God hates fat people!

Да почакам ли до вчера? Да говоря ли ...
Стоя до себе си и се оглеждам в копчетата на жилетката ти. Черни и лъщящи, като очите ми, като затъмнение. Искам да знам името ти, да го казвам, а ти да се обръщаш. Искам да освободя тези копчета от текстилните им окови, да освободя теб! Ще ти направя герданче от костилките на зелени маслини. Ще те нахраня с праскови. После може да посъдим някое дърво, или да замерваме грозните жаби с камъни. Ще се подиграваме на дебелите хора и ще те хващам за ръка. После ще те пускам. Жалко, че не се познаваме, жалко, че не съществуваш в моя свят.
После изведнъж "щрак" и ти ме хващаш за ръка, аз се хващам за главата. Не мога да повярвам, изглеждам алангле, а по принцип съм готов. Опитвам се да разкопчая емоциите си, твоите са пред мен изглеждат в очакване на нещо. Минали са години, явно сме се запознали. Стоя до себе си - отстрани, оттам не мога да се контролирам. Знам какво трябва да направя, но не успявам. Пусни ме! Тръгвам си. Трябва да науча другото си аз да се държи приветливо. И копчетата ти си тръгват след прегръдка. Смачквам леко бялата ти риза, за да имаш спомен от мен, когато се прибереш вкъщи. Но какво е простата гънка в Понеделник, когато се прибираш от работа и имаш хиляди такива от седалката в метрото, от офис-стола или кафенето на обяд? Беше тъпа идея, следващия път ще измисля нещо по-добро! Ще те накарам да го забележиш и да не спиш три дни от факта. Пф, да бе!
Знам, че понякога си мислиш за мен. И когато това се случи прехапваш леко устни и се усмихваш. Погледът ти е замаян, а ръцете ти.. за тях не знам. Тогава идва ежедневието и ме отмива, за да запълни главата ти с ангажименти. А името ти е красиво, поне така казаха хората. И аз им повярвах, всъщност възприех тяхната гледна точка - твоята гледна точка. Знам, че имам цветна ръка, но понякога имам и цветна душа, а ти си моят цвят и моето число. Дано да развълнувам деня ти някой път, дано да съм като земетресение.
В момента се чувствам малко синьо, като за момченца. Лекарите ми казаха, че съм роден за актьор. Перфектно се преструвам на мъртъв. Падам и ставам, после няма с какво да си играя и преливам в черно-бели гами, безцветни цветове. Потъвам. И няма за какво да ме мислиш. Аз съм скучен. Не ставам и за разговор по телефона, но пък ме има там някъде и какво да ме правиш?...
Тогава съм не по-малко цветен, просто прозирам през основата и се вижда единствено сянка. Една прозрачна фигура, която иска да завладее света, за да сее страх и смут, ужас и паника. Всъщност не. Няма за какво да се притеснявам, всичко е наред, а герданчето от костилки ти стои перфектно. Отива ти на банския и няма смисъл да го сваляш, когато влизаш в морето, защото ако го изгубиш ще ти направя ново. Искам цял живот да ти напомням, че не си дебела. Да ти казвам, че роклите ти стоят перфектно, че червеното червило е създадено за теб. Просто седни и изчакай до края.