във фейсбук
зад сянката на деня ми
зад празника
Крия се...
защото се страхувам.

неделя, 8 април 2012 г.

човекът от сянка

Човекът от сянка беше с бели очи. Той живееше по земята и стените, а единственото му старание се изчерпваше с това да избяга от слънцето и светлината. Криеше се зад хора, лампи и къщи и стоеше така, докато опасността премине. Опасност, защото майка му го беше предупредила, че ако слънцето го докосне, той ще умре. От цялото висене на едно място или скучното ходене на нашия човек му оставаше много свободно време за мислене, затова той гледаше философски на нещата, но и мечтаеше. Имаше няколко по-големи мечти, едната от които беше да си намери компания, просто някой за общуване. Другата беше да излезе на слънце, за да го забележат всички. Писнало му беше да живее зад гърба на хората, писнало му беше да е човекът- сянка. Затова особено много му харесваше да се изляга върху бялата стена, защото именно тогава изпъкваше най-много. Понякога му ставаше скучно от висене на едно място и започваше да си играе. Например един следобед слънцето се задържа в небето по-дълго от обикновено, а човекът - сянка се беше скрил зад клетката на канарче. Изведнъж сянката се раздвижи и клетката върху стената се отвори. Тъмният силует на птичето подскочи няколко пъти и излетя през отвора на кафеза. Всичко това се случи пред очите на истинското птиче, което наблюдаваше с широко отворени очи. Човекът сянка се засмя. Птичето застана до вратичката на клетката си, чукна я няколко пъти с човка, но тя си остана затворена. Друг път обичаше да танцува зад грохналите старци, да прави гимнастика или да им погажда номера. Върху тъмните силуети растяха бради, мъхове, рога, клони, цветове и всичко, което може да се появи от нищото върху стената. От очите им изтичаха морета, от ушите им се появяваха дъги, а мозъците им набъбваха до размерите на бетоновоз или до свършека на стената. Имаше и хорър дни в които зомбита влачеха краката си по стените, вампири ги посрещаха и обгръщаха в наметалата си, заедно излитаха като прилепи или пък изригваха вулкани, милиони атомни бомби падаха на земята и гъби се издигаха отново до края на стената. Жалко, че никой не можеше да види креативността му, да усети силата на духа му, заостреността на ума му. И така, въпреки всичките игри и занимания, да си сам омръзва и нищо не ти е интересно, затова човекът от сянка реши да изпълни най-голямата си мечта и да сбъдне най-големия си страх едновременно. Той щеше да се опълчи на съветите на майка си и да излезе на слънце. Когато беше малко момче, имаше бели петна по ноктите на ръцете си. Майка му ги видя и каза, че това са „късметлийски“ петна, ако ги загубиш, те сполетява нещастие. Постепенно през годините тези петна избледняваха или изчезваха, докато накрая му беше останало само едно единствено петно. То беше застанало точно на края на нокътя му. Човекът - сянка щеше да загуби „късметлийското“ си петно всеки момент, затова реши да не бави повече съдбата си и го отгризна. Нищо лошо не се случи, а и по всичко личеше, че не е загубил късмета си. Стоеше си все така върху стената, неподвижен и тъмен, като себе си. Тогава той реши, че теориите на майка му са грешни. Излезе на слънце без никакъв страх и се сля със светлината. Вече можеше да ходи навсякъде. Вече можеше да бъде всичко.

сряда, 4 април 2012 г.

костенурката рицар

Костенурката е рицарят на гората. Тя ходи бавно в своите доспехи и слухти за подвизи. Не се страхува от огън, защото черупката й е огнеопорна. Водата й е приятел, защото умее да плува, а страшните зверове я мислят за камък и я подминават. Дори времето й помага в битките със злото. Така един ден Костенурката си вървяла из гората и се оглеждала за нови приключения. Тя придвижвала тежко предните си крака, след тях задните и после отначало, докато не решила да се освежи в близкото езеро. Покатерила се на едно дърво и скочила от най-ниския му клон като от трамплин. От скока разляла стабилно количество вода извън басейна. Тогава от водата се надигнал воден дух – това бил Октослон( създание с тяло на октопод и глава на слон). Октослон я попитал как смее да смущава съня му. Костенурката се извинила, разказала му, че е всепризната рицарка, която търси нови подвизи и просто е решила да се охлади в бистрите води на езерото. Октослон се поуспокоил и решил да прости на костенурката при едно условие – да спаси дъщеря му от горския змей. Разказал й, че змеят е отровен и напоследък вилнее из гората, като краде млади моми и ги обезчестява.Въпреки магичните си сили Октослон не можел да направи нищо, защото бил обречен от древно проклятие да стои в езерото до смъртта си. Костенурката не се поколебала и приела възможността за пореден подвиг. Подслушила корубата си и се върнала в гората. Уловила няколко таралежа и им откъснала бодлите, после ги стрила на прах и ги изпила със сок от манго. Всичко това било, защото таралежите са имунизирани от змийската отрова, а мангото убива трапчивия вкус. Подобен коктейл би те предпазил от отровата на змиите поне няколко денонощия. Не след дълго, може би са били минали около 10 години, Костенурката вече стояла пред леговището на змея, готова за бой. Тя влязла и видяла едно огромно туловище, което едва се помръдвало. Туловището завършвало с побеляла от старост глава. Змеят бил обречен, от години лежал на смъртния си одър и чакал някой да се смили над бедната му душа и да му спести мъките. Костенурката извадила меча си и заплашила змея. Попитала го къде е дъщерята на Октослона. Змеят не чул, той бил и глух, затова попитал какво го пита. Костенурката повторила думите си, този път по-високо. Змеят се замислил и ококорил очи. Отговорил, че това е било преди 1000 години и че сега горските духове си отмъщават за едновремешните му злини, като се превръщат в болести и се вселяват в тялото му. Оттогава много воини били идвали и последният освободил момичето, след това се е оженил за нея. Костенурката се замислила, потропала с крак, потъркала чело, почесала си брадата и не усетила как минали няколко часа от пристигането й. Когато измислила следващия си въпрос змеят бил мъртъв. Така Костенурката победила поредния си съперник. Тръгнала обратно към езерото, за да разбере дали думите на змея са истина и минали има-няма още 10 години. Когато пристигнала на мястото на езерото имало Мол. Костенурката се завъртяла и се върнала в гората, за да търси нови подвизи.

неделя, 1 април 2012 г.

“April 1st is absolutely the worst day on the Internet. I’m going outside.”

Приятели, мои приятели, дори не ви знам имената. А сте се наредили по пейките и гледате как спя на открито. Топлите се в рошавите си козини и поглеждате към небето. То пък преди синеоко, днес е с перде в очите. Сивее.
Събуждам се и отлитате като подплашени птици след изстрел в небето. Снегът ми е до кокалчетата, вятърът до челото. Трудно се изправям измръзнал след поредната зима. И уж е пролет, но птички не пеят. И охлювите не носят дома си. Свили са се под белите си юргани, подобно на призраци.
От очите ми пониква трева, а от челото ми се показват еленови рога. Весело е в огледалото, но мисълта ме откарва при игривата ми приятелка. Тя е детектив и принцеса, тя е змия, морска крава, нарвал, мишка и слон, но най-много е котка без име. Просто котка. Като космонавт в космоса. Или пък нищо подобно.