понеделник, 28 май 2012 г.

Сомни



Ей, здравей! Позна ли ме? Сигурно се сети, още като чу гласа ми. Винаги си го намирала за толкова спокоен, че чак ти e действал приспиващо. Да, аз съм онзи, който те качи на облаците, за няколко минути езда. Аз ти показах зеленото на листата и ти дадох да вкусиш най-сладката вода. Поне това ми призна тогава. Не, не идвам, за да ти се пречкам или да те изнервям излишно. Просто минавах и исках да видя щастието в очите ти. Тичай си. Знам, че обичаш да тичаш. Неведнъж си бягала от мен, но не бягай сега, няма да те спирам с обятията си, няма да преча на движението, което е някаква дърпаща сила за теб. Не можеш да я спреш - виждам. А пък и не искам да я спираш. Искам да си си ти. Възможно най-тъпите изречения, но искам да те погледам за последно. Имам нужда и от една финална услуга. Дали си способна да направиш нещо за мен?
Изморих се без сън. Дойдох за да ти се нагледам и после да си легна. Нарисувах си замък. Там ще живея, там ще заспя и може би там ще умра. Освен... освен ако някой не дойде с голямата гума. Не искам царство, стига ми гората наблизо - там е пълно с интересни приключения и същества, дори срещнах стар морски вълк, който ми обеща да ме вземе на пиратския си кораб и да обиколим света. Татуирах си котва, но май е по-добре да спя - така ще мога да сънувам всички приключения, за които съм мечтал и няма да се обричам само на едно. Дойдох и за да ти разкажа какво се случи тази сутрин.
Станах от леглото, както обикновено в шест, шест и нещо. Не бях мигнал цяла нощ. През прозореца ми влезе дух, бял като отклонила се светлина, в ръцете си носеше саксия с прелестно цвете. Около цветето кръжаха няколко птици - колибри. С крилете си описваха знака за безкрайност и ми подсказваха още колко трябва да живея. Смучеха нектар от цветовете и накрая кацнаха на прозореца, където запяха ангелска песен. Призракът остави саксията на пода и размаха ръце. Дръпна ръкави и извади от себе си цилиндър, който сложи на главата си. Помислих си, че следва още някой фокус, но духът проговори. Искаше да направя челна стойка, за да докажа, че съм аз - трябваше да покажа рождения си белег на петата. Направих го. После се чу „пуф“. Призракът беше изчезнал. На мястото на саксията беше останал само цилиндърът. Взех го и бръкнах в него. Ударих на твърдо и извадих предмета от вътре. Беше аквариум с малка синя рибка. Тя изглеждаше преяла, плуваше бавно и тежко, когато изведнъж проговори. Каза, че ще ми изпълни едно желание, ако успея да те накарам да се разплачеш. Не съм спал от години и сега съм тук при теб, за да те разплача. Знам, че не искаш това да се случи. Знам, че искам прекалено много, че ако ми дадеш исканото, никога повече няма да ме виждаш по същия начин. Никога няма да можем да бъдем приятели. Защото ще съм различен, ще съм сменил очите ти. Но аз искам да спя. Нося си инструменти. Ела насам, не се плаши. Няма да боли. Ще пусна тъжна музика, ще изстискам малко сок от прясно настърган лук върху лицето ти и ще събера малко от сълзите ти в тази мини епруветка. Надявам се дебелата синя рибка да се насити с тях. Кажи ми... съгласна ли си? Даваш ли ми най-ценното – сълзите си?

събота, 26 май 2012 г.

