неделя, 24 юли 2011 г.

back to black


Може би щеше да е по-хубаво ако яздехме жирафи вместо коне и ръцете ни имаха ципи между пръстите, за да плуваме като риби. Не искам хриле, искам да си дишам чистия въздух високо в планината, но искам и да се гмуркам, пък дори и да трябва да изплувам от време на време. Забрави за кислородните бутилки, някак си не е естествено с тях. Забрави и за плавниците, имам си ципи. После излизам на повърхността за поредната доза въздушни съставки и някакъв облак ме хваща за ръката. Изтегля ме нагоре и ме кара да замръзна. Температурата пада изведнъж, а аз съм вътре в облака. Той ми се насища и ме пуска. Не съм искал да летя, а вече падам. Цъмбурвам във водата и всичко се замразява от мен. Така действам аз – заразително.
Липсваше ми пясък между пръстите, сега и водата се втвърди. Като настроението ми, което преминава постоянно от течно в твърдо състояние и обратното, без предупреждение, без паника. Газообразно е в главата ми, еднообразно.
И се разглобявам на части, просто и за разнообразие. Наблюдавам се в огледалото, наблюдавам как парченцата се разделят и се опитвам да запомня местата на всички, за да се сглобя след като ми омръзне. Очите ми подскачат по плочките и се удрят в стената, отскачат, а малкия ми брат си играе с тях сякаш са гумени топчета. Ръцете ми се катерят по дърветата и се преструват на клони, после се хващат за краката на бухал и отскачат върху някаква сърна, за да се превърнат в рогата й. Краката ми заравят пръсти в пясъка, така и не разбрах какво се опитаха да бъдат, липсваше им мозък. А мозъкът ми искаше да е пакет спагети и се разви и изсъхна. Мечтата на сърцето ми беше да бъде найлонова торбичка, но нямаше как да стане, след като на мода бяха платнените. Отчаяно се опитваше да сбъдне мечтата си и в същото време да е някак екологично. Накрая от чудене се пръсна и опръска спагетите със соковете си. Ушите ми пък се преструваха на миди и се опитваха да изработят перла. Не успяха, но успяха да потънат в морето и да не чуя никога нищо повече от тях, както и от всичко друго. Носът ми стана зурла, а от ноктите ми стриха прах, за да направят лак за нокти. Забравих за другите, явно не съм от най-наблюдателните. Омръзна ми. Свирнах с уста, за да събера всички обратно, но никой не се върна. Останах една уста, която да плямпа без смисъл, без мозък, без сърце и без чувство.

сряда, 20 юли 2011 г.

Музика и държава

Едно цитатче, от една книжка, която започнех днес.. намирам нещо общо :)

Всъщност отношението на нашата култура към музиката има още един прастар и високо почитан образец, комуто играчите на стъклени перли засвидетелстват голямо уважение. Спомняме си, че в приказната страна на китайските "древни императори" на музиката била отдредена водеща роля в светския и духовен живот, благосъстоянието на музиката се отъждествявало с благосъстоянието на културата и морала, дори на империята, а диригентите трябвало строго да бдят за съхраняването и чистотата на "древните тоналности". Замирала ли музиката, това било сигурен признак за залез на управлението на държавата. И поетите разправят страшни приказки за забранените, дяволски и отблъскващи небето тоналности, например тоналността на Цин Шан и Цин Чъ, "музиката на гибелта", при чието греховно подемане в императорския палат небето веднага притъмняло, стените затреперали и рухнали, погълнали владетел и царство. Вместо много други думи на древни автори ще приведем тук няколко откъса от главата за музиката в "Пролет и есен" на Лю Бу-уей.
"Произходът на музиката е твърде далечен. Тя възниква от отмереността и се корени във великото единно начало. Великото единно начало създава два полюса: двата полюса дават силата на тъмното и светлото.
Когато в света цари мир, когато всички неща са в покой и в превращенията си всички следват своя предводител, тогава музиката може да бъде съвършена. Ако страстите и ламтежите не вървят по неверни пътища, тогава музиката може да се усъвършенства. Съвършената музика има своите извори. Тя се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта - от смисъла на света. Затова за музиката можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света.
Музиката се крепи на хармонията между небе и земя, на съзвучието между мрачно и светло. Държавите, които клонят към заник, и хората, узрели за гибел. разбира се, също имат своя музика, но тяхната музика не е ведра. Затова: колкото по-крещяща е музиката, толкова по-меланхолични стаат хората, толкова по-застрашена бива страната, толкова по-дълбоко потъва владетелят. По този начин чезне и същината на музиката. Това което всички свети владетели са ценели в музиката е нейната ведрост. Тираните Дзуе и Джоу Цин държали на крещящата музика. Те смятали силните звуци за красиви и въздействието им върху масите за интересно. Стремели се към нови и странни звукови ефекти, към тонове, още нечувани от никое ухо; тези тонове се мъчели да се надвишат взаимно и прекрачвали мярка и цел.
Причината за упадъка на държавата Чжоу е в откриването на магическата музика. Такава една музика е достатъчно шумна, но в действителност много далеч от музикалната същина. И тъй като се е отдалечила от същината на истинската музика, не е ведра. А щом музиката не е ведра, народът мърмори и на живота се нанася ущърб. Всичко това става защото не се разбира същината на музиката и се търсят само крещящите звукови ефекти.
Затова пък музиката на благоприличните векове е спокойна и ведра и управлението им - сдържано. Музиката на една тревожна епоха е неспокойна и мрачна, управлението й - погрешно. Музиката на една залязваща държава е прочувствена и тъжна, а управлението й - застрашено."

