четвъртък, 13 декември 2012 г.

Шматка



Прекарвах доста време с Патрик. Първоначално излезе от колодата карти. Изтеглих го, точно както вадя жокерите от тестето. Не знам как се случи, но картинката оживя и сега не мога да се отърва от него. Не искам. Патрик е чудесен. Да бе.. Сякаш да не хъркаш вечер, да ми осигуряваш кафе сутрин и да идваш с мен на пазар е достатъчно да ме държиш доволна, а да.. докато съм на работа ми пращаш смс-и, за да не се чувствам сама. Умрях от скука! Не съм спала с него, не, че не ме привлича, но кой прави секс с въображаемите си приятели? Ъъ.. сега като се замисля, май и на мен ми се е случвало два-три пъти в сънищата. Все едно, работата беше там, че започнах да се отдалечавам от него. Първоначално ми беше интересен. Рисуваше по стените ми, слушаше готина музика и имаше красиви зъби, но постепенно тези неща се превърнаха в рутина. Сега не мога да го гледам, а той ми се обажда всеки ден. Какво толкова има да ми каже? Всеки път едно и също. Повтаряме, докато се изтъркаме и после отначало. Довлича се пред вратата ми и чука. Искал просто да ме види, да ме целуне. Не понасям дъха му, не понасям и миризмата на дрехите му. Никога няма да се научи да си ги пере сам, а майка му никога няма да се научи да използва прах за пране, вместо това до края на живота си ще стърже сапун, от ония, дето прилича на бяла тухла четворка. По евтино било, такъв бил мирисът на чистотата. На мен ми мирише на умрели калинки, на сгънали гущери, на пепелянки оставени прекалено дълго на слънце. Искам да се разкара, искам да се разкара, а така ме е страх, че ще го нараня. Така ме е страх, че ще загуби надежда и още един живот ще тежи на съвестта ми. Вече смачках сърцето на едно момче. Зарязах го, заради друг. Сега пичът е в лудница. Мисли си, че носът му е дудук и си свирка по цял ден. Мисля, че така му е по-добре. Патрик. Муха. Досадник.
Трябва ми мухоловка, но по-голяма – такава, която е достатъчна, за да задържи човек и да му изпие жизнените сокове. Или пък ще го дам на паяците, имам доста в мазето. Нее, не бъди груба. Нека да измислим нещо по-хуманно. Разкажи му, че имаш работа, нямаш време за връзки. Трябва да се занимаваш с университет, кариера, да се грижиш за малкия си брат. Ами да, така хем ще си готина, хем Патрик ще изчезне. Измислих го. Готово.
Сега да му се обадим. Ало, Патрик? .. Какво? .. Вече си отпред! Как успя? .. Ха-ха.По-скоро теле-патка. Хайде, отварям ти! Червена слушалка. Клик. Телепат... какъв телепат, бе? Вярно е, че си мислех за него, но го споменавах с лошо... Тъпанар.
Звънец. Брава. Ключ. Панти. Трябва да се смажат. Здравей, Патрик! ....

..........................................................
2 месеца по-късно
Патрик, какво става? Защо не ме търсиш?

събота, 8 декември 2012 г.

сутрешно



Виждам те. Вървиш нагоре по улицата, докато всички останали се стичат срещу теб, сякаш са се наговорили, само и само да видят лицето ти. Ти едва ли ме виждаш. Аз съм отзад и съм се фиксирал в походката ти, наблюдавам всяко твое движение, мисля си, колко ли щеше да е прекрасно, ако всички трептения на мускулите ти бяха провокирани от моите действия? Приказка.
Слизаш в метрото. Слизам и аз. Не искаш ли да се обърнеш и да ти направя кафе? Имам мляко и захар, знам и как да го направя турско. Знам точно коя песен да ти пусна. Може и да поспим после, ако искаш. Ще те събудя и ще играем на камък, ножица, хартия. Който спечели ще прислугва на другия цял ден. Знам и други игри. Не искаш ли? Не... Вървиш си право към ескалатора. Бариерата издава гнусен звук и ме пропуска да мина, сякаш съм продукт и са ме маркирали в супермаркета. Не ми пука. Стига да продължа да следвам движенията на тялото ти. Стига да успея да зърна лицето ти. Все някога ще спреш и ще успея да се приближа.
А дали жените знаят, че когато се разхождат някой ги боготвори? Някой там отзад, в тълпата, в нищото...
По всичко изглежда, че си решила да се качиш на първата врата на влакчето. Нямаш намерение да спираш. Добре, ще повървя още малко. Спря. Приближавам се. Всички мускули на тялото ми искат да те заговоря само мозъкът ме спира. Мозъкът не е мускул, за жалост. Коремът ми бълбука, играе си на жмичка. Просто ще те гледам, ще събирам смелост и ще си измислям изречения, с които да те заговоря. Обръщаш се, нещо в мен се счупва, втриса ме. Стоя като ударен с камък, а ти започваш да се правиш на изящна, на красива, на невероятна. Не е нужно да играеш, виждам и зад маската, и зад завесата. Ужасно е. Стига!
И моля те, премини зад жълтата ограничителна линия, преди леличката да е креснала по микрофона!!
Вадиш пакетче кърпички, късаш етикета и го пускаш на земята. Изваждаш една от влажните хартийки и избърсваш старателно ръцете си. После я поднасяш под носа си. Изглеждаш опиянена от аромата й, а аз си мисля, кифло, вдигни си боклука! Поглеждаш ме и ми се усмихваш. Мислиш си, че те харесвам. Лъжеш се. Колко зле изглеждаш сутрин, не е истина.