неразделни



Те са неразделни. Звучи ми като израз, с който искаш да кажеш, че някаква храна не може да бъде част от разделното хранене. Ебати! Всичко в главата ми е наобратно. Не знам вече дали и устата ми не е над носа. Не е ...
Винаги съм се чудил какво е да си неразделен с някого, какво е да прекарваш всяка минута от шибания си ден с приятел, с жена или с кучето си? АЗ не съм от хората, които намират отговор на подобен тип въпроси. Аз съм от онзи тип самотници, които предпочитат да се излежават в леглото и да съзерцават тавана, които обичат разходките с музика в ушите или компанията на дърветата в парка. Звучи глупаво и романтично. Всъщност е супер нещастно. Аз съм поредният нещастник, обзет от прокрастинацията. Толкова си погълнат от монотонноста на тъпото си ежедневие, че се чудиш на какво да се усмихнеш. Дали да се усмихна на закуската, която сам сътворих? Дали да се усмихна на касиерката в магазина? Дали да се усмихна на бездомните кучета пред входа ми, които не спират да ме лаят, въпреки че вече мина месец от запознанството ни? ... Искаш да дадеш радост, искаш и да получиш.
Накрая отчаянието от липсата на подходящ партньор ме кара да се усмихна на самотата. Може дори да се каже, че сме неразделни. Тя ли е най-подходящата съпруга?
Не, просто е винаги с мен. Никога не се е отказвала да ме преследва, въпреки че съм се влюбвал в други. Никога не ме е ревнувала, въпреки че е седяла отстрани и е гледала как се въргалям в леглото с всякакви жени. И никога не се е оплакала от нищо. Кой би повярвал, че самотата е най-вярната от всички. Аз не бих, дори е смешен фактът, че някой би я възприел като жена. Колкото и да е смешно, обаче, в момента тя е моят партньор. Един мъж трябва да обича жената до него - да се държи джентълменски, да й осигурява необходимата козметика и колкото и несъгласен да е с нея да успява да сдържи нервите си за после, когато ще избяга в клуба с останалите джентълмени и ще си спретне хубав масов бой, за да разпусне.
Затова обичам и уважавам самотата. Въпреки това аз съм най-незадоволеният, нещастен и фрустриран обвързан човек на земята.

четвъртък, 24 май 2012 г.

Лазер

И катериците бозаят, нищо че живеят по дърветата.
На 8 декември, преди няколко години се роди малката катеричка Лазер. И тъй като беше резултат от неочаквана бременност и се беше родил през зимата, родителите му го изхвърлиха от хралупата. Всичко беше защото катериците имат много прецизен план за това как да разпределят натрупаната си храна за зимния сезон, а Лазер просто не влизаше в този план. И така отритнат от майка и баща, той се хвана за първото нещо, което видяха очите му, а именно мотора на стария рокер бай Ставри. Той и жена му, която беше прекалено дебела за собствен мотор и се возеше отзад на нещо средно между кош и колесница, приеха малката катеричка като своя. Вързаха я на каишка и я караха да гони пръчка. Проблемът дойде, когато Лазер огладня за пръв път. Старите се чудиха с какво да го нахранят, трябваше му майчина гръд, но тъй като тя отсъстваше той засмука ауспуха на мотора. Така Лазер отрасна голям изхранен от изгорели газове и сега бие полицаи по магистралите.
Илюстрация: Георги Желязков (doveinjar)
https://www.facebook.com/doveinjar

неделя, 20 май 2012 г.