Херман Хесе "Игра на стъклени перли"

неделя, 17 юли 2011 г.

Сън


Няма място в почвата за нас, гробищата отдавна приключиха дейността си. Сега всички чакаме да полетим с вятъра от своите урни. Мики Маус е нашият Бог, който д-р Мабузе накара да възкръсне от мъртвите и да се върне тук сред нас, за да царува. Но всичко е просто сън, както е сън и животът. А Трой беше малко момче, когато родителите му се разделиха. Майка му искаше да осигури добър живот на детето си, затова се отдаде на работата. Купиха си хубава голяма къща в скъп квартал, красива кола и много, много забавления. Трой получаваше всичко, което поиска. Само, че той не искаше почти нищо. Искаше вниманието на майка си, но получаваше внимание единствено от бавачките си. Искаше да вижда баща си, но той имаше ограничителна заповед и не можеше да се доближи на по-малко от 500 метра от къщата им. Трой израстна без баща, а майка си виждаше само вечер преди да заспи. Тя никога не му чете за лека нощ, никога не го носи на ръце и никога не му каза, че го обича. Въпреки това Трой порастна, защото нищо не можеше да спре хормоните му да се развиват, дори липсата на любов. На 13 се влюби за първи път, но толкова се притесняваше от момичето, че никога не успя да я заговори. После се увлече по музиката. Искаше да свири на китара в рок банда, да бъде известен. Трой се срамуваше от тази си мечта, защото не го биваше в свиренето, не го биваше в нищо, с което се беше захващал. През целия си живот той обичаше майка си, но в същото време я съжаляваше, защото според него тя не живее пълноценно и прохабява живота си. Ненавиждаше пасивността на баща си, който беше виждал едва няколко пъти. Страхуваше се, че може да стане такъв като него. Трой беше наистина умен, но рядко хората разбираха това, защото той пазеше всички добри идеи за себе си. Въпреки всичко той беше любимец на съучениците си, защото ги снабдяваше с хапчета. Трой имаше хапчета оцветени във всички цветове на дъгата. Взимаше ги от някакъв познат в болницата и ги продаваше в училище. Всички се правеха, че са му приятели, всички се държаха добре с него. Усмихваха му се по коридорите, поздравяваха го, дори понякога непознати момичета му сядаха в скута, за някоя безплатна доза. Тези номера не вървяха при Трой. С парите, които изкара, си купи фотографска техника и започна да снима хората в парка. Той ги снимаше тогава, когато те не подозираха. Когато личностите им изпъкваха на лицата, когато бяха самите себе си. Трой ми беше приятел, най-добрият приятел. Затова понякога се мразя, че не разбрах какво е смятал да направи.
Събудих се една сутрин и за 10 минути бях успял да се скарам с родителите си. Имах спешна нужда да взема нещо и отскочих отсреща при Трой. От бърлогата му се носеше силна музика, почуках няколко пъти, но той не ми отвори. Затова взех скритият му резервен ключ и отключих. Когато влязох в стаята му я намерих празна. Пристъпих напред и спрях уредбата, а когато се изправих се озовах пред огледалото. В огледалото видях себе си, а зад мен беше Трой, който се клатеше зловещо, висящ от тавана на въжена примка, зад входната врата. Стреснах се и се обърнах, след това отскочих назад и съборих нощтната му лампа. Личеще си, че е мъртъв от часове, нищо не можех да направя. Опитах се да го повдигна, да го сваля, но нямаше смисъл. Излязох, заключих и се прибрах вкъщи.
После се събудих, всичко е било просто сън, както живота...


