вторник, 5 юли 2011 г.

God hates fat people!


Да почакам ли до вчера? Да говоря ли ...
Стоя до себе си и се оглеждам в копчетата на жилетката ти. Черни и лъщящи, като очите ми, като затъмнение. Искам да знам името ти, да го казвам, а ти да се обръщаш. Искам да освободя тези копчета от текстилните им окови, да освободя теб! Ще ти направя герданче от костилките на зелени маслини. Ще те нахраня с праскови. После може да посъдим някое дърво, или да замерваме грозните жаби с камъни. Ще се подиграваме на дебелите хора и ще те хващам за ръка. После ще те пускам. Жалко, че не се познаваме, жалко, че не съществуваш в моя свят.
После изведнъж "щрак" и ти ме хващаш за ръка, аз се хващам за главата. Не мога да повярвам, изглеждам алангле, а по принцип съм готов. Опитвам се да разкопчая емоциите си, твоите са пред мен изглеждат в очакване на нещо. Минали са години, явно сме се запознали. Стоя до себе си - отстрани, оттам не мога да се контролирам. Знам какво трябва да направя, но не успявам. Пусни ме! Тръгвам си. Трябва да науча другото си аз да се държи приветливо. И копчетата ти си тръгват след прегръдка. Смачквам леко бялата ти риза, за да имаш спомен от мен, когато се прибереш вкъщи. Но какво е простата гънка в Понеделник, когато се прибираш от работа и имаш хиляди такива от седалката в метрото, от офис-стола или кафенето на обяд? Беше тъпа идея, следващия път ще измисля нещо по-добро! Ще те накарам да го забележиш и да не спиш три дни от факта. Пф, да бе!
Знам, че понякога си мислиш за мен. И когато това се случи прехапваш леко устни и се усмихваш. Погледът ти е замаян, а ръцете ти.. за тях не знам. Тогава идва ежедневието и ме отмива, за да запълни главата ти с ангажименти. А името ти е красиво, поне така казаха хората. И аз им повярвах, всъщност възприех тяхната гледна точка - твоята гледна точка. Знам, че имам цветна ръка, но понякога имам и цветна душа, а ти си моят цвят и моето число. Дано да развълнувам деня ти някой път, дано да съм като земетресение.
В момента се чувствам малко синьо, като за момченца. Лекарите ми казаха, че съм роден за актьор. Перфектно се преструвам на мъртъв. Падам и ставам, после няма с какво да си играя и преливам в черно-бели гами, безцветни цветове. Потъвам. И няма за какво да ме мислиш. Аз съм скучен. Не ставам и за разговор по телефона, но пък ме има там някъде и какво да ме правиш?...
Тогава съм не по-малко цветен, просто прозирам през основата и се вижда единствено сянка. Една прозрачна фигура, която иска да завладее света, за да сее страх и смут, ужас и паника. Всъщност не. Няма за какво да се притеснявам, всичко е наред, а герданчето от костилки ти стои перфектно. Отива ти на банския и няма смисъл да го сваляш, когато влизаш в морето, защото ако го изгубиш ще ти направя ново. Искам цял живот да ти напомням, че не си дебела. Да ти казвам, че роклите ти стоят перфектно, че червеното червило е създадено за теб. Просто седни и изчакай до края.

6 коментара:

  1. "Смачквам леко бялата ти риза, за да имаш спомен от мен, когато се прибереш вкъщи. Но какво е простата гънка в Понеделник, когато се прибираш от работа и имаш хиляди такива от седалката в метрото, от офис-стола или кафенето на обяд? Беше тъпа идея, следващия път ще измисля нещо по-добро! Ще те накарам да го забележиш и да не спиш три дни от факта, пф, да бе!" : )))
    Ще те чета.: )

    ОтговорИзтриване
  2. Всичко се преглъща

    ОтговорИзтриване
  3. Направи деня ми Влюбен!Невероятно е!

    ОтговорИзтриване
  4. "Искам цял живот да ти напомням, че не си дебела. Да ти казвам, че роклите ти стоят перфектно, че червеното червило е създадено за теб. Просто седни и изчакай до края." - перфектно.

    ОтговорИзтриване