детски игри


Децата обичаха да играят футбол на калната поляна зад блока. Майките им не бяха доволни, защото след всяко излизане трябваше да пускат пералнята. Имаше хубава асфалтова площадка отпред и възникна въпросът защо трябва да се калят всеки път, когато излязат? Решението - родителите от блока се събраха и единодушно приеха да сложат телена мрежа около зелените площи на блока. По този начин щяха да спрат разхищението на вода и перилни препарати, колкото и добри да са те в справянето с петната. И така един ден децата се събудиха, изядоха си закуските, изпиха си нескуика и излязоха навън, за да поритат. Събраха се пред единия от входовете и тръгнаха да заобикалят блока. Движиха се нормално и както винаги си разказваха последния епизод на актуалната за времето им анимация. Едно от децата изскочи малко по-напред, изкопира движението на някакъв екшън герой и изпищя. Останалите му се засмяха и продължиха напред. Детето остана зад другите, беше се спряло на едно място и слънцето привлече вниманието му. То погледна нагоре и видя, че на всяка тераса е кацнал по един човек, който ги наблюдава. Момчето извика на другите и дотича при тях. Разказа им какво е видяло и всички деца в миг се обърнаха към терасите. Там родителите им започнаха да се правят, че вършат нещо различно от това да ги наблюдават. Номерът им не мина. Децата заподозряха, че нещо става. Продължиха и скоро завиха зад блока. Уплашиха се от гледката, която ги посрещна. Импровизираният им терен беше опасан от всички страни с ограда. Нямаше как да я прескочат, нямаше как да минат под нея или пък да я заобиколят. Децата изпаднаха в паника, не можеха да отидат на асфалтовата площадка, или поне не искаха. Едно от тях излезе с решение, трябваше да отидат на поляната на съседния блок и да си я извоюват за своя. Това щеше да стане чрез серия от турнири, включващи война с тръби и фунийки, футбол, тенис на маса и зрелищна, изпълнена с ожесточение игра на стражари и апаши. И всичко щеше да стане точно така, ако не бяха се намесили отново родителите им. Те видяха, че децата им се запътват към съседната поляна и изскочиха бързо при тях. Хванаха ги за ръцете и ги издърпаха насила на асфалтовата площадка. Децата се разпищяха, искаха да се прибират, предпочитаха да забравят за играта навън пред това да са на площадката. Родителите им ги увериха че мястото е перфектно за футбол - скоростта на топката е много по-добра и финтовете се правят по-лесно. Но те не разбираха, не ставаше въпрос за повърхността на терена, ставаше въпрос за нещо много по-голямо...
Преди 2 години, когато същите тези деца си играеха мирно и кротко на същата тази площадка. Едно от тях подгони топката, която се беше свряла точно до трансформатора на блока. Момчето се приближи и чу звуците, които нещо отвътре издаваше. Стана му интересно и извика и приятелите си. Веднага всички се събраха и започнаха да обсъждат бурно какво може да живее в тази къща без прозорци. Естествено, че е чудовище, защо иначе някой би се затворил между четири тъмни стени. Трябваше да е опасен затворник, а няма по-опасни от чудовищата. Въпреки фантазиите си, децата се чувстваха сигурни, защото чудовището спеше, пък и трансформаторът беше затворен. Докато един ден те отново се бяха събрали за дневната си доза футбол, а електричарят, който беше минавал предния ден на инспекция беше забравил да заключи вратата на трансформатора, а вечерта духаше силен вятър, който отвори същата тази врата. Децата се събраха на площадката и първото нещо, което привлече погледа им беше отвореният трансформатор. Помислиха си, че чудовището е избягало. Разпищяха се и се разбягаха. Тогава се намери едно от тях по-смело хлапе, което се приближи и чу обикновеният за трансформатор бръмчащ звук. Успокои останалите и им каза, че чудовището още спи. Трябва просто да се приближат и да затворят вратата. Теглиха чоп, но се объркаха и не успяха да решат кой да отиде. Тогава теглиха сламки. И едно русокосо и синеоко момченце грабна най-късата пръчка. То не се открояваше със смелостта си, дори трепереше от страх, но трябваше да се справи, за да не му се подиграват цял живот, че е страхливец. Апък и чудовището спеше, нищо нямаше да му направи. Момчето тръгна решително към трансформатора, стигна до вратата и я бутна, тя се затвори, но след това леко се открехна. Останалите му извикаха, че трябва да влезе вътре и да открие ключа за вратата, за да я заключи. Момчето погледна навътре в тъмния трансформатор. Нещо му блесна пред погледа, тръгна към него и след малко беше вече вътре в тъмното. Момчетата притихнаха, страхуваха се, че приятелят им може да бъде убит от чудовището. Страхуваха се, че го виждат за последен път. Тишината беше погълнала цялата атмосфера. Сякаш дори вятърът беше притихнал и гледаше какво ще се случи. И тогава се чу гръм. Вратата се отвори от удара на момчето в нея. То беше изхвърчало навън и сега лежеше на земята по гръб. От тялото му се издигаше пушек. Децата започнаха да крещят и скоро родителите им се появиха, появи се и някаква пищяща кола, която отведе приятеля им. Те повече не го видяха. Синеокото, русокосо момче беше на легло и не можеше да говори. Беше загубило всякакви способности от токовия удар и просто съществуваше, така както съществуват терасните цветя. Оттогава децата не стъпваха на тази площадка, беше ги страх от огнедишащия дракон скрит в онази странна къщурка. Нищо, че оттогава електричарят беше уволнен и затворен, нищо, че сега трансформаторът се заключваше с три катинара и нищо, че дракони не съществуват.
Но ето ги отново на площадката - сами и дезориентирани. Трябваше да се преборят с проблема, да преодолеят себе си. Тогава най-голямото от тях взе топката и се приближи до трансформатора. Дишането му се учести, после пулсът му го последва. В ушите му проехтя онзи бръмчащ и опасен звук. От едното око на момчето се отрони сълза, то беше загубило най-добрият си приятел в онзи ден. Хвърли топката във въздуха и я ритна със всичка сила към стената на трансформатора, чу се силен тътен и топката рикошира от твърдата повърхност. Тогава останалите деца се втурнаха към него като цяло племе индианци. Крещяха и ритаха топката в стената. Скачаха и танцуваха сякаш са на бойното поле. Прегръщаха се и се поздравяваха с победата си. Те бяха убили дракона, бяха убили всички чудовища в съзнанието си, защото просто преодоляха страховете си.