петък, 15 юли 2011 г.

Crippled (история с вентилатор)


И сега вентилаторът върти напразно, защото нея я няма, а на мен през нощта температурата ми е приятна. Въпреки това въздушните струи се гонят из стаята ми и носят спомени от миризмата й. Когато е статичен въздухът е скучен. Когато ми е скучно - пиша.
А сутринта тя сложи ръцете си върху лицето ми и затвори очи. После прокара пръсти по устните ми, носа, веждите. Каза, че ако е сляпа и трябва да ме види чрез ръцете си, ще поиска да ме целуне. Каза, че досега не е била с писател, че не разбирам от музика, но ако спечеля няколко баса срещу нея, ще се омъжи за мен. Тя не иска да се обвърже с мен във фейсбук, нито да ме държи за ръка пред приятелите си. Тя иска да отиде на плаж, за да й изчезнат пъпчиците й, от колата маска на ръцете. Иска да се научи да скача на лентата, която според мен е много по-удачна за теглене на автомобил, отколкото за скачане. Иска да рисува по небето. Искам да й подаря боички...
После ми каза, че е време да се науча да я къпя и да й суша косата, за да може един ден ако се случи инцидент и осакатее, да има кой да се грижи за нея. Вдигнах я от леглото и я вкарах във ваната, където тя ми показа как се мие дългата й коса, къде и колко балсам трябва да й сложа и как всъщност е изключително важно да го разнеса по краищата. Оставих я сама да си избръсне краката, защото тя настоя, каза, че с бръсненето имам опит. Беше права. През това време маската й за коса действаше. Усещах как косата й става все по-здрава, по-лъскава и по-всичко онова, което пишеше на опаковката. След малко тя свърши с краката си, а аз я изплакнах с душа. Хвана ме с двете си ръце и ме дръпна при себе си във ваната. Намокрих се...
Когато свършихме с „ваната“ я извадих и я подсуших с хавлия. Казах й сама да си изсуши косата със сешоар, защото според мен, едва ли щях да се справя, а и според нея, също. Облякох я, а тя поиска обувалка. Обу обувките си, хванахме такси и отидохме на гарата. Там тя се скри във влака, а влакът се скри зад хоризонта. Беше ми горещо и се прибрах вкъщи, пуснах си вентилатора. Той набра нужните обороти и въздухът се раздвижи. Стана ми малко по-добре. Легнах на леглото и видях лазерчето, което тя ми беше подарила. Взех го и започнах да рисувам фигурки от светлина по стената, с него. Написах името й, написах и своето, помислих си, че съм влюбен и оставих лазерчето. Май вече бях обречен, а? ... После всичко продължи, там откъдето започнахме.

Благотворителен концерт за Миленка :))

БЛАГОТВОРИТЕЛЕН КОНЦЕРТ ЗА МИЛЕНКА

22.07.2011 20 часа Маймунарника (Борисова)
RUBICUB
D2
RUTH KOLEVA
GRAVITY CO
вход: 10лв.


Тази година тя навърши 20. Ако попитате някого, който познава Милена, няма да спре да ви разказва за нея и през цялото време само ще се усмихва. Сега обаче всички питат:”Как е Миленка?.”, „Ще се оправи ли?”, „Събудиха ли я вече?”, „Може ли да се движи”. Тези въпроси започнаха да звучат след 14 май, когато се разигра грозната балконска сцена. Миленка беше в изкуствена кома в продължение на 1 месец, претърпя дренажи на белите дробове и две изключително тежки животоспасяващи операции.
Миленка се справи с всичко това, но за пълното й възстановяване трябват още средства, за да може да бъде скоро при нас! Като нас! Здрава. Не само, защото е най-сладкия човек.

Когато Милена се събуди, тя каза, че любовта й се е увеличила многократно
И защото обичаме живота, няма да се откажем,

защото

МИЛЕНКА НЕ СЕ ОТКАЗВА!

Това е дарителската сметка – BG12UBBS80021049734430 МИЛЕНА ОЛЕГОВА ПЕТРОВА

вторник, 12 юли 2011 г.