вторник, 4 декември 2012 г.

задуш



Задушавам се. Звукът на компютъра ме задушава. Влагата във въздуха ме задушава. Студеното време, също. Лятото пък ме задушаваше горещината. Сега се завивам с одеялото, обувам вълнените чорапи и ми става едно такова, топло и боцкаво на краката. Искам да се почеша, да се отвия, да разкарам шибаните чорапи от краката си. Задушавам се! С всяко издишване, вкарвам по-трудно въздух в дробовете си.
Отивам на работа и там е същото. Затворен съм между четири стени, от никъде не влиза слънце, от никъде не влиза въздух, освен през климатика. Но въздухът от климатика е изкуствен. Както е изкуствена и компанията на котката. Мислиш си, че не си сам, но и идея си нямаш какво се върти в главата й. Гушва се до теб, стопля те, нарушава ти личното пространство и изобщо не я е грижа. Котката ме задушава. После си удря главата в лаптопа и започва да ме хапе, да ме ближе и дере. Задушава ме мръсния въздух, мръсотията навсякъде, задушава ме градът. Задушава ме животът. И ми става едно такова стипцаво в устата, гадно, гнусно, прекалено. Отивам в банята и си измивам зъбите. Правя го по петнайсе пъти на ден. Имам нужда от свеж въздух. Имам нужда да дишам свежо.
Ще си изтъркам емайла от задушаване.
И;ъ гтътъииииииииииииииииииииииииииииииииио88 (от котката)

понеделник, 3 декември 2012 г.

Оса



Повдигнах се от мъртвото тяло на мъжа и пребърках джобовете му. Извадих шишенце одеколон и ключ на някаква хотелска стая, след което се полях целия. Тогава забелязах... ръцете ми бяха пипала, а пипалата бяха на медуза, но вместо от долната част на тялото ми, те висяха някак от високо, досущ като ръце. Погледнах към краката си - нямаше тяло, под мен стърчеше някаква прозрачна структура. Ококорих се. Или поне така го усетих, защото не знам дали изобщо медузите имат очи. Факт беше, че виждах, значи, може би имат. Бях се превърнал в медуза. След като почудата в мен премина направих няколко крачки. Стори ми се доста естествено да се влача по коридорите на хотела. Чудя се какво ли щеше да се случи ако някой беше излязъл и ме беше видял. Сигурно щях да убия и него. Тази нощ желанието ми за кръв беше непреодолимо. Качих се в асансьора. Натиснах един от големите, лъскави бутони и той се оцвети в червено. След няколко иззвънявания излязох в голям коридор. Погледнах ключа от стаята, тръгнах по коридора и сверих номера на стаята. Бях на правилното място. Влязох вътре. На големия диван лежеше руса жена със зелена рокля. Тя беше на 27 години, работеше като детска учителка и по стечение на обстоятелствата ми беше съпруга, или поне, когато имах човешкото си тяло. Сега ми беше някак безразлична. Видях я, лежеше беззащитно, точно както в първата ни брачна нощ. Веднага поисках да я оставя бездиханна. Тръгнах към нея, но се подхлъзнах на собствената си слуз. Нощната лампа се счупи в земята и жената подскочи. Изправи се. Извика някого по име. Него го нямаше. Там беше единствено тъмнината и медузата в нея. Жената се разкрещя, аз се завлачих към изтръпналото й от ужас тяло. Гърбът й се опря в стената. Аз увих пипала около ръцете й. Тя вдиша дълбоко няколко пъти и се успокои. Вгледа се дълбоко в мен. Гледаше ме така известно време, докато накрая ме попита. „Това ти ли си?“ Беше си помислила, че съм глупавият й любовник. Може би заради одеколона. Опитах се да й отговоря, че шибанякът лежи мъртъв няколко етажа по-надолу, че съм изпитал безкрайно удоволствие, убивайки го, но единствено успях да я изпръскам със слуз. Кожата на ръцете й беше почервеняла от захвата на израстъците ми. „Ти си, нали?“ Усмихна ми се. Отпуснах пипалата си надолу, а тя сложи ръце около врата ми. Надигна се, за да ме целуне и... точно тогава се свлече не земята. Тялото й гореше. Отровата ми беше попаднала бързо в кръвообращението й. Крещеше, дишаше тежко, молеше ме да й помогна, а аз се усмихвах. Усмихвах се широко. Всичките гадости, които ми беше причинила, сега й се връщаха. За трите години, през които бяхме женени, бях мечтал 1543 пъти за този момент и той най-накрая се случи. Сърцето й спря. Смъртта й настъпи за по-малко от 5 минути. Разплух се върху нея. Прегърнах я. Тялото й изстиваше бързо и все пак това беше най-топлата ни прегръдка за всичките години заедно.