синьо, за момченца


Запознах се с момичето за което винаги съм мечтал твърде млад. Още не мислех за семейство, не мислех за деца, а на моята възраст трудно можеш да задържиш човек до себе си, за повече от година ако нямаш някакви сериозни планове. Всеки бърза нанякъде, мисли си че изпуска нещо, когато всъщност не е така. Обичах да я гледам. И двамата сме от морето и въпреки, че по-често се срещахме далеч от него, винаги съм си я представял на син фон, винаги съм чувал разбиващите се вълни в съпровод от гларуси около нея и фарът, който свети там навътре. Тя имаше миди в косите и много пясък по тялото, морски звезди скриваха най-интимните й части, тя беше като русалка, но без тъгата в очите, до един момент.
Исках да й построя дом, да създам новото си семейство с нея, но нека бъдем честни, нито съм дърводелец, нито пък имам пари, за да го направя. Единствено успях да начертая кроежите си в пясъка. Показах й спретнатата къщурка. Показах й контурите на мечтите си, но преди тя да успее да ги приеме или осмисли, морето ги затри с вълните си. Опитах се да ги нарисувам наново, но всичко изглеждаше различно и фалшиво. Безсмислено.
Сега живея сам в новия си дом. Чакам я да осъзнае нещо, но не знам какво. Знам, обаче, че морето ми липсва. Малките рачета скрити в рапани от злато не копаят дупки в реките на София. Морето винаги ще е пълноводно, винаги ще е солено, винаги ще е в мен.

понеделник, 14 май 2012 г.

копче


Момчето, което се страхуваше от копчета беше кафяво, а от устата му излизаше зелен дим, понякога. Движеше се като риба и очите му се търкаляха след себе си. Имаше жълта коса и лавандулови устни, също като майка си обичаше чая си с мляко и мед, а малките лъжички, които му даваха, той използваше, за да си бърка в носа. Мечтаеше да си има малък носорог, който да обучи и боядиса. Искаше му се да е небесно син на бели точки, а рогът му щеше да е червен. Когато беше много малък го поиска от майка си за Коледа, но тя му подари пластмасов автомат. Родителите му искаха да го направят войник, за да умре за родината си. Момчето не беше щастливо вкъщи, затова се научи да прекарва повече време самò навън. Обикаляше града и търсеше приятна компания. Така попадна на различни музеи и галерии, където се запозна с изкуството преди него. Харесваше му. Харесваше му свободата, която притежава, никой не му се бъркаше и не го караше да ходи тук или там. Днес беше на среща на фелинолозите в града, утре щеше да отиде да разгледа гостуващата изложба на някой известен художник, а след седмица кой знае? Можеше дори да е сред запалянковците на някой футболен мач. Обичаше и балета, веднъж се влюби във водещата балерина на някакъв спектакъл. В униформата й нямаше никакви копчета, нямаше от какво да се страхува и мислеше да я покани на чай. Промъкна се до съблекалнята и почука няколко пъти. Когато вратата се отвори момчето изпищя от ужас и избяга. Балерината се беше преоблякла. Надолу беше с дънки с копчета, а нагоре - бяла риза, естествено отново с копчета.
През лятото на момчето му избиваха лунички от слънцето, после луничките се превръщаха в бенки, затова и то беше кафяво, защото обичаше да седи на слънце. Най-добрият му приятел беше един бял вълк. Той си нямаше име, но пък се беше научил да се ориентира в градска обстановка. Тази дарба вълкът получи от едно куче водач, в замяна на това му подари живота и не го изяде.
Вълкът и момчето се бяха запознали наскоро, но бързо развиха приятелството си. Хищникът не беше заинтересован да го яде, защото момчето му напомняше на риба. Рибите бяха проява на лош вкус за вълците. Никой себеуважаващ се свиреп, лош вълк не би изял риба. Момчето пък от време на време се опитваше да скочи на гърба на животното с желанието да го поязди. Не се получаваше. Въпреки това той упорстваше и накрая успя да го яхне. Качи се на една скала и скочи изневиделица върху вълка. Първо му счупи гръбнака, после го заби в земята, докато накрая вълкът изплези език и умря. Момчето се търкулна настрани и не разбра какво се е случило. Видя премазания вълк и реши, че ще стои добре пред камината на родителите му. Наметна го на врата си и тръгна към къщи. Още един ден за момчето, което се страхуваше от копчета, мина без никакви проблеми.