Един цвят сиво

Отдавна не съм хейтвал никой, а човек трябва да пази репутацията си. Затова пиша тези редове с идеята да пресоля манджата или да накарам някой да се почувства неудобно от съществото си. Твой ред е да четеш.
Пък кой си, не те знам.
Напоследък ми се случва да не харесвам София. Вървиш по тротоарите и плочките те удрят в главата, пълно е с луди, пълно е с хора. Често затварят улици, които по принцип не трябва да бъдат отваряни. Минават няколко драскачи и правят тези улици интересни, после правят и паметниците интересни. След тях минават пароструйките и връщат града към обичайното сиво състояние. Тук всички миришат на SUBWAY или някоя подобна fast food верига, телесните им миризми са се изменили от прекалената консумация на вредна храна. Вървиш и просто поемаш следващия флаер в ръката си. А напоследък стана модерно да ядеш супи. Всъщност все тая, каквото и да ядеш едва ли ще надминеш себе си или очакванията на другите на място където единственото цветно нещо са билбордите вечер. Място където е модерно да си прошляк, да си гей или да четеш новата „поезия“. Но всъщност в такъв свят живеем, не е виновен градът или обществото. И като стана дума, вчера отворих някаква книга на един от прехвалените ни поети, който скандализира пиейки мляко, носи дамски чанти и върви като изнася тежестта си назад, което прави походката му да изглежда, като тази на Джак от „Кошмар преди Коледа“. Та книгата не изненадва със заглавието си, тя се казва „Алкохол“ и напълно отговаря на модерното, останалите няколко модерни заглавия са наркотици, хероин, кока, амфети и т.н. Книгата изненадва с факта, че авторът който сме свикнали да виждаме да пише поезия беше прописал проза. Този уау факт, бързо се забравя, защото пичът те потапя в атмосфера изпълнена с Карбовски. На всяка страница името Карбовски присъства поне по 2 пъти, а от време на време се мярка и Тома Марков. Та, според мен великият поет и не толкова велик романист Терзийски е трябвало да си кръсти книжката „Карбовски, Карбовски, Карбовски и от време на време Тома Марков“. Щеше да продаде и повече бройки. Колкото до останалите двама – аман от позьори. Анархист с грим по лицето, който отдавна е забравил що е анархизъм, който отдавна е забравил, че за каращите Хамър също има правилник за движение. И наркоман, който вместо лъжица подгрява писалка. Аман от позьори. Не ви ли писна да се жалвате, че сте изпаднали, че сте алкохолици и наркомани. Ми няма да ви чета, пък! Всъщност ако човек никога не се е докосвал до тяхна книга, може да преживее същия експириънс, докато пикае в кенефа на гарата в Чепеларе и чете клозетните напъни по стените на минаващите оттам дружинки. И така, аз всъщност съвсем други неща исках да напиша и може би никога няма да напиша достатъчно, за да затворя нечия уста, но правя каквото мога. Или съм в огромна грешка.
Имах едно гадже, което ми беше казало след поредния скандал да спра да я занимавам със сивия си свят. Да спра да я занимавам изобщо, защото без мен е много по-щастлива. Не знам дали този мой сив свят понякога се пропива в тази сива София и заедно правят някаква безумно страшна комбинация, която ме кара неистово да искам да се прибера в Бургас. А Бургас е най-добрият град за живеене за 2010 година!

петък, 8 юли 2011 г.

