човекът от сянка

Човекът от сянка беше с бели очи. Той живееше по земята и стените, а единственото му старание се изчерпваше с това да избяга от слънцето и светлината. Криеше се зад хора, лампи и къщи и стоеше така, докато опасността премине. Опасност, защото майка му го беше предупредила, че ако слънцето го докосне, той ще умре. От цялото висене на едно място или скучното ходене на нашия човек му оставаше много свободно време за мислене, затова той гледаше философски на нещата, но и мечтаеше. Имаше няколко по-големи мечти, едната от които беше да си намери компания, просто някой за общуване. Другата беше да излезе на слънце, за да го забележат всички. Писнало му беше да живее зад гърба на хората, писнало му беше да е човекът- сянка. Затова особено много му харесваше да се изляга върху бялата стена, защото именно тогава изпъкваше най-много. Понякога му ставаше скучно от висене на едно място и започваше да си играе. Например един следобед слънцето се задържа в небето по-дълго от обикновено, а човекът - сянка се беше скрил зад клетката на канарче. Изведнъж сянката се раздвижи и клетката върху стената се отвори. Тъмният силует на птичето подскочи няколко пъти и излетя през отвора на кафеза. Всичко това се случи пред очите на истинското птиче, което наблюдаваше с широко отворени очи. Човекът сянка се засмя. Птичето застана до вратичката на клетката си, чукна я няколко пъти с човка, но тя си остана затворена. Друг път обичаше да танцува зад грохналите старци, да прави гимнастика или да им погажда номера. Върху тъмните силуети растяха бради, мъхове, рога, клони, цветове и всичко, което може да се появи от нищото върху стената. От очите им изтичаха морета, от ушите им се появяваха дъги, а мозъците им набъбваха до размерите на бетоновоз или до свършека на стената. Имаше и хорър дни в които зомбита влачеха краката си по стените, вампири ги посрещаха и обгръщаха в наметалата си, заедно излитаха като прилепи или пък изригваха вулкани, милиони атомни бомби падаха на земята и гъби се издигаха отново до края на стената. Жалко, че никой не можеше да види креативността му, да усети силата на духа му, заостреността на ума му. И така, въпреки всичките игри и занимания, да си сам омръзва и нищо не ти е интересно, затова човекът от сянка реши да изпълни най-голямата си мечта и да сбъдне най-големия си страх едновременно. Той щеше да се опълчи на съветите на майка си и да излезе на слънце. Когато беше малко момче, имаше бели петна по ноктите на ръцете си. Майка му ги видя и каза, че това са „късметлийски“ петна, ако ги загубиш, те сполетява нещастие. Постепенно през годините тези петна избледняваха или изчезваха, докато накрая му беше останало само едно единствено петно. То беше застанало точно на края на нокътя му. Човекът - сянка щеше да загуби „късметлийското“ си петно всеки момент, затова реши да не бави повече съдбата си и го отгризна. Нищо лошо не се случи, а и по всичко личеше, че не е загубил късмета си. Стоеше си все така върху стената, неподвижен и тъмен, като себе си. Тогава той реши, че теориите на майка му са грешни. Излезе на слънце без никакъв страх и се сля със светлината. Вече можеше да ходи навсякъде. Вече можеше да бъде всичко.