събота, 12 май 2012 г.

копачката



Съзерцавах я как ме съзерцава.
- Я да видя от какво си направен.
И ръцете й, издължени и слаби, обходиха гръдния ми кош. Недохранените й криви пръстчета бръкнаха надълбоко и започнаха да вадят ватата, която бях използвал за пълнеж. Извади няколко пълни шепи, изпусна ги на земята и продължи с очудена физиономия да бърка все по-надълбоко. Пълнежът не свършваше, бях го използвал, за да изглеждам по-голям, за да правя впечатление. С всяко посягане на ръката й, тя изглеждаше все по-отегчена. Забравила какво е търсила първоначално, ме попита:
- Дали имаш нещо за ядене, останало в хладилника?
Казах й да продължава да търси. В следващата й шепа беше последната останала вата. Уверих я, че няма повече и тя се успокои, бръкна отново, а когато извади ръката си, между пръстите й се процеди водната маса на морската пяна. Казах й, че това е останало от пътите, в които съм се давил. Бил съм на косъм от смъртта и по този начин съм се венчал за морето. Идеята й допадна. Извади остатъците море от мен, вече й беше любопитно какво ще последва, какво ще има на дъното. Казах й, че на дъното винаги има само пясък и потънали призраци. Тя не повярва. Продължи да рови и намери първото положително нещо в мен – захарния памук. Тъпчеше го направо в устата си, изглеждаше гладна и едновременно изпълнена с желание да ме поеме целия. После памукът премина в сладолед, а след сладоледа имаше естествено вафлени корички. Опитвах се да съм положителен. Да скрия мазута и мръсотията за накрая. Евентуално щеше да се засити преди да стигне до тях. Но не, тя ровеше като гладно попово прасе, хвърлено по случайност в приказна, засадена с картофи градина. Не спираше и всяко следващо нещо просто не беше достатъчно, трябваше да има нещо отдолу, в противен случай нямаше да е доволна. Сякаш искаше да открие, че не съм този, за когото се представям, че съм някой по-красив, по-умен и по-всеотдаен. А когато го открие, да го освободи. Дори да беше така, дори да беше права, едва ли мястото, където щеще да го намери, беше коремът ми. Не исках да я разочаровам, затова я оставих сама да се разочарова, нека сама стигне до същината. След това ще мога да й кажа, че тя си е виновна. Обаче стана друго. Търсенето буквално я беше погълнало. Тя се надвеси над корема ми, ровеше и изведнъж падна. Изядох я. Поех я в себе си. Едва ли тялото ми ще я разпознае като чужд организъм, за да я изхвърли. Тя се наяде с толкова мои неща, че беше пълна с мен. Тя беше, но вече е в моя корем.

вторник, 1 май 2012 г.

момичето с грамофона



Тя усещаше тялото си като клетка, която държи душата й здраво и непростимо. Обичаше да се отдалечава от себе си, но понякога шумът й пречеше да го стори. Затова един ден реши да вземе стария грамофон и любимата плоча на дядо си и просто да избяга на някое тихо място. Качи се в колата, запали я и я подкара към гората. Когато пристигна вятърът беше утихнал, дърветата не помръдваха и сякаш я чакаха да я приютят, сякаш я приветстваха с добре дошла в тишината им. Момичето влезе смело в сянката на дърветата и не спря да върви, докато не се увери, че е достатъчно тихо. Седна удобно на повърхността на един пригладен камък и извади внимателно плочата, постави я на грамофона и го задвижи. От него зазвуча ария на оперна певица. Тя свързваше тази опера с детството си и обичаше да си седи и да я слуша, дори не знаеше как се казва, нито кой е авторът, но това което я изненада най-много беше, че гората изведнъж се раздвижи. Вятърът се беше върнал, а дърветата танцуваха под мелодията на грамофона. Сенките също се движеха, а любопитните очи на животните започнаха да надничат зад храстите. Момичето се усмихна, най-сетне изпита покой, беше избягала от къщата на родителите си, за да се върне у дома.