Море в бутилка и малко C4




Когато имаш яко заглавие, но нямаш текст, тогава пълниш 1-2 реда с глупости и се надяваш никой да не ти се разсърди. Лъжа естествено. Винаги можеш да занимаваш хората с глупости, особено в блог.
Виждали ли сте ръцете на джуджетата - едни такива малки, сплескани и набръчкани, пръстите им са дебели като кебапчета. Да, точно така, няма да ви занимавам с тях. И без това са прекалено грозни за моя блог. А моят блог е един от най-изисканите и информацията в него е винаги подбрана от хиляди източници, нищо че рядко има нещо вярно. Та, исках да ви разкажа нещо, което ми се случи вчера.
Изправих се от леглото след като се събудих, погледнах календара, който показваше някаква извънземна дата, но важното е, че беше събота. Тъй като събота е единсвеният ден в който почивам, трябваше да направя нещо необикновено, за да запомня седмицата. Затова се изкъпах. Шегувам се. Не, че не се изкъпах, но не това беше необикновеното нещо.
Облякох се и излязох, качих се в жълтия си бръмбар, пуснах си жълтата подводница на Бийтълс и запалих колата. Друго жълто нямам, обещавам! Та, след като подминах няколко пресечки реших и къде да отида, но бензинът ми щеше да свърши след броени минути, затова свих на първата бензиностанция, за да заредя.
Спирам аз до колонката и гледам някакъв тип спира, до съседната колонка. Отваря вратата, слиза и започва да крещи. Вляво пък на поляната до бензиностанцията имаше праскова. Мисля си колко ми се ядат прасковки и гледам тая гад как крещи нещо. След малко си вдига блузата и показва някакво устройство, някакви жички закачени за C4 експлозив. Ей сега вече си бях направил деня интересен, тъпото е, че нямаше измъкване. Пича искал просто жена му да се върне при него, в протичен случай щял да взриви бензиностанцията. Абе да му е*а майката, що аз трябва да страдам и да си губя времето и живота и почивния ден, зат'ва че си тъп каруцар и жена ти те е напуснала. Естествено, че не му го казах, но си го помислих! Седи пича до колонката, а отсреща касиерката реве, че преди малко цистерната е заредила резервоарите и ако тоя пич направи БУМ ще си замине и половината комплекс. И на мен ми се доплаква, реших, че все пак има няк'ва надеждичка да оживея. Идва полиция, отцепва района, а ние седим като посрани и не смеем да мръднем. По едно време, тоя изкара един мегафон и взе да вие с него по посока на полицията. Отново същите глупости за жена му. А на мен ми се пикае. Питам го дали мога да ползвам тоалетната. Вместо него касиерката отвръща, че е запушена и не работи. Бомберман ми вика да отида до прасковата. Викам си тъкмо ще си скъсам някое хубаво плодче. Отидох и си свърших работата, скрих си и една прасковка в джоба. И нали съм гледал някакви филми му викам на тоя, че скоро нищо няма да се случи. В близките 24 часа полицаите ще се вайкат и накрая може и да доведат жена му, която да го моли да се предаде. Той ми вика, че т'ва е идеята. Само жена му да дойде. Аз го питам дали мога да си ходя в такъв случай, той вика не. Викам ок и сядам на тротоара до колонката. Огледах се, викам поне да заредя колата, докато трае извънредната ситуация, може никой да не се усети и после да се измъкна с пълен резервоар, на аванта. Обаче гадната касиерка дебне и аз си трая. Бомберман през това време обърса потното си чело и отиде до хладилника откъдето взе бутилка минерална вода. Изпи го до половината на 3 глътки, голямо гърло ще да има тоя човек, евала. Гледам часовника, минали са час-два. Почнах да се изнервям щото т'ва ми е единствения почивен ден в седмицата, не исках да го прекарвам седнал на тротоара до бензиновата колонка и тъкмо да кажа гък и тоя ме секна. Извини се на всички, каза, че просто не иска да загуби жена си и дъщеря си. Много мил човек изглеждаше, един такъв истински. Викам му, че ми е единственият почивен ден и така деликатно го помолих дали не мога да си ходя и той ми вика сядай. Грубиян. Доста бързо ми падна в очите. След малко се хвана за корема, започна да подскача от крак на крак. Помислих си, че нещо му пари от бомбата, ако се е нагорещила, ама не. И след наместване, тоя човек не спря да подскача, после се сетих за водата. И така седим ние на бензиностанцията, бомберман подскача от крак на крак и ни моли да го извиним, щото бил закъсал. После такъв седи и вика, че много му се пикаело, ама не можел да си загуби заложниците, щото иначе щели да го гръмнат. Вика обичали ли сте някога някой, ако сме били обичали сме щели да го разберем. Замислих се, абе не е като да не съм обичал, ама не го разбирам тоя. Касиерката пък пак ревна, вика му да отива да си върши работата, ние сме щели да стоим тук. Другите хора поклатиха глави в съгласие. Казаха му, че важното е да си върне жената и те щели да останат. Викам вие луди ли сте, те викат шшт! Ебати романтиците!
И така нашия бомберман се отдалечи до прасковата, за да уринира и к'во прави, к'во струва не знам ама след малко се чу стабилно БУМ и кръвта му опръска паважа, а краката му ги намериха на 30 метра от бензиностанцията. Аз лично едва днес започнах да чувам нормално и по новините казаха, че пичът дръпнал някаква жичка по погрешка, докато си откопчавал ципа. Затова моля ви хора, ако носите бомба в себе си, внимавайте как уринирате и по-добре го правете далеч от бензинови колонки!!!
Иначе аз бях решил да правя плажче, но не ми се получи вчера. Хубавото, е че шефът ми се оказа роднина на трагично загиналия и пусна фирмата в едноседмичен траурен отпуск. Седмица море, кой е като мен? А! Аз имах и праскова...

вторник, 5 юли 2011 г.

God hates fat people!


Да почакам ли до вчера? Да говоря ли ...
Стоя до себе си и се оглеждам в копчетата на жилетката ти. Черни и лъщящи, като очите ми, като затъмнение. Искам да знам името ти, да го казвам, а ти да се обръщаш. Искам да освободя тези копчета от текстилните им окови, да освободя теб! Ще ти направя герданче от костилките на зелени маслини. Ще те нахраня с праскови. После може да посъдим някое дърво, или да замерваме грозните жаби с камъни. Ще се подиграваме на дебелите хора и ще те хващам за ръка. После ще те пускам. Жалко, че не се познаваме, жалко, че не съществуваш в моя свят.
После изведнъж "щрак" и ти ме хващаш за ръка, аз се хващам за главата. Не мога да повярвам, изглеждам алангле, а по принцип съм готов. Опитвам се да разкопчая емоциите си, твоите са пред мен изглеждат в очакване на нещо. Минали са години, явно сме се запознали. Стоя до себе си - отстрани, оттам не мога да се контролирам. Знам какво трябва да направя, но не успявам. Пусни ме! Тръгвам си. Трябва да науча другото си аз да се държи приветливо. И копчетата ти си тръгват след прегръдка. Смачквам леко бялата ти риза, за да имаш спомен от мен, когато се прибереш вкъщи. Но какво е простата гънка в Понеделник, когато се прибираш от работа и имаш хиляди такива от седалката в метрото, от офис-стола или кафенето на обяд? Беше тъпа идея, следващия път ще измисля нещо по-добро! Ще те накарам да го забележиш и да не спиш три дни от факта. Пф, да бе!
Знам, че понякога си мислиш за мен. И когато това се случи прехапваш леко устни и се усмихваш. Погледът ти е замаян, а ръцете ти.. за тях не знам. Тогава идва ежедневието и ме отмива, за да запълни главата ти с ангажименти. А името ти е красиво, поне така казаха хората. И аз им повярвах, всъщност възприех тяхната гледна точка - твоята гледна точка. Знам, че имам цветна ръка, но понякога имам и цветна душа, а ти си моят цвят и моето число. Дано да развълнувам деня ти някой път, дано да съм като земетресение.
В момента се чувствам малко синьо, като за момченца. Лекарите ми казаха, че съм роден за актьор. Перфектно се преструвам на мъртъв. Падам и ставам, после няма с какво да си играя и преливам в черно-бели гами, безцветни цветове. Потъвам. И няма за какво да ме мислиш. Аз съм скучен. Не ставам и за разговор по телефона, но пък ме има там някъде и какво да ме правиш?...
Тогава съм не по-малко цветен, просто прозирам през основата и се вижда единствено сянка. Една прозрачна фигура, която иска да завладее света, за да сее страх и смут, ужас и паника. Всъщност не. Няма за какво да се притеснявам, всичко е наред, а герданчето от костилки ти стои перфектно. Отива ти на банския и няма смисъл да го сваляш, когато влизаш в морето, защото ако го изгубиш ще ти направя ново. Искам цял живот да ти напомням, че не си дебела. Да ти казвам, че роклите ти стоят перфектно, че червеното червило е създадено за теб. Просто седни и изчакай до края.

събота, 2 юли 2011 г.

човекът слон




Когато заслужаваш нещо по-добро, когато сянката на съмнението се прокарва по съзнанието ти и смачква всяка частичка светлина, когато си ти, застанал от тъмната страна, тогава няма нужда да се движиш. Всяко зло ще те застигне и всяко добро би те подминало.
Излизат ти пъпки, брадавици и тръни по лицето и тялото. Грозен си като никога невиждан трол, крадеш левите чорапи на хората и си бършеш сополивия нос в тях. Огледалата се чупят и втечняват щом те видят, лицата на хората се вкаменяват, а някои получават сърдечен удар и се свиват като умрели охлюви, малки гниди. Ти си гъсеница, която никога не е разперила криле, умряла от естествена смърт в пъшкула, найлонова торбичка пълна с екскременти, кучешки дреболии, котешки ордьоври или откъде да знам. Искаш да си вземеш последно сбогом със света, но той не иска да те пусне, защото въпреки уродливостта ти, той обича всяко свое създание. Ти си божие чедо, но от грозните. От устата ти излизат само мръсни думи, псувни за добро утро и лека нощ. Опитваш се да се усмихнеш, а от процепите на лицето ти излиза кал и пръска. Наистина ли ти се случи? Казват, че слоновете също умират от „разбито сърце“. А твоето го разбиха хората, защото ти си човекът слон, а онези нормалните те използваха за атракция, сложиха те в клетка, за да те замерват с пуканки, за да се давят от смях, докато подмятат погледи. Най-добре е да се скриеш, да умреш сам, защото порастна достатъчно, за да не бъде смешно.
Всъщност изглеждаш сякаш си паднал по стълбите, блъснала те е кола и накрая валяк е довършил започнатото от детско влакче, в което си се спънал първоначално. Вървиш все едно обувките ти са вързани една за друга, говориш като англичанин с пълна уста, а миризмата, която се носи от дъха ти оцветява въздуха в зелено. Искаш да обичаш, искаш да докосваш нежната женска кожа, но ръцете ти са покрити с твърди косми и дори да докоснеш някоя жена, не би усетил нищо. Тя пък в миг ще избяга, усетила ужилването на сто пчели.
Очите ти изтичат през носа, сложил си си топчета, за да запълниш дупките, направо се чудя как се оправяш в тъмното? По-добре наистина не излизай от пещерата, по-добре не показвай мислите си на никой и умри медитирайки. Положителното мислене ще спаси света.

Наистина няма смисъл да продължавам...

... но ще го направя!После от устата ти излиза:

- Искам да застрелям дъгата и да я изнасиля, искам да сваля всички звезди и да ги заровя дълбоко под земята, така че да изгорят бавно и мъчително от нагорещеното земно ядро. Да потънат в магма и да се превърнат в пръст. Искам снегът никога да не вижда слънце, а Луната да се сгромоляса върху всички земни жители твърдящи, че нямат мечти, защото сбъдват всичко, което искат. Искам марсианците да им одерат кожите, докато са живи и да ги препарират. Искам да проникна в сънищата на децата и да им напълня главичките с чудовища, да събера всички същества от тъмните им ъгли, гардероби и т.н. за да ги насъскам срещу малките им пръстчета на малките им краченца. Искам да пищят, искам да спреш да четеш това!
Ще отида на планетата на Малкия Принц и ще му скъсам розата, ще го накарам собственоръчно да я изяде и след като организма му я обработи и изхвърли, да я изяде отново. После ще го изхвърля в космоса, защото такава дребна планета не може наистина да има чак толкова силна гравитация, че да държи и двама ни. Ще издебна Алиса да се скрие в заешката дупка и ще я заровя, за да не се появи никога повече. Ще насъскам дървояди срещи Пинокио и за да го спася, ще му пусна кълвачи. Малката русалка ще е с копита, а спящата красавица ще е пуснала толкова плюнка на възглавката, че много преди принца да дойде и да я спаси, тя ще се е удавила. Пепеляшка мишките я яли. На Сирни Заговезни вместо огън с гуми ще се палят купчини Барбита. Апък Apple ще фалира. Искам да живея в друг свят, там където дивото зове, там където шумът на гората определя какво ще е времето.
- Ами хващай гората!

Мама винаги ми е казвала, че съм хванат от гората.
А момичето с въжето твърди, че има пелерина, но всъщност е един шанаджия, който гори приятелите си с цигари и се забавлява искрено на всяка секунда от съществуването си. Понякога й завиждам, друг път я ненавиждам и искам да я изкормя, да взема сърцето й в ръката си и да го изям като пилешко дробче с лук. Някой ден ще й извадя окото и ще й сложа биличка, за да е щастлива. Някой ден ще я накарам да се усмихне и да ме разбере, да ме види.
Има 3 вида епитафии. Едните са точни и ясни, другите са артистични и интересни, а третите са бездумни.
Черната дупка погълна човекът слон и му даде крила на ангел. Кой да подозира, че имало и бели дупки, от които погълнатото излиза и се връща към живот. Аз съм идиот.